НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПОСЛЕДНАТА СРЕЩА
Иван Белия беше от ония съвипускници, които като че ли нямаха приятели. Бе се оженил още в Морското (да му се не надяваш!), тогава му се роди и дете, и това съвсем го разграничи от нас. При постъпването в БМФ, го бяха пратили на старата трошка „Баба Рила” и той бе изкарал цяла година там. Аз пък вече имах шест месеца на п/х „Родопи”, братче на „Рила”, а след бракуването на „Родопито” „запушвах дупки” по други таралясници и накрая ме пратиха за постоянно на п/х „Рила”.
Белия дълго и настойчиво се бе оплаквал (това той го можеше), че цяла година на парна бракма е твърде сурово изпитание за него и затова ме пращаха да го сменя, а той за „награда” имаше право да си избере кораб по свой вкус.
Смяната продължи цели два дена. Нямаше какво да ми показва Иван, нито пък аз го разпитвах за каквото и да било, но той все не си тръгваше, а през цялото време се тръшкаше: „Ох, какво да си избера сега и как ще се справя на нов и непознат кораб”... После разбрах, че е избрал ... военен кораб. Нали ви казах, че човекът е по изненадите. Да, но и военните го изненадали - пратили го офицер в брегово поделение. Един два пъти го бях срещал, тъй като живеехме в съседни жилищни блокове и ми се стори, че военната униформа му стои доста прилично или ако трябва да бъда честен - по-добре от цивилните дрехи.
Много години по-късно го срещнах в междублоковото пространство. Носех една икона за подарък на моя приятел Вальо Китанов, който също живееше наблизо, когато видях Белия да се разхожда с красиво младо момиче под ръка. Този човек не спираше да ме изненадва!
- Здравей, Иване! Като истински плейбой се разхождаш из тревните пространства в подходяща компания...
- Здравей, Пешков! Запознай се с дъщеря ми.
В следващата минута разбрах - момичето е сляпо, а Белия побърза да ме информира, че ослепяването се е случило при раждането на внучката му, че зет му веднага след това ги е напуснал и прочее битови детайли. Смутено започнах да се оправдавам, а после подарих иконата на дъщерята. Тя започна да я опипва, задържа пръстите си на варака, каза, че е много красива и благодари...
Минаха години. Един ден ми се обадиха, че Иван Белия е починал, а погребението е на другия ден в Тополите...
Денят се случи сив, студен и дъждовен. От випуска се събрахме необичайно много хора. Познавахме Белия като интровертен тип и всеки от нас бе решил, че не е добре да оставим човека сам в последния му път.
Край гроба стояха няколко жени в черно и ние се изредихме да изкажем съболезнования. Една от жените със сигурност е била дъщерята, на която подарих икона, но не успях да я разпозная.
След погребението се замислих колко пъти съм се срещал с Иван Белия. Оказаха се точно четири пъти. С погребението! Ето, този трети път е била последната ни среща преди края. Беше преди двадесетина години. Връщах се от близкия пазар и видях Иван безцелно да обикаля малко площадче (нещо нетипично за него), пак между блоковете. Заприказвахме се. Оказа се, че той чака внучката си, която в момента е на курс по рисуване. Стана ми интересно, предложих да седнем на един бордюр, а Белия започна да ми разказва. Той обожаваше всяка възможност да се оплаче пред някого... След пенсионирането му се наложило да работи, за да помага на семейството си. Започнал в Параходството като моторист, но нещо не му (или не го) харесало и продължил като пазач - охранител. Този сектор се оказал под управлението на бивши военни и в началото проблеми нямало, но по едно време решили да го уволняват. Чакайте бе, дъщеря ми е сляпа, гледам и внучката... Ура - тута, оставили го, но нищо не било сигурно... Тогава се зададе малката художничка. Белия ме представи, като силно послъга за постиженията и възможностите ми в изобразителното изкуство. Заговорих момиченцето, то се оказа културно и общително, обсъдихме някои рисувални техники, четките, боичките и учителките. Чувствах как до мен дядото щеше ще се пръсне от кеф и гордост!
Това е била последната ми среща с Белия. За щастие - приятна и ползотворна, но знае ли човек. Надали е имал много срещи Иван Белия с хората от випуска, пък и свободното му време вероятно е било запълнено с грижи за семейството. След погребението реших да предложа на випуска да създадем ЗАКОН НА ВИПУСК ЛЕНИНСКИ: ПРЕДВИД НАПРЕДНАЛАТА НИ ВЪЗРАСТ, СЕ ЗАДЪЛЖАВАМЕ ДА ГЛЕДАМЕ НА ВСЯКА СРЕЩА МЕЖДУ НАС, КАТО НА ПОСЛЕДНА!
