НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ ПИСАТЕЛ
Корабният агент във Витория е пълничък бразилец, който ме посреща на летището при пристигането ми, за да се кача на м/к „Мед Леричи”.
Според мъдреците не можеш два пъти да нагазиш в една река, но в тихите води на бразилския залив може и за този контракт два пъти „нагазих” в акваторията на порт Витория. И втория път ме посрещна Еди, оня от летището - този път на пристанището. Стари авери сме, подарявам му икона, а с нея случайно измъкнах и кратка рецензия за моя изложба в Италия.
Вече пием втора бира, а агентът продължава да чете анотацията.
- Хайде бе, Еди, три изречения са в текста. До довечера ли ще ги четеш?
Бразилецът ме оглежда с любопитство и пита:
- Шефе, ти и писател ли си?
Сега аз съм учуденият. Аз, че не съм писател е ясно, но щом там пише, че съм, значи може и да съм такъв, но защо съм толкова калпав читател, та за две години не успях нито веднъж да прочета рецензията за моята изложба...
Любов Менделеева е била дъщеря на гениалния химик Дмитрий Менделеев и съпруга на нелошия поет Александър Блок. Доста отнесен е бил Саша, ще знаете. Подлагал е жена си на такива изпитания, че за десетина години тя му изневерява с кого ли не. Започва добре - с Андрей Бели, но после съвсем през просото я подкарва. Блок я обича до самия край. Такива сме ние писателите...
Ами Алексей Константинович Толстой и жена му София Андреевна...
А какво да кажа за особняка Лев Николаевич и неговата си София Андреевна. Пък и точно този Толстой не е бил от най-благите характери...
Чешити сме това „писателите”, от мен да го знаете...
Почти на всеки кораб правех малко литератерно проучване. Например - питам моряците от екипажа: Кое произведение започва с „Като заваля дъжд, та цяла неделя”? Почти всички отговаряха на мига и някои наистина споменаваха Елин Пелин, но повечето - Йовков и Вазов. Моряците не бяха виновни - тогава се появи нелош филм („24 часа дъжд”) по разкази на Йовков, а Вазов е писал за толкова много неща, че няма начин и за дъжда да не е споменавал!...
Ще ви измъча с още няколко първи изречения на Пелинко:
„Задушница“ - „Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце”...
„Косачи“ - „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа”...
„Печена тиква“ (Любимо четиво на моя татко) - „Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна”...
На някои колеги, като е раздавал Господ талант, съвсем се е забравил...
Признавам, че и по корабите ме е обземало творческо вдъхновение, та съм сядал да споделя със себе си в писана реч някои вълнения и тежнения. Когато сега чета тези редове, установявам: единствената ми заслуга е, че съм открил „шльоквицата” много преди младите да я въведат в социалните мрежи и, че Атанас Панайотов днес би се ужасил от писмовната неграмотност на своя автор.
Старая се да повишавам граматическата си култура, но повече проблеми имах с „техническата” такава! Първият текст, който дадох на Наско бе в хартиен вариант, то тогава и вестникът бе на хартия. После г-н Панайотов ме убеди да пращам текстовете по електронната поща. Половин година го правих по най - безумния начин: изписвах статиите „на живо” в пощата, а Наско все ме уговаряше да го правя с прикачен файл. Оказах се некадърен „прикачвач”, но с телефонна помощ от сина ми, вече мога предварително да обработвам есетата и чак тогава да ги пращам на „Морски вестник“.
На м/к „Васил Друмев” Никола Радев ни е разказвал смешни, но и доста гадни истории с известни български писатели. По-късно дори се срещнах с тези известни хора. Всеки беше различен по своему. От величаво дистанциран, до подозрително сърдечен и човечен.
Сигурно е нормално един писател да стане моряк, но обратното ми се чини трудно осъществимо. Морякът, ще не ще, е пред очите на целия екипаж, а писането е занимание самотно и писателят най - често си няма понятие кой и защо го чете. Това понякога му дава възможност да се самозалъгва или скромничи, но на кораба няма как да избягаш от човешката оценка. Измислен моряк може да има на брега. На кораба това е невъзможно, докато литературата е пълна с измислени писатели.
Неотдавна ми се наложи да потърся в Гугъл информация за правописа и етимологията на специфична и рядко употребявана дума. „Излязоха” над сто примера и се зачетох в първия. Бях очарован колко приятен и полезен (за мен) е примерният текст, зачетох се и скоро открих, че това е пасаж от мое есе, публикувано в „Морски вестник“ преди повече от година. Почувствах се засрамен, но признавам, че не зная на какъв принцип търси Гугъл.
Знаете ли колко хора пишат днес? Колко публикуват? И защо…
В началото идеята ми бе да си спомня и разкажа за корабите и моряците, като това трябваше да е тясно професионално четиво. Моряшкият живот е доста изолиран и самотен, но няма как морякът да не се вълнува от бреговите събития. После осъзнах, че всеки от нас е бил дете и спомените от детството са важни, интересни и полезни, а в моряшкия поглед към това време може да се вложи и усмивка, и професионална ирония... Предизвикателството бе все същото: интересува ли се читателят от тези спомени? Днес зная, че не е трябвало да се съмнявам, защото той също е бил дете...
Когато Наско нарече писанията ми есета, бях много изненадан. Като онзи, който се похвалил, че знае английски, а като го помолили да каже една дума, рекъл „мерси”. Но това е на френски! Е, значи знам и френски...
Корабният агент във Витория е пълничък бразилец, който ме посреща на летището при пристигането ми, за да се кача на м/к „Мед Леричи”.
Според мъдреците не можеш два пъти да нагазиш в една река, но в тихите води на бразилския залив може и за този контракт два пъти „нагазих” в акваторията на порт Витория. И втория път ме посрещна Еди, оня от летището - този път на пристанището. Стари авери сме, подарявам му икона, а с нея случайно измъкнах и кратка рецензия за моя изложба в Италия.
Вече пием втора бира, а агентът продължава да чете анотацията.
- Хайде бе, Еди, три изречения са в текста. До довечера ли ще ги четеш?
Бразилецът ме оглежда с любопитство и пита:
- Шефе, ти и писател ли си?
Сега аз съм учуденият. Аз, че не съм писател е ясно, но щом там пише, че съм, значи може и да съм такъв, но защо съм толкова калпав читател, та за две години не успях нито веднъж да прочета рецензията за моята изложба...
Любов Менделеева е била дъщеря на гениалния химик Дмитрий Менделеев и съпруга на нелошия поет Александър Блок. Доста отнесен е бил Саша, ще знаете. Подлагал е жена си на такива изпитания, че за десетина години тя му изневерява с кого ли не. Започва добре - с Андрей Бели, но после съвсем през просото я подкарва. Блок я обича до самия край. Такива сме ние писателите...
Ами Алексей Константинович Толстой и жена му София Андреевна...
А какво да кажа за особняка Лев Николаевич и неговата си София Андреевна. Пък и точно този Толстой не е бил от най-благите характери...
Чешити сме това „писателите”, от мен да го знаете...
Почти на всеки кораб правех малко литератерно проучване. Например - питам моряците от екипажа: Кое произведение започва с „Като заваля дъжд, та цяла неделя”? Почти всички отговаряха на мига и някои наистина споменаваха Елин Пелин, но повечето - Йовков и Вазов. Моряците не бяха виновни - тогава се появи нелош филм („24 часа дъжд”) по разкази на Йовков, а Вазов е писал за толкова много неща, че няма начин и за дъжда да не е споменавал!...
Ще ви измъча с още няколко първи изречения на Пелинко:
„Задушница“ - „Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце”...
„Косачи“ - „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа”...
„Печена тиква“ (Любимо четиво на моя татко) - „Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна”...
На някои колеги, като е раздавал Господ талант, съвсем се е забравил...
Признавам, че и по корабите ме е обземало творческо вдъхновение, та съм сядал да споделя със себе си в писана реч някои вълнения и тежнения. Когато сега чета тези редове, установявам: единствената ми заслуга е, че съм открил „шльоквицата” много преди младите да я въведат в социалните мрежи и, че Атанас Панайотов днес би се ужасил от писмовната неграмотност на своя автор.
Старая се да повишавам граматическата си култура, но повече проблеми имах с „техническата” такава! Първият текст, който дадох на Наско бе в хартиен вариант, то тогава и вестникът бе на хартия. После г-н Панайотов ме убеди да пращам текстовете по електронната поща. Половин година го правих по най - безумния начин: изписвах статиите „на живо” в пощата, а Наско все ме уговаряше да го правя с прикачен файл. Оказах се некадърен „прикачвач”, но с телефонна помощ от сина ми, вече мога предварително да обработвам есетата и чак тогава да ги пращам на „Морски вестник“.
На м/к „Васил Друмев” Никола Радев ни е разказвал смешни, но и доста гадни истории с известни български писатели. По-късно дори се срещнах с тези известни хора. Всеки беше различен по своему. От величаво дистанциран, до подозрително сърдечен и човечен.
Сигурно е нормално един писател да стане моряк, но обратното ми се чини трудно осъществимо. Морякът, ще не ще, е пред очите на целия екипаж, а писането е занимание самотно и писателят най - често си няма понятие кой и защо го чете. Това понякога му дава възможност да се самозалъгва или скромничи, но на кораба няма как да избягаш от човешката оценка. Измислен моряк може да има на брега. На кораба това е невъзможно, докато литературата е пълна с измислени писатели.
Неотдавна ми се наложи да потърся в Гугъл информация за правописа и етимологията на специфична и рядко употребявана дума. „Излязоха” над сто примера и се зачетох в първия. Бях очарован колко приятен и полезен (за мен) е примерният текст, зачетох се и скоро открих, че това е пасаж от мое есе, публикувано в „Морски вестник“ преди повече от година. Почувствах се засрамен, но признавам, че не зная на какъв принцип търси Гугъл.
Знаете ли колко хора пишат днес? Колко публикуват? И защо…
В началото идеята ми бе да си спомня и разкажа за корабите и моряците, като това трябваше да е тясно професионално четиво. Моряшкият живот е доста изолиран и самотен, но няма как морякът да не се вълнува от бреговите събития. После осъзнах, че всеки от нас е бил дете и спомените от детството са важни, интересни и полезни, а в моряшкия поглед към това време може да се вложи и усмивка, и професионална ирония... Предизвикателството бе все същото: интересува ли се читателят от тези спомени? Днес зная, че не е трябвало да се съмнявам, защото той също е бил дете...
Когато Наско нарече писанията ми есета, бях много изненадан. Като онзи, който се похвалил, че знае английски, а като го помолили да каже една дума, рекъл „мерси”. Но това е на френски! Е, значи знам и френски...
Александър Блок.
А. К. Толстой като юноша. Худ. К. П. Брюлов.
Портрет на Е. Замятин, рисуван от Кустодиев.
1916 г. Корица на Е. Замятин.
Огоста - златоносната река.
Мала Кутловица в наши дни - набори и бодрата смяна...
Значи мога да списвам и есе, рекох и аз и тъй като този жанр не се изучаваше по мое време, помолих Наско Панайотов да ми го обясни. Той ми рече, че „есето е като прасето - всичко яде” и аз продължих да пиша както и каквото ми идва отвътре.
Искрен мой фен в последните години бе Любен Любенов. Дори есето за паметта той сравни с Балзак и аз тайно се гордея с това, но Любо бе толкова щедър и добър човек, че продължавам да се съмнявам в качеството на есетата, ама нали Наско рече, че есето всичко яде: и спомен, и образ, и философия, та дори и поезия.
Евгений Замятин (1884 - 1937) е изключително интересен и модерен руско-съветски писател, когото с най-голямо удоволствие бих нарекъл колега и не защото е бил машинен инженер, а за думите, с които е описал нас, писателите от епохата на НЕП-а, социалните и икономически реформи. Ето какво пише той: „Истинска литература не се прави от изпълнителни и благодушни чиновници, а от БЕЗУМЦИ, ОТШЕЛНИЦИ, ЕРЕТИЦИ, МЕЧТАТЕЛИ, БУНТАРИ И СКЕПТИЦИ...
Евгений е роден в градчето Лебедяни, Тамбовска губерния, нещо като Мала Кутловица, Михайловградско. Умрял е в Париж, но за това на мен ми е още рано...
В родната ми река Огоста едно време бедните хора промиваха пясък. Тонове пясък трябваше да се промият за няколко песъчинки злато. После пуснаха „флотацията” горе в Чипровци и Мартиново, убиха и златото, и реката.
Така е и с писането ми - хиляди думи пробвам и натъкмявам, докато се получи едно изречение. Дано никога не пуснат флотацията в потока на моето съзнание. Дано не се затрият златните песъчинки в тоновете пясък и чакъл, с които ви засипвам... Все ще се намери някой да ги промие...
Искрено се надявам един ден моите писания да се окажат нужни някому.
А ако нещата списани от мен не ти харесат, Читателю, или, не дай боже, те обидят, то си кажи:
ТОЛКОВА СИ МОЖЕ ЧОВЕКЪТ, АМА БАРЕМ СЕ СТАРАЕ!
П.П. Настоящото есе е № 150 в моя писателски списък, а в читателските - един Йехова знае. Числото е не само голямо, то е и кръгло, и хубаво, затова нека се поздравим с юбилея, Читателю!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Искрен мой фен в последните години бе Любен Любенов. Дори есето за паметта той сравни с Балзак и аз тайно се гордея с това, но Любо бе толкова щедър и добър човек, че продължавам да се съмнявам в качеството на есетата, ама нали Наско рече, че есето всичко яде: и спомен, и образ, и философия, та дори и поезия.
Евгений Замятин (1884 - 1937) е изключително интересен и модерен руско-съветски писател, когото с най-голямо удоволствие бих нарекъл колега и не защото е бил машинен инженер, а за думите, с които е описал нас, писателите от епохата на НЕП-а, социалните и икономически реформи. Ето какво пише той: „Истинска литература не се прави от изпълнителни и благодушни чиновници, а от БЕЗУМЦИ, ОТШЕЛНИЦИ, ЕРЕТИЦИ, МЕЧТАТЕЛИ, БУНТАРИ И СКЕПТИЦИ...
Евгений е роден в градчето Лебедяни, Тамбовска губерния, нещо като Мала Кутловица, Михайловградско. Умрял е в Париж, но за това на мен ми е още рано...
В родната ми река Огоста едно време бедните хора промиваха пясък. Тонове пясък трябваше да се промият за няколко песъчинки злато. После пуснаха „флотацията” горе в Чипровци и Мартиново, убиха и златото, и реката.
Така е и с писането ми - хиляди думи пробвам и натъкмявам, докато се получи едно изречение. Дано никога не пуснат флотацията в потока на моето съзнание. Дано не се затрият златните песъчинки в тоновете пясък и чакъл, с които ви засипвам... Все ще се намери някой да ги промие...
Искрено се надявам един ден моите писания да се окажат нужни някому.
А ако нещата списани от мен не ти харесат, Читателю, или, не дай боже, те обидят, то си кажи:
ТОЛКОВА СИ МОЖЕ ЧОВЕКЪТ, АМА БАРЕМ СЕ СТАРАЕ!
П.П. Настоящото есе е № 150 в моя писателски списък, а в читателските - един Йехова знае. Числото е не само голямо, то е и кръгло, и хубаво, затова нека се поздравим с юбилея, Читателю!
Сл. ПЕШКОВ - моряк