НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЪЗХИЩЕНИЕТО
В моя живот нямаше велики събития и личности, на които да се възхищавам редом с цялото прогресивно човечество. За една бройка (две години) изтървах Девети септември 44-та, с трийсе години закъснях за Великата октомврийската революция 1917-а, закачих съвсем малко от Сталин и Димитров, но не станах свидетел на епохално политическо събитие. Възхищавал съм се на много неща, но днес, когато не таЯ особени надежди за предстоящи значими събития, спокойно оценявам най-възхитителното в живота ми.
Нямаше мой сънародник достоен за възхищение по онова време. То и днес като се заровя в спомените - едните се навеждаха дОземи, другите - само до прав ъгъл, и тези вторите се величаеха за безстрашни борци срещу титовските, сталински и червенковски догми, така че не си намерих подходящ субект за възхищение в онези години.
После дойде рокендролът, а там всичко бе радост, непукизъм и най-искрено възхищение. Една от най-великите песни за възхищение в историята на рока се казва „Американски пай”, написана е по повод трагичната смърт на Бъди Холи, Ричи Валънс и Биг Бупър на трети февруари през 1959 г. при самолетна катастрофа. В песента датата е наречена „денят, в който музиката умря”. На този ден Холи е на 22 години, а Валънс - на 17...
Автор и изпълнител на песента е Дон Маклийн.
От същия албум („Американски пай”) е и една песен - възхищение от картините на Ван Гог. Песента се казва „Винсент” и прекрасно изразява изключителната почит на Маклийн към художника. През 1972-а песента бе хит номер едно във Великобритания, а вероятно много хора по света покрай нея са се постарали да видят картината „Звездна нощ”, с чието име почва всеки куплет на песента: „Стари, стари найт”...
Възхищението като благородно чувство, не бе познато на селяните от Мала Кутловица. Висша форма на харесване за високопоставен, успял и умен наш съселянин бе изразът „Он е много свестен”. Имаше и красиви девойки в селото. За тях оценката бе „Па она си е баш Угледна”. Абе, момичето е по-красиво от София Лорен и Джина Лолобриджида взети заедно, а те - Угледна била!
Признавам, че в ранното си детство съм се възхищавал на доста фалшификати. Днес зная, че някои хора и събития не са заслужавали моето възхищение, но и досега помня изумителния брат на моята баба. Казваше се Лукан и винаги влизаше в стаята приведен, защото трябва да е бил много висок (поне за мен) мъж. И зиме, и лете бе облечен с кожух или опанджак, вие сигурно го знаете „ямурлук”. Калпакът му бе рунтав, а мустаците - огромни. И все пушеше, но не лула или цигара... Вероятно си е свивал качак, днес му викат „козче”... Сядаше бабиният брат на трикрако столче, осмърдяваше стаята със своя качак и разказваше. Всички се измитаха, оставах само аз. И не бяха прави да се подхилкват моите близки на лукановите истории. Особено пък баба Тана - брат й е все пак, но ракия и мезе му носеше.
Историите на бабиния брат бяха все от Балкана и включваха предимно яростни битки с вълци и мечки, които винаги ставаха жертва в ръкопашната схватка с моя юначен роднина. Това бяха мъжки истории и аз много исках да приличам на Лукан, но когато започвах „лична автентична” история в този фентъзи стил, близките ми с укорителна усмивка ме прекъсваха: „Лукане!”... Сигурно ще речете, че не е трудно да излъжеш четиригодишно дете. Не е така! Талант се иска. Лукановият разказ започваше с картина от Балкана: дърветата, месечината, овцете, звуците, сенките. После се появяваха вълците, а накрая - мечките. Градация имаше - съспенс... Мечката (никога мечок) се изправя на задните си крака и тръгва към Лукан, който не е от хората, които ще пропуснат такъв шанс. Човек и звяр се вкопчват в прегръдката на смъртта... Винаги преживявах тази борба, макар че видът на Лукан издаваше на мига изхода от нея. Или съм губил свяст, или баба е прекъсвала юначния си брат на най-интересното място, но не помня да съм слушал за изхода от схватката човек VS звяр. Може и разказвачески похват да е било, но често се стрясках нощем, докато довършвах на сън лукановите двубои. Имаше и разкази за битки с разбойници, но те не ме впечатляваха особено, макар че Лукан ми показваше дупки от ножове и куршуми по кожуха и опанджака...
Бях трети механик на м/к „Копривщица”, когато за трети помощник капитан изпратиха младо момче, току що завършило Морското. Третият помощник капитан бе случил на командири в Училището, но последните две години школският готвач бил пълна скръб. За късмет корабният готвач бай Илия от Бургас се оказа влюбен в занаята майстор с много опит в манджите, супите и тестените изделия, но всички го знаеха като най-добрият кебапчия в морския град. Майсторът специално подбираше кебапчените меса, а подправките си носеше от вкъщи. Още на първите кебапчета третият помощник многократно се провикна в салета: Чудесман! И така правеше всеки път, когато имаше този вид скара за храна, а когато кебапчетата отсъстваха два дена от менюто, моряците подвикваха
В моя живот нямаше велики събития и личности, на които да се възхищавам редом с цялото прогресивно човечество. За една бройка (две години) изтървах Девети септември 44-та, с трийсе години закъснях за Великата октомврийската революция 1917-а, закачих съвсем малко от Сталин и Димитров, но не станах свидетел на епохално политическо събитие. Възхищавал съм се на много неща, но днес, когато не таЯ особени надежди за предстоящи значими събития, спокойно оценявам най-възхитителното в живота ми.
Нямаше мой сънародник достоен за възхищение по онова време. То и днес като се заровя в спомените - едните се навеждаха дОземи, другите - само до прав ъгъл, и тези вторите се величаеха за безстрашни борци срещу титовските, сталински и червенковски догми, така че не си намерих подходящ субект за възхищение в онези години.
После дойде рокендролът, а там всичко бе радост, непукизъм и най-искрено възхищение. Една от най-великите песни за възхищение в историята на рока се казва „Американски пай”, написана е по повод трагичната смърт на Бъди Холи, Ричи Валънс и Биг Бупър на трети февруари през 1959 г. при самолетна катастрофа. В песента датата е наречена „денят, в който музиката умря”. На този ден Холи е на 22 години, а Валънс - на 17...
Автор и изпълнител на песента е Дон Маклийн.
От същия албум („Американски пай”) е и една песен - възхищение от картините на Ван Гог. Песента се казва „Винсент” и прекрасно изразява изключителната почит на Маклийн към художника. През 1972-а песента бе хит номер едно във Великобритания, а вероятно много хора по света покрай нея са се постарали да видят картината „Звездна нощ”, с чието име почва всеки куплет на песента: „Стари, стари найт”...
Възхищението като благородно чувство, не бе познато на селяните от Мала Кутловица. Висша форма на харесване за високопоставен, успял и умен наш съселянин бе изразът „Он е много свестен”. Имаше и красиви девойки в селото. За тях оценката бе „Па она си е баш Угледна”. Абе, момичето е по-красиво от София Лорен и Джина Лолобриджида взети заедно, а те - Угледна била!
Признавам, че в ранното си детство съм се възхищавал на доста фалшификати. Днес зная, че някои хора и събития не са заслужавали моето възхищение, но и досега помня изумителния брат на моята баба. Казваше се Лукан и винаги влизаше в стаята приведен, защото трябва да е бил много висок (поне за мен) мъж. И зиме, и лете бе облечен с кожух или опанджак, вие сигурно го знаете „ямурлук”. Калпакът му бе рунтав, а мустаците - огромни. И все пушеше, но не лула или цигара... Вероятно си е свивал качак, днес му викат „козче”... Сядаше бабиният брат на трикрако столче, осмърдяваше стаята със своя качак и разказваше. Всички се измитаха, оставах само аз. И не бяха прави да се подхилкват моите близки на лукановите истории. Особено пък баба Тана - брат й е все пак, но ракия и мезе му носеше.
Историите на бабиния брат бяха все от Балкана и включваха предимно яростни битки с вълци и мечки, които винаги ставаха жертва в ръкопашната схватка с моя юначен роднина. Това бяха мъжки истории и аз много исках да приличам на Лукан, но когато започвах „лична автентична” история в този фентъзи стил, близките ми с укорителна усмивка ме прекъсваха: „Лукане!”... Сигурно ще речете, че не е трудно да излъжеш четиригодишно дете. Не е така! Талант се иска. Лукановият разказ започваше с картина от Балкана: дърветата, месечината, овцете, звуците, сенките. После се появяваха вълците, а накрая - мечките. Градация имаше - съспенс... Мечката (никога мечок) се изправя на задните си крака и тръгва към Лукан, който не е от хората, които ще пропуснат такъв шанс. Човек и звяр се вкопчват в прегръдката на смъртта... Винаги преживявах тази борба, макар че видът на Лукан издаваше на мига изхода от нея. Или съм губил свяст, или баба е прекъсвала юначния си брат на най-интересното място, но не помня да съм слушал за изхода от схватката човек VS звяр. Може и разказвачески похват да е било, но често се стрясках нощем, докато довършвах на сън лукановите двубои. Имаше и разкази за битки с разбойници, но те не ме впечатляваха особено, макар че Лукан ми показваше дупки от ножове и куршуми по кожуха и опанджака...
Бях трети механик на м/к „Копривщица”, когато за трети помощник капитан изпратиха младо момче, току що завършило Морското. Третият помощник капитан бе случил на командири в Училището, но последните две години школският готвач бил пълна скръб. За късмет корабният готвач бай Илия от Бургас се оказа влюбен в занаята майстор с много опит в манджите, супите и тестените изделия, но всички го знаеха като най-добрият кебапчия в морския град. Майсторът специално подбираше кебапчените меса, а подправките си носеше от вкъщи. Още на първите кебапчета третият помощник многократно се провикна в салета: Чудесман! И така правеше всеки път, когато имаше този вид скара за храна, а когато кебапчетата отсъстваха два дена от менюто, моряците подвикваха
Бай бай, мис Американ пай - и до днес възхитителна песен.
Достойният за възхищение Бъди Холи.
С Къки като цъфнали кайсии пред възхитителната цъфнала такава.
Жак Превер - поетът от който се възхищаваше Къки.
Възхитителният възхитен - Дон Маклийн.
Лени Рифенщал и нейното си възхищение.
Ван Гог - „Стари найт“, 1889.
през шубера: Майсторе, кога пак ще има чудесман?
България винаги е била малка държава, а от време на време е и бедна такава, та е нормално в годините да сме се възхищавали на големите и богати народи. Рустем от Мала Кутловица се възхищаваше от Франция (циганска му работа), а ние се лутахме мехду СССР и САЩ. Един капитан пък бе заклет англофил, но по време на рейс смени обекта на възхищението си и така се оправдаваше:
-Агентът в Лондон написа английската дума „асосиейшън” с две грешки!
Новата посланичка на САЩ (със звучно „английско” име) е абсолютно разочарование за мен с поведение, визия и култура. Няма ли кой да й каже, че ние не сме островни туземци, които да впечатли със цветни стъкълца и синци. Като слушам безвкусните й клишета и гледам комсомолския й патос, си мисля, че следващият ЮеС посланик може да се именува Наталия Сергеев...
На онези, които презрително ще се усмихнат, искам да кажа, че лично съм се срещал с двама американски посланици (без да ме галят по главата) и съм останал възхитен от културата и поведението им.
На м/к „Вола” през 1973 г. капитан беше Станчо Кюфтето, а после го смени още по-голям мизантроп, мисля че Кьосев се казваше и по време на тия двамата изгря споменът за възхитителния образ на капитан Николай Марчев, който бе командвал кораба непосредствено преди тях. В мрачната епоха на Кюфтето и Кьосев, името на Ники Марчев бе като пътеводна звезда или поне - мехлем за изстрадалите моряшки души. Не бях сварил да плавам с него, но легендите, които се разказваха по кабини и салети, го представяха като изключителен навигатор, щедър човек и авер на всички моряци.
Четвърт век по-късно се случи на два кораба да плавам с Ники Марчев. Той си бе все същият перфектен професионалист, но екипажите не изразяваха особено възхищение към него. Двамата бяхме приятели, а и аз отдавна бях заразен с култа към неговата личност, но съм мислил трезво за това какво се случва с капитаните...
Кораб „Вола” вероятно е първият, на който Марчев е бил капитан. Нормално е да се покаже в най-добра светлина, пък и екипажите по онова време бяха по-различни. После са дошли изкушенията и промените, но декларирам, че Ники Марчев си беше по старому умен, интелигентен и весел моряк.
Човечеството е било свидетел на странни и необичайни възхищения, някои от тях дори - талантливи. Хората са се възхищавали и на Сталин, и на Хитлер, и на Тодор Живков. Сещам се за талантливата танцьорка, актриса и режисьор Лени Рифенщал и нейното превърнато в изкуство възхищение...
Прекрасният френски поет Жак Превер, фаворит на приятеля ми Къки, всяка сутрин отварял прозореца си и независимо какво е времето вън, възкликвал: „Ах, какъв ден!” Невъзможно е морякът да подражава на великия поет. Финистрините се отварят бавно и с много усилия, а и времето в морето рядко е хубаво...
А какво да кажа за моите съселяни от Мала Кутловица, за които възхищението е израз на малодушие и слабост.
Страх ме е да си помисля как звучи оценката им за моя милост. И да не вземе някой от вас да им спомене за есетата ми в „Морски вестник“. Ще импровизирам най-мекия вариант на малакутловската реакция. Сестра ми не е между живите, но щеше дълго да се кръсти и да ме кълне, а останалите селяни чистосърдечно и добронамерено биха я успокоявали:
НАДКЕ, МАНИ ГО, МА! ОН И КАТО МЛАД СИ БЕШЕ МАЛКО ОТНЕСЕН, АМА СЕГИ ЕПТЕН СЕ Е ОШАШАВИЛ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са предложени от автора
България винаги е била малка държава, а от време на време е и бедна такава, та е нормално в годините да сме се възхищавали на големите и богати народи. Рустем от Мала Кутловица се възхищаваше от Франция (циганска му работа), а ние се лутахме мехду СССР и САЩ. Един капитан пък бе заклет англофил, но по време на рейс смени обекта на възхищението си и така се оправдаваше:
-Агентът в Лондон написа английската дума „асосиейшън” с две грешки!
Новата посланичка на САЩ (със звучно „английско” име) е абсолютно разочарование за мен с поведение, визия и култура. Няма ли кой да й каже, че ние не сме островни туземци, които да впечатли със цветни стъкълца и синци. Като слушам безвкусните й клишета и гледам комсомолския й патос, си мисля, че следващият ЮеС посланик може да се именува Наталия Сергеев...
На онези, които презрително ще се усмихнат, искам да кажа, че лично съм се срещал с двама американски посланици (без да ме галят по главата) и съм останал възхитен от културата и поведението им.
На м/к „Вола” през 1973 г. капитан беше Станчо Кюфтето, а после го смени още по-голям мизантроп, мисля че Кьосев се казваше и по време на тия двамата изгря споменът за възхитителния образ на капитан Николай Марчев, който бе командвал кораба непосредствено преди тях. В мрачната епоха на Кюфтето и Кьосев, името на Ники Марчев бе като пътеводна звезда или поне - мехлем за изстрадалите моряшки души. Не бях сварил да плавам с него, но легендите, които се разказваха по кабини и салети, го представяха като изключителен навигатор, щедър човек и авер на всички моряци.
Четвърт век по-късно се случи на два кораба да плавам с Ники Марчев. Той си бе все същият перфектен професионалист, но екипажите не изразяваха особено възхищение към него. Двамата бяхме приятели, а и аз отдавна бях заразен с култа към неговата личност, но съм мислил трезво за това какво се случва с капитаните...
Кораб „Вола” вероятно е първият, на който Марчев е бил капитан. Нормално е да се покаже в най-добра светлина, пък и екипажите по онова време бяха по-различни. После са дошли изкушенията и промените, но декларирам, че Ники Марчев си беше по старому умен, интелигентен и весел моряк.
Човечеството е било свидетел на странни и необичайни възхищения, някои от тях дори - талантливи. Хората са се възхищавали и на Сталин, и на Хитлер, и на Тодор Живков. Сещам се за талантливата танцьорка, актриса и режисьор Лени Рифенщал и нейното превърнато в изкуство възхищение...
Прекрасният френски поет Жак Превер, фаворит на приятеля ми Къки, всяка сутрин отварял прозореца си и независимо какво е времето вън, възкликвал: „Ах, какъв ден!” Невъзможно е морякът да подражава на великия поет. Финистрините се отварят бавно и с много усилия, а и времето в морето рядко е хубаво...
А какво да кажа за моите съселяни от Мала Кутловица, за които възхищението е израз на малодушие и слабост.
Страх ме е да си помисля как звучи оценката им за моя милост. И да не вземе някой от вас да им спомене за есетата ми в „Морски вестник“. Ще импровизирам най-мекия вариант на малакутловската реакция. Сестра ми не е между живите, но щеше дълго да се кръсти и да ме кълне, а останалите селяни чистосърдечно и добронамерено биха я успокоявали:
НАДКЕ, МАНИ ГО, МА! ОН И КАТО МЛАД СИ БЕШЕ МАЛКО ОТНЕСЕН, АМА СЕГИ ЕПТЕН СЕ Е ОШАШАВИЛ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са предложени от автора