Няколко пъти се каних да предложа това на момчетата, но знаете ли, ние ленинци, си падаме малко темерути и надали официално щяхме да формулираме и признаем такова правило... По-скоро от страх да не ни сметнат за излишно сантиментални, а не че сме кофти хора... Повечето наши момчета са състрадателни и отзивчиви, но избягват да показват това пред другите...
Митко Делийски пък, напротив, все даваше идеи за взаимопомощ, идейна и материална подкрепа на съвипускниците в нужда. С него се срещахме по-често в София, но за последно се чухме по телефона. Бе диагностиран с рак на гърлото и едва чувах говора, но разбрах, че се е отказал от „химията” и му казали - единственото решение е ... марихуаната. И аз като Делията никога не съм пушил, свързах се с познати моряци, но разговорите свършваха до споменаването на наркотика. Обадих се на двама от випуска, които живееха в странство и с кодови думи им описах ситуацията. Докато ние се обяснявахме, Делийски умря. Последният ни разговор бе за марихуана...
Иван Нейчев срещнах няколко дни преди да почине. Комшии сме във Варна и се срещнахме на метри от домовете ни. Носеше голям плик с ягоди и беше очевадно щастлив. Ванко има специален статус във випуска - изключително умен човек и първокласен бриджор! Сменял съм го на два кораба, веднъж в БМФ и втори път - в Би Нави. Виждал съм го притеснен, тъжен и безпощадно самокритичен. Това, че е умен, е вън от съмнение, но мисля, че той си бе изработил още в Морското удобна система за живот с „най-малко съпротивление” и това го правеше в нашите очи още по-симпатичен. Корабните екипажи вероятно невинаги са го приемали по същия начин, но Ванко Нейчев ги разбираше и не им се сърдеше.
На онази среща с ягодите, той ми подхвърли няколко мъдрости в стил „най-малко съпротивление”, а аз нескопосано се опитах да бъда в същия тон с отговорите. Така го запомних от последната ни среща - умен и щастлив!
Най-странната ми „последна среща” бе тази с моя приятел от Техникума и Морското Цецо. То не бе среща, а телефонен разговор и ... не с него. Имах задача да го открия, за да го поканя за поредната
Иван Белия беше от ония съвипускници, които като че ли нямаха приятели. Бе се оженил още в Морското (да му се не надяваш!), тогава му се роди и дете, и това съвсем го разграничи от нас. При постъпването в БМФ, го бяха пратили на старата трошка „Баба Рила” и той бе изкарал цяла година там. Аз пък вече имах шест месеца на п/х „Родопи”, братче на „Рила”, а след бракуването на „Родопито” „запушвах дупки” по други таралясници и накрая ме пратиха за постоянно на п/х „Рила”.
Белия дълго и настойчиво се бе оплаквал (това той го можеше), че цяла година на парна бракма е твърде сурово изпитание за него и затова ме пращаха да го сменя, а той за „награда” имаше право да си избере кораб по свой вкус.
Смяната продължи цели два дена. Нямаше какво да ми показва Иван, нито пък аз го разпитвах за каквото и да било, но той все не си тръгваше, а през цялото време се тръшкаше: „Ох, какво да си избера сега и как ще се справя на нов и непознат кораб”... После разбрах, че е избрал ... военен кораб. Нали ви казах, че човекът е по изненадите. Да, но и военните го изненадали - пратили го офицер в брегово поделение. Един два пъти го бях срещал, тъй като живеехме в съседни жилищни блокове и ми се стори, че военната униформа му стои доста прилично или ако трябва да бъда честен - по-добре от цивилните дрехи.
Много години по-късно го срещнах в междублоковото пространство. Носех една икона за подарък на моя приятел Вальо Китанов, който също живееше наблизо, когато видях Белия да се разхожда с красиво младо момиче под ръка. Този човек не спираше да ме изненадва!
- Здравей, Иване! Като истински плейбой се разхождаш из тревните пространства в подходяща компания...
- Здравей, Пешков! Запознай се с дъщеря ми.
В следващата минута разбрах - момичето е сляпо, а Белия побърза да ме информира, че ослепяването се е случило при раждането на внучката му, че зет му веднага след това ги е напуснал и прочее битови детайли. Смутено започнах да се оправдавам, а после подарих иконата на дъщерята. Тя започна да я опипва, задържа пръстите си на варака, каза, че е много красива и благодари...
Минаха години. Един ден ми се обадиха, че Иван Белия е починал, а погребението е на другия ден в Тополите...
Денят се случи сив, студен и дъждовен. От випуска се събрахме необичайно много хора. Познавахме Белия като интровертен тип и всеки от нас бе решил, че не е добре да оставим човека сам в последния му път.
Край гроба стояха няколко жени в черно и ние се изредихме да изкажем съболезнования. Една от жените със сигурност е била дъщерята, на която подарих икона, но не успях да я разпозная.
След погребението се замислих колко пъти съм се срещал с Иван Белия. Оказаха се точно четири пъти. С погребението! Ето, този трети път е била последната ни среща преди края. Беше преди двадесетина години. Връщах се от близкия пазар и видях Иван безцелно да обикаля малко площадче (нещо нетипично за него), пак между блоковете. Заприказвахме се. Оказа се, че той чака внучката си, която в момента е на курс по рисуване. Стана ми интересно, предложих да седнем на един бордюр, а Белия започна да ми разказва. Той обожаваше всяка възможност да се оплаче пред някого... След пенсионирането му се наложило да работи, за да помага на семейството си. Започнал в Параходството като моторист, но нещо не му (или не го) харесало и продължил като пазач - охранител. Този сектор се оказал под управлението на бивши военни и в началото проблеми нямало, но по едно време решили да го уволняват. Чакайте бе, дъщеря ми е сляпа, гледам и внучката... Ура - тута, оставили го, но нищо не било сигурно... Тогава се зададе малката художничка. Белия ме представи, като силно послъга за постиженията и възможностите ми в изобразителното изкуство. Заговорих момиченцето, то се оказа културно и общително, обсъдихме някои рисувални техники, четките, боичките и учителките. Чувствах как до мен дядото щеше ще се пръсне от кеф и гордост!
Това е била последната ми среща с Белия. За щастие - приятна и ползотворна, но знае ли човек. Надали е имал много срещи Иван Белия с хората от випуска, пък и свободното му време вероятно е било запълнено с грижи за семейството. След погребението реших да предложа на випуска да създадем ЗАКОН НА ВИПУСК ЛЕНИНСКИ: ПРЕДВИД НАПРЕДНАЛАТА НИ ВЪЗРАСТ, СЕ ЗАДЪЛЖАВАМЕ ДА ГЛЕДАМЕ НА ВСЯКА СРЕЩА МЕЖДУ НАС, КАТО НА ПОСЛЕДНА!
Няколко пъти се каних да предложа това на момчетата, но знаете ли, ние ленинци, си падаме малко темерути и надали официално щяхме да формулираме и признаем такова правило... По-скоро от страх да не ни сметнат за излишно сантиментални, а не че сме кофти хора... Повечето наши момчета са състрадателни и отзивчиви, но избягват да показват това пред другите...
Митко Делийски пък, напротив, все даваше идеи за взаимопомощ, идейна и материална подкрепа на съвипускниците в нужда. С него се срещахме по-често в София, но за последно се чухме по телефона. Бе диагностиран с рак на гърлото и едва чувах говора, но разбрах, че се е отказал от „химията” и му казали - единственото решение е ... марихуаната. И аз като Делията никога не съм пушил, свързах се с познати моряци, но разговорите свършваха до споменаването на наркотика. Обадих се на двама от випуска, които живееха в странство и с кодови думи им описах ситуацията. Докато ние се обяснявахме, Делийски умря. Последният ни разговор бе за марихуана...
Иван Нейчев срещнах няколко дни преди да почине. Комшии сме във Варна и се срещнахме на метри от домовете ни. Носеше голям плик с ягоди и беше очевадно щастлив. Ванко има специален статус във випуска - изключително умен човек и първокласен бриджор! Сменял съм го на два кораба, веднъж в БМФ и втори път - в Би Нави. Виждал съм го притеснен, тъжен и безпощадно самокритичен. Това, че е умен, е вън от съмнение, но мисля, че той си бе изработил още в Морското удобна система за живот с „най-малко съпротивление” и това го правеше в нашите очи още по-симпатичен. Корабните екипажи вероятно невинаги са го приемали по същия начин, но Ванко Нейчев ги разбираше и не им се сърдеше.
