МВ "Компас", новини, декември 2019 г.

МОЯТ ВАПЦАРОВ
Роденият от майка човек рядко доживява до 110 години. Теоретически, на такава възраст би бил Вапцаров, ако на 23 юли, 1943 г. не бяха го разстреляли в Гарнизонното стрелбище - София. Не мога да добавя нищо към славата на този, който написа „Песен за човека“. Ще кажа само няколко думи за моя Вапцаров.
С него се „запознах“ някъде около 1956 г., когато получих първото си картонче в Читалището с неговото име, в родния ми град. Тогава прочетох „Врабчова сговорна дружина“. Кой знае защо, с тая поема открих, че мога за запомням стихове „от раз“. А тези от Читанката ги наизустявах след много повторения. По-късно, някъде към осми клас, моят баща, който беше завършил „средно“ в Букурещ и стоеше далеч от българската литература, о, чудеса!, ми подари том с пълните му събрани съчинения. То стана първата ми любов. Всъщност - втората. Но си остана такава и до днес. Никога няма да се срамувам да призная, че жизненият му път ме беляза до края на дните ми. Никога не съм се разделял с това томче. В гимназията знаех наизуст почти цялата му поезия. По-късно, вече в Морско училище, томчето изчезна. Явно някой съвипускник беше решил, че предстои, то да се превърне в библиографска рядкост.
Когато тръгнах да пътувам, първият ми капитан Калчев (беше потъвал с кораба „Шипка“), като минавахме край архипелага Мармара, посочи ми го с ръка и промърмори: „Марма, Марма, ти ли си, Марма!?“ Когато пълзях из корабните трюмове разбрах, че по-сполучлива метафора за своя занаят от „трюмовете пълни с лепкав мрак“ няма никога да измисля.
По-късно, когато ме „сграбчи животът с тежките си лапи“, „романтиката от моторите“ остана да тлее по-приглушено, но понякога избухваше в искри. Например, когато от русенски локомотивен машинист чух спомен, разказан от свидетел: Вапцаров погребал единствения си син, придружен само от един свой близък. Когато спуснали малкото ковчеже в гроба, той казал и думите: „Милият на татко! Той щеше да ми стане ударник!“ Без коментар. Вторият път беше, когато през 2008 г. научих, че някакъв Херострат-недоумък изровил костите на Вапцаров, за да погребе майка си. Разстреля го за втори път! Няма ги сега костите на Вапцаров, приятели! Както ги няма тези на Бенковски, Ботев, Левски и… да изреждам ли? Има ги в паметта ни, но това достатъчно ли е?
А Ницше е казал, че „мерило за величието на един народ не са само великите му личности, а и това, как ги тачи“.

ВЯРА
Не ти завиждам за портрета във читанките,
ни за горчивата ти чаша, дето
в тунела, тъй далече от морето
е трябвало до дъно да изпиеш.
Завеждам ти за вярата в сърцето,
че, даже малка кражба на вяра,
би могла да те убие…
Но ти кажи, сега какво да сторя,
когато под безмилостното слънце
от цялата огромна твоя вяра
остана ми… пшениченото зрънце?
Кажи ми, със какво да го полея?
Как днеска от крадци да го опазя?
В чия душа и ум да го посея?
кажи ми начин да я разпозная
сред хилядите тез душици, дето
днес могат да ми пеят и „Осанна!“,
а утре - да ми окачат въжето?
Сред тез, които кротичко пасуват
и мъдро сеят ряпа върху корен,
как да позная в тез, които псуват,
но утре биха влезли с мен и в огън?
Не ме е вече страх от бесни псета.
Отвикнах напоследък да ги пъдя.
Страхувам се от премълчани думи
или приятел стар да ме осъди.
По дяволите тез, които грабиха
наивността от дрипавото детство
и грабеха с шиници цели вярата
крепила сиромашкото наследство!
Остават тез, които не пресмятат
дали ги чакат лаври или яма
и стискат зъби, и не се обръщат,
и знаят, че зад тях мостове няма…
Куршум не ги очаква, слава Богу,
ни огън от катран, барут и сяра…
А зрънцето… не знам дали ще мога…
Че трябва им, ох, как им трябва
ВЯРА!

Адриан ВАСИЛЕВ