НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ХЪРБАТА (РАЗКАЗ)
Как го взеха да служи като моряк, така и не разбра. На донаборната комисия му казаха да яде повече, че така приличал на торба с кокали. Беше висок и толкова слаб, че чак се бе прегърбил. Не беше болен от нищо. Просто приличаше на баща си и по тази причина взе и прякора му - Хърбата. Свикна с подигравките в училище още от малък, но само с една не можа да се примири - ако вземел жена слаба като него, щели да тракат, както костенурки.
След трите години във военния флот взе морска правоспособност, ама така и не сложи поне един килограм отгоре си. Както влезе, така и излезе. Сандъка (прякор на мичманите във военния флот) често му казваше, колкото храна вкарва, толкова и изкарва. Право черво. От това имаше и добра страна - не се наложи да си купува нови дрехи след като се уволни от флота.
Веднага подаде документи за работа по търговските кораби. Когато мина пред приемателната комисия (сега го наричат събеседване) някои от членовете й му направиха спънка. Мотивите им: не можело толкова слаб и кльощав да се показва в чужбина. Какво щели да кажат капиталистите: „че у нас хората няма какво да ядат и приличат на концлагеристи“? Не, няма да стане. Няколко месеца се мъкна по разни инстанции, накрая намери връзки и му разрешиха да се качи на кораб, но който пътува само до Съветския съюз. Навярно имаха впредвид, че няма да се различава много от тамошните хора, ама дето се казва „вместо да му извадят очите, му изписаха вежди“.
Моряците от екипажа го приеха като „Дар божи“. По него време вървеше далаверата с ръкавици. И не само това. Каквото се занесеше, всичко се продаваше. Беше станало като нарицателно: „Мама, мама, судно пришло. Моряки кофтачки принесли“. Проблем беше само изнасянето на стоката в града. Имаше надпревара между митничарите и моряците за това. Митничарите не знаеха нашата поговорка „Беден човек, жив дявол“ и затова често губеха играта. Та, отиде Хърбата на кораба и веднага го оцениха за това, което беше. Опаковаха по тялото му стоката, обличаше по-широки дрехи и въобще не личеше, че носи нещо по себе си. Така излизаше по няколко пъти на ден и за два дена стоката се продаваше. За благодарност го черпеха в Интерклуба и на другия рейс отново същото.
Видя възможност и той да изкара някоя пара. Купи няколко чифта ръкавици, ама нали не знаеше руски език, зачуди се как ще ги продаде. Въобще, това с езиците, никак не му вървеше още от училище. Сподели с боцмана проблема си (нали на боцман всичко се казва).
- Ще излезеш с Димо Кофата. Той знае езика и ще те вкара в играта - заяви уверено и го потупа по рамото. С този жест искаше да каже: „А така, моето момче. Ще стане човек от тебе“.
Уговори се с Димо и нареди ръкавиците около кръста си. Взе още няколко чифта от неговите, тъй като имаше място да уплътни хлабината между панталона и корема си. Минаха безпрепятствено през митницата и тръгнаха към явката, където щяха да оставят стоката.
В тясната уличка, през която минаваха, ги пресрещна един тип с увиснали мустаци. На главата си носеше голям каскет на карета с копче отгоре.
- Гамарджоба (здравей, грузин.), товарищи. Что нам привезли?
Грузинец. Това „товарищ“ Хърбата го разбра. Тази дума беше една от двете, които знаеше на руски. Другата беше „хорошо“. Погледна озадачено към спътника си, който излезе една крачка напред и каза нещо неразбрано. Онзи с каскета махна пренебрежително с ръка и каза:
- Давайте!
Тогава Димо заговори на руски, с което предизвика нескрито уважение за езиковите си способности. Като го слушаше, Хърбата реши, че и той трябва да научи езика така добре.
- Хорошо. Сега ти иди зад кюшу, я дойду и донесу рукуку.
Разбраха се. Грузинецът сви зад близкия ъгъл в една глуха уличка, а Хърбата заизважда ръкавиците. Сложиха ги в една чанта и Димо отиде зад ъгъла. След малко се върна ухилен.
- Готово. Ето твоите пари - обяви и му подаде няколко банкноти.
- Голяма работа си, Димо. Ама, как само му говореше на руски. Всичко разбра! Ще трябва да ме научиш и аз да го говоря както теб. - Хърбата обяви решението си, докато прибираше парите в джоба си.