На онази среща с ягодите, той ми подхвърли няколко мъдрости в стил „най-малко съпротивление”, а аз нескопосано се опитах да бъда в същия тон с отговорите. Така го запомних от последната ни среща - умен и щастлив!
Най-странната ми „последна среща” бе тази с моя приятел от Техникума и Морското Цецо. То не бе среща, а телефонен разговор и ... не с него. Имах задача да го открия, за да го поканя за поредната
С Цецо Громошински, ВНВМУ - 1966 г.
Петко Дългия бе голям авер на капитан Алекс!
Ванко Нейчев - умен и весел ленинец...
Ванко Нейчев - умен и весел ленинец...
Митко Делийски - винаги работи за випуска...
Едгар Дега - „обичащият да рисува“: „Репетиция“.
среща на випуска през 2015-а. Телефоните не отговаряха и се обадих в кметството на селото му. Оттам женски глас ми каза, че „големийо син на Санко е умрЕл, ама си е помогнАл да Умре...” Само жител на село Громшин може да ми даде такова обяснение. Не случайно в нашия край им викаме „громошински тъмници”, ние и Цецо наричахме „Громошинския” в Техникума. Преди много години „малкийо син” на Санко се бе застрелЯл с ловна пушка (уж случайно), няколко години по-късно самият Санко си бе отишъл от този свят с прерязани вени, а Цветан Александров Цветанов само си бил „помогнАл”... Громошинска тъмница ви казвам! Ама и надали някой жител на това село знае какво е „суисидален комплекс”...
Ще спомена един човек от випуска, който сам си уреди всички „последни срещи”, след като разбра, че не му остава много време в земния живот. За разлика от Иван Белия, Петко Дългия бе категорично екстровертен тип, без да е любимец на всички или да е някакъв лидер във випуск Ленински. Още след погребението на ротния ни командир Христо Петров - Мадамата, Петко ме заговори, изказа съжаление, че не е успял да се извини на ротния за безбройните неприятности, които му е причинявал в Морското, а после заплака... Нещо изключително нетипично за нас, ленинците!
Не споделих този факт с никого, а когато Петко Ганчев Петков разбра, че е болен от неизлечима болест, ме покани на среща, съобщи ми „новината” и ми се извини, че не е послушал мой съвет относно въпросната болест. Не помнех да съм му давал подобни съвети лично аз, но на погребението му разбрах, че и с други колеги е провел такива срещи...
Последната среща на прекрасния френски живописец Едгар Дега била с художника Жан-Луи Форен. Преди да настъпи краят му, Дега така казва на своя приятел: „Не искам никакви надгробни речи - но след малко добавя: впрочем, Форен, можете да кажете само едно изречение: ТОЙ МНОГО ОБИЧАШЕ ДА РИСУВА!”
07.10.2019 г. Тази сутрин е отплавал завинаги моят приятел и съвипускник Васил Тодоров Плугчиев. Седяхме на един чин в Морското, ходех му на гости в Суворово, често се чувахме. Нямам дъх да си спомня последната ни среща...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора.
Ще спомена един човек от випуска, който сам си уреди всички „последни срещи”, след като разбра, че не му остава много време в земния живот. За разлика от Иван Белия, Петко Дългия бе категорично екстровертен тип, без да е любимец на всички или да е някакъв лидер във випуск Ленински. Още след погребението на ротния ни командир Христо Петров - Мадамата, Петко ме заговори, изказа съжаление, че не е успял да се извини на ротния за безбройните неприятности, които му е причинявал в Морското, а после заплака... Нещо изключително нетипично за нас, ленинците!
Не споделих този факт с никого, а когато Петко Ганчев Петков разбра, че е болен от неизлечима болест, ме покани на среща, съобщи ми „новината” и ми се извини, че не е послушал мой съвет относно въпросната болест. Не помнех да съм му давал подобни съвети лично аз, но на погребението му разбрах, че и с други колеги е провел такива срещи...
Последната среща на прекрасния френски живописец Едгар Дега била с художника Жан-Луи Форен. Преди да настъпи краят му, Дега така казва на своя приятел: „Не искам никакви надгробни речи - но след малко добавя: впрочем, Форен, можете да кажете само едно изречение: ТОЙ МНОГО ОБИЧАШЕ ДА РИСУВА!”
07.10.2019 г. Тази сутрин е отплавал завинаги моят приятел и съвипускник Васил Тодоров Плугчиев. Седяхме на един чин в Морското, ходех му на гости в Суворово, често се чувахме. Нямам дъх да си спомня последната ни среща...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора.