НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МЪДРОСТТА
Трима човека ми звънят редовно от София - Калин, Геша и Делийски, всичките от нашия випуск. Първите двама почти не напускат домовете си поради някакви здравословни причини и тези разговори за тях са много важни. Миналата година почина Делията от рак на гърлото. Никога не е пушил. С останалите двама продължавам да се чувам.
Калин ме разпитва за хората от випуска: какво прави едикойси, как е друг и срещал ли съм трети.
Ще ви цитирам дословно последното обаждане от Геша: „Какво правите вие във Варна бе, Пешков! Онзи ден пак сте погребали един от наш`то четвърто класно. Вече трети за последните две години! За същото време от първото и третото класно умряха по двама. Вие от 522 какво се ослушвате?”
И тук Геша започва да говори за последния починал съвипускник. Трите имена, година, месец, ден и място на раждане, кратки сведения за родителите и детските години, неизвестни факти от Морското, следдипломна реализация, жени и деца с кратки биографии и факти, за които не съм и подозирал. Всичко това Геша ми съобщава в скоропоговорка, с накъсани изречения, чиито части са разхвърляни по целия разказ. Винаги след нашите разговори се опитвам да възстановя смисъла на казаното, но все се оказва, че има изгубени елементи от ЛЕГОто и изреченото от Геша започва да ми изглежда многозначно, загадъчно и мъдро...
Геша плавА пет - шест години, а после работИ в някаква тайна служба, някои се съмняват в този факт, а други именно с него оправдават закодирания му маниер на говорене. На неверниците ще кажа, че преди години трябваше да летя от София през океана за важен контракт на чужд кораб. Нещо се бе объркало с визата, обадих се на Геша, той влезе в една сграда и всичко се оправи, а после пихме по софийските кръчми. Той дори дойде да ме изпрати на летището, там реши да си допием докато чакам качването в самолета и тъкмо му обяснявах, че това е невъзможно, тъй като аз ще съм пресякъл невидимата държавна граница, граничният офицер чинно изкозирува на „другаря Петров” и ни пусна през граничната линия, та изпихме по още няколко бири на „чужда” територия... След този случай съм убеден, че Геша (иженарицаемий Петров) не е куку, както мисли една част от випуска, а е своеобразен мъдрец. Запомням безсмислените му изречения, складирам ги из мозъка си, а после ги сглобявам и осмислям.
Понякога за разшифроването на тези послания ползвам Любо Майничката. Преди много години Геша трябвало да се качи на кораб във Варна и пристигнал от София с петлитрова пластмасова туба пълна с ракия. Корабът се забавил, Любо приютил софиянеца за цяла седмица, докато изпият ракията, без никакво излизане от жилището. Благодарение на това продължително общуване, Майничката е прихванал някои от кодовете на разхвърляното говорене и винаги се отзовава на молбите ми за дешифриране, но после все се оплаква, че го боли глава. Явно мъдростта е болка, дори когато само се докосваме до нея, без да я практикуваме.
По корабите мъдростта бе направо институционализирана. Старите моряци се считаха изначално за мъдреци, тъй като животът им бе минал по гемиите и това, че са оцеляли, самО по себе си, бе знак за качество. Всеки салет си имаше старши и това бе морякът с най-висок ранг в корабната ерархия, но всъщност се слушаше думата на най-стария моряк. Мъдростта на тия хора се изразяваше в кратки, но много цветни реплики.
Много мои приятели се прекланят пред т.н. източна мъдрост. Може някога да е имало такава, но това ще да е било много отдавна. Нямам нищо против Изтока, но при моите пътешествия по този край не срещнах и следа от мъдрост. Дори точно обратното...
Единствено в Япония хората бяха по-интелигентни.
Харесах и жителите на Тайван, там също се застояхме в пристанището Каошунг. Всички се придвижваха с мотопеди, нямаше таксита и непрекъснато стопирах мотористите. Караха ме чак до кораба, макар да не им беше на път, а в града много се измъчваха, че не могат да ме оставят на желано от мен място, тъй като не знаех името на никакъв тамошнен обект. Това добре, но и тук плюеха по улиците и се хранеха като свини в ресторантите, а музиката я биваше само защото бе западен рокендрол...
Сашо Салама бе главен механик по големите бемефейски кораби. В края на кариерата си беше принуден да отиде механик на комета. Скучно и безинтересно му е, но търпи. На всичко отгоре двигателят на кометата непрекъснато аварира. Накрая изваждат кометата от експлоатация точно в разгара на
Трима човека ми звънят редовно от София - Калин, Геша и Делийски, всичките от нашия випуск. Първите двама почти не напускат домовете си поради някакви здравословни причини и тези разговори за тях са много важни. Миналата година почина Делията от рак на гърлото. Никога не е пушил. С останалите двама продължавам да се чувам.
Калин ме разпитва за хората от випуска: какво прави едикойси, как е друг и срещал ли съм трети.
Ще ви цитирам дословно последното обаждане от Геша: „Какво правите вие във Варна бе, Пешков! Онзи ден пак сте погребали един от наш`то четвърто класно. Вече трети за последните две години! За същото време от първото и третото класно умряха по двама. Вие от 522 какво се ослушвате?”
И тук Геша започва да говори за последния починал съвипускник. Трите имена, година, месец, ден и място на раждане, кратки сведения за родителите и детските години, неизвестни факти от Морското, следдипломна реализация, жени и деца с кратки биографии и факти, за които не съм и подозирал. Всичко това Геша ми съобщава в скоропоговорка, с накъсани изречения, чиито части са разхвърляни по целия разказ. Винаги след нашите разговори се опитвам да възстановя смисъла на казаното, но все се оказва, че има изгубени елементи от ЛЕГОто и изреченото от Геша започва да ми изглежда многозначно, загадъчно и мъдро...
Геша плавА пет - шест години, а после работИ в някаква тайна служба, някои се съмняват в този факт, а други именно с него оправдават закодирания му маниер на говорене. На неверниците ще кажа, че преди години трябваше да летя от София през океана за важен контракт на чужд кораб. Нещо се бе объркало с визата, обадих се на Геша, той влезе в една сграда и всичко се оправи, а после пихме по софийските кръчми. Той дори дойде да ме изпрати на летището, там реши да си допием докато чакам качването в самолета и тъкмо му обяснявах, че това е невъзможно, тъй като аз ще съм пресякъл невидимата държавна граница, граничният офицер чинно изкозирува на „другаря Петров” и ни пусна през граничната линия, та изпихме по още няколко бири на „чужда” територия... След този случай съм убеден, че Геша (иженарицаемий Петров) не е куку, както мисли една част от випуска, а е своеобразен мъдрец. Запомням безсмислените му изречения, складирам ги из мозъка си, а после ги сглобявам и осмислям.
Понякога за разшифроването на тези послания ползвам Любо Майничката. Преди много години Геша трябвало да се качи на кораб във Варна и пристигнал от София с петлитрова пластмасова туба пълна с ракия. Корабът се забавил, Любо приютил софиянеца за цяла седмица, докато изпият ракията, без никакво излизане от жилището. Благодарение на това продължително общуване, Майничката е прихванал някои от кодовете на разхвърляното говорене и винаги се отзовава на молбите ми за дешифриране, но после все се оплаква, че го боли глава. Явно мъдростта е болка, дори когато само се докосваме до нея, без да я практикуваме.
По корабите мъдростта бе направо институционализирана. Старите моряци се считаха изначално за мъдреци, тъй като животът им бе минал по гемиите и това, че са оцеляли, самО по себе си, бе знак за качество. Всеки салет си имаше старши и това бе морякът с най-висок ранг в корабната ерархия, но всъщност се слушаше думата на най-стария моряк. Мъдростта на тия хора се изразяваше в кратки, но много цветни реплики.
Много мои приятели се прекланят пред т.н. източна мъдрост. Може някога да е имало такава, но това ще да е било много отдавна. Нямам нищо против Изтока, но при моите пътешествия по този край не срещнах и следа от мъдрост. Дори точно обратното...
Единствено в Япония хората бяха по-интелигентни.
Харесах и жителите на Тайван, там също се застояхме в пристанището Каошунг. Всички се придвижваха с мотопеди, нямаше таксита и непрекъснато стопирах мотористите. Караха ме чак до кораба, макар да не им беше на път, а в града много се измъчваха, че не могат да ме оставят на желано от мен място, тъй като не знаех името на никакъв тамошнен обект. Това добре, но и тук плюеха по улиците и се хранеха като свини в ресторантите, а музиката я биваше само защото бе западен рокендрол...
Сашо Салама бе главен механик по големите бемефейски кораби. В края на кариерата си беше принуден да отиде механик на комета. Скучно и безинтересно му е, но търпи. На всичко отгоре двигателят на кометата непрекъснато аварира. Накрая изваждат кометата от експлоатация точно в разгара на
Калин Герасков с друг мъдрец - Жоро Интеграла (в ляво).
София 1968-а. Геша е крайният в дясно, но защо в кадъра е безличен тип с чанта...
Мадамата и Бай Гец - мъдри и достойни хора.
Любо Майничката - мъдрец по призвание.
Мъдрецът Събев в момент на прозрение.
сезона и я връзват за ремонт. Идва гарантийният механик на кометите. Този руски механик се славеше като безупречен професионалист и безкомпромисен човек. Почват да разглобяват двигателя. Екипажът на кометата по цял ден се навърта около руснака и го моли да ускори ремонта.
- Най-добре ще е да се смени главния двигател - дават акъл моряците.
- Не нада менят двИгател - ядосва се руснакът - Калбаску нада менят...
Спорят военен и цивилен кои са по умни. Накрая военният казва: „Добре де, а като сте толко умни защо вие, цивилните, не се движите под строй.”
Най-възрастни на м/к „Оборище” бяха Жеко - третият механик, и Наско камериера. Обичливи, общителни и весели хора. Работят като пред пенсия - съвестно, но без много натягане. Пийват си надвечер ракийка, водка и много рядко - уиски. Мезенце си имат винаги. Вахтата на Жеко е 00.00 - 04.00 и 12.00 - 16.00. Наско си ляга още в 20 00. Преди да си легне той се замисля дали му се ще в 04.00 на другата сутрин с бай Жеко да опънат по едно. Най-често желанието му е точно такова. Той взема тебешир, слага чертичка над вратата на кабината и си ляга. Когато Жеко рано-рано излезе от вахта, отива пред вратата на Наско и ако има чертичка, го буди за утринен аперитив. Ако няма белег, ли? Тогава Жеко ще пийне сам или ще потърси друга компания.
Разказвам на Жечо, втори механик и бивш флотски офицер, за мой познат, който е някакъв директор при военните. Жечо възмутено ме прекъсва: „При военните няма директори, има само началници!”
Не пия мляко по рождение, а дори и през 2000-ата година, съгласно стара бемефейска наредба, ни дават по един литър на ден. Млякото в книжни опаковки съхраняваме долу в хладилниците на ЦПУ-то и барчето на машината. Има хора от командата, които са просто влюбени в напитката. Проблемът е, че ние сме на години, стомасите ни трудно преработват продукта и ... пърдим. Някои тайно, други явно. По време на дълга маневра моят приятел Ники Събев го прави няколкократно, като маскира звука с пеене на народни песни. Правя му забележка. Аз, електрикът и Калю фитера стоим вече осми час в ЦПУ-то... Тогава се обажда същият този фитер. Не било пърдел, а колики. Ники си продължи по старому, но вече не пее песни, а разяснява колко полезни били коликите.
Калю прави дъсчица за икона. Ще я рисувам за майка му баба Кера - силно религиозна жена и стара моя позната. Не зная защо, но фитерът е решил да обработи дървото на ... шепинга. Идеята е оригинална, сложна и трудна. Калю се ядосва и е начумерен. Отивам при него: „Приятелю, не обработвай днес дървото. Яд и нерви ще проникнат в него. Прави го когато си радостен, когато ти е светло на душата, режи и пей, танцувай, ако искаш, или просто мечтай. Аз като работя по дъските съм най - щастливият човек на земята, независимо дали шлайфам, байцвам, лакирам, полирам, грундирам, позлатявам, рисувам или почиствам. Така се прави икона. С ярост се прави соцреализъм. А сега сам решавай какво ще правиш”. Калю се усмихва и тръгва към шепинга.
На кораба често сварвах моя приятел Ники Събев да си хапва. И все налиташе на вредни вкуснотии. Укоризнено гледам корема му. Той не спира да яде, но видимо се притеснява и винаги ми казва следната мъдрост: „Конят ако ще мре, от зоб да е.”
Моят внук ме е шашардисвал с почти същата философия: Най-добрият избор какво да се прави между две хранения бил едно леко похапване...
Державин е най-великият руски поет от 18 век и изключителен държавник. На скромния му обелиск пише: „Гавриил Романович Державин - действителен таен съветник и кавалер на много ордени”. Приживе към него се обърнал Суворов с молба да му измисли красива епитафия за бъдещия гроб. „Тук лежи Суворов”, отговорил веднага поета. „Господи, колко е красиво!”, съгласил се великият пълководец.
Понякога си мисля, че ми стига след моята смърт хората да кажат: „Не беше много мъдър, но ОТ НЕГО ГОЛЯМА ВРЕДА НЯМАШЕ.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
- Най-добре ще е да се смени главния двигател - дават акъл моряците.
- Не нада менят двИгател - ядосва се руснакът - Калбаску нада менят...
Спорят военен и цивилен кои са по умни. Накрая военният казва: „Добре де, а като сте толко умни защо вие, цивилните, не се движите под строй.”
Най-възрастни на м/к „Оборище” бяха Жеко - третият механик, и Наско камериера. Обичливи, общителни и весели хора. Работят като пред пенсия - съвестно, но без много натягане. Пийват си надвечер ракийка, водка и много рядко - уиски. Мезенце си имат винаги. Вахтата на Жеко е 00.00 - 04.00 и 12.00 - 16.00. Наско си ляга още в 20 00. Преди да си легне той се замисля дали му се ще в 04.00 на другата сутрин с бай Жеко да опънат по едно. Най-често желанието му е точно такова. Той взема тебешир, слага чертичка над вратата на кабината и си ляга. Когато Жеко рано-рано излезе от вахта, отива пред вратата на Наско и ако има чертичка, го буди за утринен аперитив. Ако няма белег, ли? Тогава Жеко ще пийне сам или ще потърси друга компания.
Разказвам на Жечо, втори механик и бивш флотски офицер, за мой познат, който е някакъв директор при военните. Жечо възмутено ме прекъсва: „При военните няма директори, има само началници!”
Не пия мляко по рождение, а дори и през 2000-ата година, съгласно стара бемефейска наредба, ни дават по един литър на ден. Млякото в книжни опаковки съхраняваме долу в хладилниците на ЦПУ-то и барчето на машината. Има хора от командата, които са просто влюбени в напитката. Проблемът е, че ние сме на години, стомасите ни трудно преработват продукта и ... пърдим. Някои тайно, други явно. По време на дълга маневра моят приятел Ники Събев го прави няколкократно, като маскира звука с пеене на народни песни. Правя му забележка. Аз, електрикът и Калю фитера стоим вече осми час в ЦПУ-то... Тогава се обажда същият този фитер. Не било пърдел, а колики. Ники си продължи по старому, но вече не пее песни, а разяснява колко полезни били коликите.
Калю прави дъсчица за икона. Ще я рисувам за майка му баба Кера - силно религиозна жена и стара моя позната. Не зная защо, но фитерът е решил да обработи дървото на ... шепинга. Идеята е оригинална, сложна и трудна. Калю се ядосва и е начумерен. Отивам при него: „Приятелю, не обработвай днес дървото. Яд и нерви ще проникнат в него. Прави го когато си радостен, когато ти е светло на душата, режи и пей, танцувай, ако искаш, или просто мечтай. Аз като работя по дъските съм най - щастливият човек на земята, независимо дали шлайфам, байцвам, лакирам, полирам, грундирам, позлатявам, рисувам или почиствам. Така се прави икона. С ярост се прави соцреализъм. А сега сам решавай какво ще правиш”. Калю се усмихва и тръгва към шепинга.
На кораба често сварвах моя приятел Ники Събев да си хапва. И все налиташе на вредни вкуснотии. Укоризнено гледам корема му. Той не спира да яде, но видимо се притеснява и винаги ми казва следната мъдрост: „Конят ако ще мре, от зоб да е.”
Моят внук ме е шашардисвал с почти същата философия: Най-добрият избор какво да се прави между две хранения бил едно леко похапване...
Державин е най-великият руски поет от 18 век и изключителен държавник. На скромния му обелиск пише: „Гавриил Романович Державин - действителен таен съветник и кавалер на много ордени”. Приживе към него се обърнал Суворов с молба да му измисли красива епитафия за бъдещия гроб. „Тук лежи Суворов”, отговорил веднага поета. „Господи, колко е красиво!”, съгласил се великият пълководец.
Понякога си мисля, че ми стига след моята смърт хората да кажат: „Не беше много мъдър, но ОТ НЕГО ГОЛЯМА ВРЕДА НЯМАШЕ.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк