НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ИЗ „МОРЯШКИ ЛАКЪРДИИ”…
(В залива…)
… бяхме дошли рано на дървения кей, слънцето огряваше от изток… най-силно мирише на море сутрин, на изгрев и няма моряк, който да не е изпитвал удоволствието от появата на топлия слънчев диск над синята безбрежна шир, от вдишването на свежия морски въздух… златисто и синьо… синьо и златисто… стъкмихме яхтата и поехме на изток…
ето го и входният фар, винаги, и навремето по корабите, и сега с лодката, посрещах с особено приятно чувство първите морски вълни след вълнолома, мазна, морска вълна,
първите сериозни заклащания и забиването на носа в морето… Шефът (Шефа - нарицателно на Главния механик по търговските кораби - бел. авт.) отправя
присвити очи към фара и подкарва ... „Десет без десет вечерта”... погледнах снощи преди да си легна малкото черно ръчно часовниче до мене и видях, че сърчицето му спряло бе... 9-ти декември, преди обяд, 2009-та... м/к „Рила”, смяна на рейда, Варна...
(В залива…)
… бяхме дошли рано на дървения кей, слънцето огряваше от изток… най-силно мирише на море сутрин, на изгрев и няма моряк, който да не е изпитвал удоволствието от появата на топлия слънчев диск над синята безбрежна шир, от вдишването на свежия морски въздух… златисто и синьо… синьо и златисто… стъкмихме яхтата и поехме на изток…
ето го и входният фар, винаги, и навремето по корабите, и сега с лодката, посрещах с особено приятно чувство първите морски вълни след вълнолома, мазна, морска вълна,
първите сериозни заклащания и забиването на носа в морето… Шефът (Шефа - нарицателно на Главния механик по търговските кораби - бел. авт.) отправя
присвити очи към фара и подкарва ... „Десет без десет вечерта”... погледнах снощи преди да си легна малкото черно ръчно часовниче до мене и видях, че сърчицето му спряло бе... 9-ти декември, преди обяд, 2009-та... м/к „Рила”, смяна на рейда, Варна...
„ето я и „Рила”… Рисунка Димчо ПИШМАНОВ
„ето го и входният фар“… Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
„слънцето падаше на запад“… Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
„ресторанта „Галатеа”…
временцето североизточно, сиво, поривисто, дъжд и вятър... то на брата моряк и без туй не му се тръгва и гадното време като капак е... вълната „на кантар” за рейдовата лодка... след входния фар морето черничко направо ни „развинтва”... ляво,
дясно, горе, долу... подгизнахме порядъчно, смес от дъжд и морски пръски... вие малкото моторче, напред и само напред... ето я и „Рила”, на котва, източно пред Галата,
стои, не мърда ... стои, не мърда, а ние подскачаме с рейдовата лодка около нея...
работата ясна, с парадния трап не става, ще го разбием, по щорм трапа трябва,
нагоре, а багажът с въжета, посока същата... един по един поемаме по хлъзгавата стълба въжена... стискат ръцете мокрите въжета, погледът е устремен нагоре,
стъпало след стъпало... спокойно ни приема „Рила”, като кей е, а лодката долу танцува и се блъска в борда... поглеждам към ръката си за време... няма време, няма го часовничето, паднало е, ех... сменихме се, тръгнахме... Босфора... Дарданелите... и така,
няколко дена след като останах без времепоказвач, един морски чука на вратата на приемната... „Шефе, може ли...”... „...Да, слушам...” ... хили се морският и ми подава часовничето черно ,бил след мене по щорм трапа, когато се къса от ръката ми и пада долу, на дъното на лодката... дадох го на фитера и електромеханика да му измислят осичка... направиха го, стегнаха го и така до скоро, когато верижката му окончателно се скъса и го оставих в пенсия заслужена да стои до главата ми на нощното шкафче...
ех, не можех да го изоставя, толкова дълго заедно били сме, мерили сме пулса на Главния двигател, оборотите броим, времето до края на маневрата, а както после се оказа, показвало е без да зная и времето до края на службата ми корабна... и така, стои си тихичко на морското рафтче зад мене, часовничето ми вярно, от последния ми рейс,
стои си между барометъра и малкото дървено макетче HMS Victory, спряло на вечното „десет без десет вечерта”... ето го и Галата, спомняме стария фар, ресторанта „Галатеа”, страхотната нощна панорама от терасата му… и сега са пред очите ми Краси,
тъмното гладко море, светлините на града и отплаващият вечерно осветен пасажер „Варна”… „Шкипиии, къде са ти ножовете ?”, провиква се Кокът от рубката, „Трябва да нарежа салатата !”… „Хо-хо…”, смее се Шкипи и сега той пък подкарва… „В Ливърпул сме с „Рила”, тих и приятен пролетен следобед без проверки от брега... без,
без, ама не съвсем... по някое време по кея към кораба се зададе една весела компания,
мъже, жени, вървят, говорят си високо, смеят се... и както си се смеят качиха се по трапа на кораба... митничари, едни от „най-добрите приятели” на моряците по целия свят... отидоха при капитана... след малко старши камериерът мина из канижелите и на висок глас обявява „Всички ножове в кабините да се предадат!... повтарям,всички ножове...”... по начало братът моряк е виждал какво ли не при среща с брега и
готовността му в това отношение е на висота, но до сега ножове не бяха ни събирали
... оказа се превантивна мярка, да не би да сме влезели в конфликт с местните футболни фенове на „Ливърпул” и „Евертън”, нали сте ги виждали около стадионите,
ония, дето се гордеят с липсата на предни зъби... имах спомени от „Черната бригада”,
черни бяха гащеризоните на митничарите в Ливърпул, та през 90-е години с
„България” още маневрирахме из шлюзовете и те се качваха на борда за тараш, шефа им се хвалеше през смях, че бил почивал в „Слънчев бряг”... до края на престоя не влязохме в конфликт с футболните фенове, а по-скоро с докерите, които не желаеха да оберат до край хамбарите... на изходящата контрола митничарите ни върнаха ножовете, моите бяха обикновени, за маса, ориентирате се, от ония тъпи и заоблени, за които на децата казваме „вилицата в лявата ръка,ножът в дясната”... надвечер застанахме на кея, слънцето падаше на запад…
21 март 2019 г.
Варна,
Новата котвена стоянка
(2011-2019)
Иван АДАМОВ
дясно, горе, долу... подгизнахме порядъчно, смес от дъжд и морски пръски... вие малкото моторче, напред и само напред... ето я и „Рила”, на котва, източно пред Галата,
стои, не мърда ... стои, не мърда, а ние подскачаме с рейдовата лодка около нея...
работата ясна, с парадния трап не става, ще го разбием, по щорм трапа трябва,
нагоре, а багажът с въжета, посока същата... един по един поемаме по хлъзгавата стълба въжена... стискат ръцете мокрите въжета, погледът е устремен нагоре,
стъпало след стъпало... спокойно ни приема „Рила”, като кей е, а лодката долу танцува и се блъска в борда... поглеждам към ръката си за време... няма време, няма го часовничето, паднало е, ех... сменихме се, тръгнахме... Босфора... Дарданелите... и така,
няколко дена след като останах без времепоказвач, един морски чука на вратата на приемната... „Шефе, може ли...”... „...Да, слушам...” ... хили се морският и ми подава часовничето черно ,бил след мене по щорм трапа, когато се къса от ръката ми и пада долу, на дъното на лодката... дадох го на фитера и електромеханика да му измислят осичка... направиха го, стегнаха го и така до скоро, когато верижката му окончателно се скъса и го оставих в пенсия заслужена да стои до главата ми на нощното шкафче...
ех, не можех да го изоставя, толкова дълго заедно били сме, мерили сме пулса на Главния двигател, оборотите броим, времето до края на маневрата, а както после се оказа, показвало е без да зная и времето до края на службата ми корабна... и така, стои си тихичко на морското рафтче зад мене, часовничето ми вярно, от последния ми рейс,
стои си между барометъра и малкото дървено макетче HMS Victory, спряло на вечното „десет без десет вечерта”... ето го и Галата, спомняме стария фар, ресторанта „Галатеа”, страхотната нощна панорама от терасата му… и сега са пред очите ми Краси,
тъмното гладко море, светлините на града и отплаващият вечерно осветен пасажер „Варна”… „Шкипиии, къде са ти ножовете ?”, провиква се Кокът от рубката, „Трябва да нарежа салатата !”… „Хо-хо…”, смее се Шкипи и сега той пък подкарва… „В Ливърпул сме с „Рила”, тих и приятен пролетен следобед без проверки от брега... без,
без, ама не съвсем... по някое време по кея към кораба се зададе една весела компания,
мъже, жени, вървят, говорят си високо, смеят се... и както си се смеят качиха се по трапа на кораба... митничари, едни от „най-добрите приятели” на моряците по целия свят... отидоха при капитана... след малко старши камериерът мина из канижелите и на висок глас обявява „Всички ножове в кабините да се предадат!... повтарям,всички ножове...”... по начало братът моряк е виждал какво ли не при среща с брега и
готовността му в това отношение е на висота, но до сега ножове не бяха ни събирали
... оказа се превантивна мярка, да не би да сме влезели в конфликт с местните футболни фенове на „Ливърпул” и „Евертън”, нали сте ги виждали около стадионите,
ония, дето се гордеят с липсата на предни зъби... имах спомени от „Черната бригада”,
черни бяха гащеризоните на митничарите в Ливърпул, та през 90-е години с
„България” още маневрирахме из шлюзовете и те се качваха на борда за тараш, шефа им се хвалеше през смях, че бил почивал в „Слънчев бряг”... до края на престоя не влязохме в конфликт с футболните фенове, а по-скоро с докерите, които не желаеха да оберат до край хамбарите... на изходящата контрола митничарите ни върнаха ножовете, моите бяха обикновени, за маса, ориентирате се, от ония тъпи и заоблени, за които на децата казваме „вилицата в лявата ръка,ножът в дясната”... надвечер застанахме на кея, слънцето падаше на запад…
21 март 2019 г.
Варна,
Новата котвена стоянка
(2011-2019)
Иван АДАМОВ