МВ "Компас", новини, март 2019 г. :: ИЗ „МОРЯШКИ ЛАКЪРДИИ”… (НА БРЕГА…) ::

ИЗ „МОРЯШКИ ЛАКЪРДИИ”… (НА БРЕГА…)
… слънцето бавно падаше на запад и сенките от тръстиките на близките дюни грациозно се олюляваха и вплитаха в белия прибой на вълните… бризът лекичко издуваше синята покривка на дървената маса и игриво се заиграваше с белите салфетки… седяхме на по узо и гръцка салата приятели, моряци, оказали се вече на брега… бяхме служили на търговските кораби и приказката все ни теглеше натам,
към корабите и морето… не се прекъсвахме, оставяхме историйките да си преминават през нас, преди да се насочат натам, където често гледахме, към хоризонта син… „На едно от хиляда и петстотин тонните корабчета капитан ни бе Костов… абе, знаете го, един чешит… та, отплавахме от Александрия, курс към Родос, после Егея... времето рязко се влоши, щормуваме... корабчето малко, слабичка машинката, едва пъплим, блъска здраво, вълни заливат палубата, мостика... поддържаме курса по магнитен компас...
най-после в късния следобед на другия ден се появиха високите назъбени турски брегове, но къде точно сме излезли, вахтеният помощник-капитан не знае, не може да се ориентира... обаждат се на капитана, уморен е, всичките сме уморени от шибаното временце... идва на мостика, рошав, размъкнат, взира се в хоризонта, ломоти под носа си, поглежда компаса...” ... тука сме...”, посочва на картата и слиза обратно надолу мърморейки неразбираемо „...аз ...долу... кафе... още малко и... ако... обадете се...”...
познаваше цялото финикийско крайбрежие ... мдаа”… чукаме си чашките и бавно отпиваме по малка глътка узо, може да се каже, че вече не бързаме за никъде, животът ни по корабите бе напрегнат и припрян, сега се учехме да бъдем що-годе нормални, макар да знаехме, че който си е крейзи такъв си и остава… друг поема… „Като казахте хиляда и петстотин тонните си спомних за един старпом... та, на едно от тия корабчета,
които всъщност бяха 2200-та тонни, имахме старпом, когото рулевите все одумваха на кърмата...” ... абе, оня пак стоеше цяла вечер в щурманска... виждам светлините на кораб от десния борд, приближава, трябва да се разминаваме, а оня го няма... викам старпом... старпоооом!... няма, не идва, заврял се в оная шибана щурманска и никакъв го няма... давам ляво на борд...” и така и не разбрах до къде бе истината и до къде измислицата за старпома, който, когато станело напечено все изчезвал в щурманската
... а и моряците къде на шега, къде на истина, през неговата вахта държаха под око спасителните ризи, това си спомням...” … леко се подхилкваме и пак отпиваме по глътчица, вече не се наливаме като преди години, караме я съзерцателно… слънцето е паднало зад ниския баир, светлината на близкия фенер меко се разтваря във вечерния сумрак… „Стъмни се, подема Шефа… спомням си, бе късна топла, влажна вечер,
Индийския океан... с „Капитан Петко Войвода” сме, курс западен, прибираме се,
”Изтока” е зад гърба ни... звъни телефона, легнал съм, чета... обажда се третия-помощник капитан...” „...шефе, ела на мостика...” ...качвам се горе, капитана е там,
свиквам с тъмнината... разминаваме се с кораб, леви бордове, говорят по УКВ-то...
протекъл е следния разговор... първо се е обадил корабът, който ни разминава,
плаващ на изток... „...добър вечер... корабът от левия борд... курс... дистанция...
сигнализирате светлинно, проблем ли имате... повтарям... проблем ли имате...
преминавам...” ... „...добър вечер... не сигнализираме нищо, няма проблем...
преминавам...”... и така... излязохме на крилото на левия борд, огледахме си кораба и видяхме... луминисцентната лампа в един от канижелите се бе повредила и мигаше апериодично, нещо като несвързани точки и тирета... да... това беше по времето,
когато все още имаше радисти и връзките ни бяха на езика на господин Морз...
даа, сега е също вечер, но доста години по-късно и не съм на кораб, а в едно крайбрежно капанче на брега на морето… Да плащаме, а ?”

Иван АДАМОВ
Варна,
Новата котвена стоянка
19 март 2019 г.
(2011-2019)