- Чужд език не се учи лесно. Знаеш ли, колко години си премятам езика, докато започнат да ме разбират, какво им казвам. Ама, то руският не е труден. Повечето думи са като нашите. Само слагаш по едно „у“ накрая и готово. Виж, гръцкият и турският са друга работа. Докато ги науча доста се озорих - призна Димо.
- Ама ти и на тези езици ли можеш да говориш? - попита с искрено учудване Хърбата.
- Абе, оправям се. Например в Гърция, когато влезеш в някой магазин, винаги те поздравяват с „ористе (заповядай)“, което ще рече „О, Ристе“. Така и не разбрах, защо гърците мислят, че всички се казваме Христо. Ама, какво да правим. Като дават стоката по-евтино, както искат да ни кръщават. - Димо завърши встъпителния урок по чужди езици и побутна застаналия с отворена уста от възхищение бъдещ ученик. „Колко водка имаш да черпиш, докато научиш руския като мен“ помисли новоизлюпеният учител и несъзнателно облиза устни, ама като си спомни, колко бутилки той бе дал на боцмана, преглътна на сухо.
Затъркаляха се месеците. Наред с моряшката работа, Хърбата не пропускаше да научи някоя нова дума на руски. Така до
Как го взеха да служи като моряк, така и не разбра. На донаборната комисия му казаха да яде повече, че така приличал на торба с кокали. Беше висок и толкова слаб, че чак се бе прегърбил. Не беше болен от нищо. Просто приличаше на баща си и по тази причина взе и прякора му - Хърбата. Свикна с подигравките в училище още от малък, но само с една не можа да се примири - ако вземел жена слаба като него, щели да тракат, както костенурки.
След трите години във военния флот взе морска правоспособност, ама така и не сложи поне един килограм отгоре си. Както влезе, така и излезе. Сандъка (прякор на мичманите във военния флот) често му казваше, колкото храна вкарва, толкова и изкарва. Право черво. От това имаше и добра страна - не се наложи да си купува нови дрехи след като се уволни от флота.
Веднага подаде документи за работа по търговските кораби. Когато мина пред приемателната комисия (сега го наричат събеседване) някои от членовете й му направиха спънка. Мотивите им: не можело толкова слаб и кльощав да се показва в чужбина. Какво щели да кажат капиталистите: „че у нас хората няма какво да ядат и приличат на концлагеристи“? Не, няма да стане. Няколко месеца се мъкна по разни инстанции, накрая намери връзки и му разрешиха да се качи на кораб, но който пътува само до Съветския съюз. Навярно имаха впредвид, че няма да се различава много от тамошните хора, ама дето се казва „вместо да му извадят очите, му изписаха вежди“.
Моряците от екипажа го приеха като „Дар божи“. По него време вървеше далаверата с ръкавици. И не само това. Каквото се занесеше, всичко се продаваше. Беше станало като нарицателно: „Мама, мама, судно пришло. Моряки кофтачки принесли“. Проблем беше само изнасянето на стоката в града. Имаше надпревара между митничарите и моряците за това. Митничарите не знаеха нашата поговорка „Беден човек, жив дявол“ и затова често губеха играта. Та, отиде Хърбата на кораба и веднага го оцениха за това, което беше. Опаковаха по тялото му стоката, обличаше по-широки дрехи и въобще не личеше, че носи нещо по себе си. Така излизаше по няколко пъти на ден и за два дена стоката се продаваше. За благодарност го черпеха в Интерклуба и на другия рейс отново същото.
Видя възможност и той да изкара някоя пара. Купи няколко чифта ръкавици, ама нали не знаеше руски език, зачуди се как ще ги продаде. Въобще, това с езиците, никак не му вървеше още от училище. Сподели с боцмана проблема си (нали на боцман всичко се казва).
- Ще излезеш с Димо Кофата. Той знае езика и ще те вкара в играта - заяви уверено и го потупа по рамото. С този жест искаше да каже: „А така, моето момче. Ще стане човек от тебе“.
Уговори се с Димо и нареди ръкавиците около кръста си. Взе още няколко чифта от неговите, тъй като имаше място да уплътни хлабината между панталона и корема си. Минаха безпрепятствено през митницата и тръгнаха към явката, където щяха да оставят стоката.
В тясната уличка, през която минаваха, ги пресрещна един тип с увиснали мустаци. На главата си носеше голям каскет на карета с копче отгоре.
- Гамарджоба (здравей, грузин.), товарищи. Что нам привезли?
Грузинец. Това „товарищ“ Хърбата го разбра. Тази дума беше една от двете, които знаеше на руски. Другата беше „хорошо“. Погледна озадачено към спътника си, който излезе една крачка напред и каза нещо неразбрано. Онзи с каскета махна пренебрежително с ръка и каза:
- Давайте!
Тогава Димо заговори на руски, с което предизвика нескрито уважение за езиковите си способности. Като го слушаше, Хърбата реши, че и той трябва да научи езика така добре.
- Хорошо. Сега ти иди зад кюшу, я дойду и донесу рукуку.
Разбраха се. Грузинецът сви зад близкия ъгъл в една глуха уличка, а Хърбата заизважда ръкавиците. Сложиха ги в една чанта и Димо отиде зад ъгъла. След малко се върна ухилен.
- Готово. Ето твоите пари - обяви и му подаде няколко банкноти.
- Голяма работа си, Димо. Ама, как само му говореше на руски. Всичко разбра! Ще трябва да ме научиш и аз да го говоря както теб. - Хърбата обяви решението си, докато прибираше парите в джоба си.
- Чужд език не се учи лесно. Знаеш ли, колко години си премятам езика, докато започнат да ме разбират, какво им казвам. Ама, то руският не е труден. Повечето думи са като нашите. Само слагаш по едно „у“ накрая и готово. Виж, гръцкият и турският са друга работа. Докато ги науча доста се озорих - призна Димо.
- Ама ти и на тези езици ли можеш да говориш? - попита с искрено учудване Хърбата.
- Абе, оправям се. Например в Гърция, когато влезеш в някой магазин, винаги те поздравяват с „ористе (заповядай)“, което ще рече „О, Ристе“. Така и не разбрах, защо гърците мислят, че всички се казваме Христо. Ама, какво да правим. Като дават стоката по-евтино, както искат да ни кръщават. - Димо завърши встъпителния урок по чужди езици и побутна застаналия с отворена уста от възхищение бъдещ ученик. „Колко водка имаш да черпиш, докато научиш руския като мен“ помисли новоизлюпеният учител и несъзнателно облиза устни, ама като си спомни, колко бутилки той бе дал на боцмана, преглътна на сухо.
Затъркаляха се месеците. Наред с моряшката работа, Хърбата не пропускаше да научи някоя нова дума на руски. Така до
Едвард МУНК, „Викът“, 1893. През периода 1893 - 1910 г. Мунк рисува няколко нейни версии. Картината, която ви показваме, е изложена в Национален музей на изкуствата, архитектурата и дизайна, Осло, Норвегия. Картината е крадена на два пъти: през 1994 и 2004 г. Първият път творбата е върната след няколко месеца, а след втората кражба - чак през 2006 г. и то с някои повреди. След реставрация, през 2008 г., отново е изложена, но в десния край на картината личи петно, което е резултат на повредата. Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/The_Scream
Едвард МУНК, „Викът“, 1893. Литографията е рисувана през 1895 г., а е подписана през 1896 г. Източник: https://commons.wikimedia.org/wiki/
_(8477718108).jpg){kind=link}
Салвадор ДАЛИ, из цикъла „Homenatge a Quevedo“. Снимката е направена в Музея на Салвадор Дали в каталунския град Фигерес през 2012 г.
следващото лято вече спокойно можеше сам да продава, това което носеше. От всичко това на загуба беше само Димо, защото почерпките бяха спрели.
Обаче не само търговията вървеше. Беше навлязъл в руския начин на живот, пък и водката взе да му се услажда. Ама от нея, като че ли още повече отслабна. Дрехите му взеха да се ветреят около това, което другите хора наричат тяло. Иначе беше здрав, животът му харесваше, и както всеки млад човек започна да се заглежда по рускините. За това помогнаха и историите, които другите моряци разказваха вечер, когато се събираха на чашка, за да отчетат изминалия ден. Хърбата слушаше с отворена уста и всичко приемаше за истина. Разказите бяха интересни, изпълнени с пиперлии моменти, в които главния герой беше разказвачът. След края на историята, каютата, в която се събираха се огласяше от бурни овации, нецензурни подмятания, които караха Хърбата да се чувства неудобно.
Това свое чувство сподели с боцмана, както всяко дете навлязло в пуберитета, споделя с майка си. Боцманът, врял и кипял в тези работи, се ухили многозначително, потупа го отново по рамото и каза авторитетно:
- Виж, моето момче, руснаците имат една поговорка: „Неудобно е да си обуваш гащите през главата“. Само тогава! Всичко останало е разрешено! Ще излезеш с Васил Пръча, той ще ти покаже, как стават тези неща.
Няколко дена Хърбата отлага да изпълни предложението на боцмана поради няколко причини. Първо, не можеше да отиде при Пръча и направо да му каже: „Хайде да ме водиш при рускините“. Второ, направи сметка, колко водка ще изпие той, защото това, на което щеше да го учи, не беше както да учиш руски език. Но страховете му се оказаха напразни.
Васил сам дойде при него (явно по указание на боцмана). Денят се случи слънчев и топъл, та Хърбата излезе облечен по фланелка с къс ръкав. Напръска се обилно с „Тройной“, за да е в противовес на миризмата, която се носеше от спътника му, оправдаваща прякора. С трамвай стигнаха до центъра на града. Въпреки, че беше развълнуван от предстоящите приключения и поради тази причина не обръщаше много внимание на ставащото около него, направи му впечатление, че в трамвая хората, като че ли стояха на разстояние от тях и някакси странно бяха извили глава встрани.
Тръгнаха да се разхождат по широка, много дълга и права улица. „Дерибасовска“. Моряците помежду си я наричаха „Дериблядовска“, но защо, Хърбата не знаеше. Не знаеше, какво означава и името й. Пръча му обясни, че това е мястото за сгледа, даде му наставления, какво трябва да прави, ако някоя мома го заговори, каза му няколко основни думи на руски, пожела успех и го остави сам. „Ловджиите ходят сами на лов“ окуражи го преди да се разделят.
Тръгна Хърбата нагоре-надолу по „Булеварда на любовта“, като постояно се оглеждаше, за да не пропусне някой по-интимен знак към него. Нищо. Стигна края на улицата, върна се обратно и... нищо не се случи. Умори се. Нареди се на опашката пред един киоск (будка, рус.), където продаваха газирана вода. Не знаеше как е на руски „газирана вода“, но имаше самочувствието, че ще се оправи. Дойде неговият ред и показа с ръка към чашата, която държеше продавачката. Тя се направи, че не го разбира и също с жест попита какво иска. Хърбата изпуфтя от притеснение, но като чу мърморенето на стоящите зад него, реши да приложи наученото от Димо правило за руския език.
- Одна чашу с вода с гъзами - обяви решително, което предизвика смях у околните. Явно хубавото време бе настроило хората да се веселят.
Продавачката също се засмя, но напълни чашата до горе. Хърбата я пое с изпотена от притеснение ръка и се отдръпна встрани. Докато пиеше на едри глътки забеляза с насълзени очи от газировката, че една жена го наблюдава. Когато тя се увери, че погледът й е засечен, кимна с глава и бавно тръгна по улицата. Хърбата набързо изгълта водата, като едва не се задави, остави празната чаша и решително закрачи след жената. Ето, случи се! Прави бяха моряците, които разказваха историите си. Всички започваха по този начин. Вървиш по улицата, рускинята те избира и те води у дома. Довечера и той щеше да бъде герой на разказа си.
Повървяха така един след друг, докато се отдалечат от будката, когато жената рязко се обърна и тръгна срещу Хърбата От изненада той се закова на място. Приближи го и тихо каза:
- Товарищ, пожалуиста, приходи домой в гости.
Хърбата изтръпна. Половина думи не ги разбра, ама тръгна след нея.
Живееше наблизо. Бързаше, дори можеше да се каже, че леко подтичваше. Навярно, и тя като Хърбата нямаше търпение. Качиха се в стария блок на последния етаж, влязоха в тъмен коридор и тя го бутна през близката врата в голяма, празна стая.
- Товарищ, раздевайся, я сейчас прийду - каза домакинята и излезе от стаята.
Пръча му беше казал, какво значи „раздевайся“, така че Хърбата веднага започна да сваля дрехите си. Остана по черни гащета малко над коленете, също както екипа на футболистите от „Динамо“ - Москва. Почеса се по гърдите, т.е. по ребрата, и зачака. Вратата рязко се отвори и в стаята влезе жената помъкнала две дърпащи се хлапета. Когато го видяха и двете се заковаха на място, като облещиха очи от ужас. Хърбата също не изпадна по-назад от тях. Вдигна ръце от изненада и ребрата му изпъкнаха още повече. Имаше чувството, че кожата му няма да ги удържи и ще се разпилеят по пода. Устата му застина широко в ням вик. Някой по-запознат с изкуството би казал, че той е позирал на норвежкия художник Едвард Мунк, когато е рисувал картината „Викът“.
- Виждате ли го? Ако продължавате да не ядете ще станете като него.
Двете деца се притиснаха в полата на майка си и дадоха обещание, че повече няма да правят така. След това тя се обърна към Хърбата:
- А ти, товарищ, обличай се веднага, защото след малко ще се върне мъжът ми и не искам да си помисли, че на гости ни е дошъл някой бомж (клошар, рус.).
Как се облече, как се озова на улицата, след това не можеше да си спомни. Прибра се на кораба и повече не излезе от него. От цялата история имаше някакъв ефект. Може би от преживяния стрес започна да пълнее и скоро вече не можеше да изпълнява ролята на „муле“. За съжаление на всички останали. След време го преместиха на друг кораб, вече без да се опасяват, че ще представлява страната си в негативна светлина.
Продан ГЕОРГИЕВ
Обаче не само търговията вървеше. Беше навлязъл в руския начин на живот, пък и водката взе да му се услажда. Ама от нея, като че ли още повече отслабна. Дрехите му взеха да се ветреят около това, което другите хора наричат тяло. Иначе беше здрав, животът му харесваше, и както всеки млад човек започна да се заглежда по рускините. За това помогнаха и историите, които другите моряци разказваха вечер, когато се събираха на чашка, за да отчетат изминалия ден. Хърбата слушаше с отворена уста и всичко приемаше за истина. Разказите бяха интересни, изпълнени с пиперлии моменти, в които главния герой беше разказвачът. След края на историята, каютата, в която се събираха се огласяше от бурни овации, нецензурни подмятания, които караха Хърбата да се чувства неудобно.
Това свое чувство сподели с боцмана, както всяко дете навлязло в пуберитета, споделя с майка си. Боцманът, врял и кипял в тези работи, се ухили многозначително, потупа го отново по рамото и каза авторитетно:
- Виж, моето момче, руснаците имат една поговорка: „Неудобно е да си обуваш гащите през главата“. Само тогава! Всичко останало е разрешено! Ще излезеш с Васил Пръча, той ще ти покаже, как стават тези неща.
Няколко дена Хърбата отлага да изпълни предложението на боцмана поради няколко причини. Първо, не можеше да отиде при Пръча и направо да му каже: „Хайде да ме водиш при рускините“. Второ, направи сметка, колко водка ще изпие той, защото това, на което щеше да го учи, не беше както да учиш руски език. Но страховете му се оказаха напразни.
Васил сам дойде при него (явно по указание на боцмана). Денят се случи слънчев и топъл, та Хърбата излезе облечен по фланелка с къс ръкав. Напръска се обилно с „Тройной“, за да е в противовес на миризмата, която се носеше от спътника му, оправдаваща прякора. С трамвай стигнаха до центъра на града. Въпреки, че беше развълнуван от предстоящите приключения и поради тази причина не обръщаше много внимание на ставащото около него, направи му впечатление, че в трамвая хората, като че ли стояха на разстояние от тях и някакси странно бяха извили глава встрани.
Тръгнаха да се разхождат по широка, много дълга и права улица. „Дерибасовска“. Моряците помежду си я наричаха „Дериблядовска“, но защо, Хърбата не знаеше. Не знаеше, какво означава и името й. Пръча му обясни, че това е мястото за сгледа, даде му наставления, какво трябва да прави, ако някоя мома го заговори, каза му няколко основни думи на руски, пожела успех и го остави сам. „Ловджиите ходят сами на лов“ окуражи го преди да се разделят.
Тръгна Хърбата нагоре-надолу по „Булеварда на любовта“, като постояно се оглеждаше, за да не пропусне някой по-интимен знак към него. Нищо. Стигна края на улицата, върна се обратно и... нищо не се случи. Умори се. Нареди се на опашката пред един киоск (будка, рус.), където продаваха газирана вода. Не знаеше как е на руски „газирана вода“, но имаше самочувствието, че ще се оправи. Дойде неговият ред и показа с ръка към чашата, която държеше продавачката. Тя се направи, че не го разбира и също с жест попита какво иска. Хърбата изпуфтя от притеснение, но като чу мърморенето на стоящите зад него, реши да приложи наученото от Димо правило за руския език.
- Одна чашу с вода с гъзами - обяви решително, което предизвика смях у околните. Явно хубавото време бе настроило хората да се веселят.
Продавачката също се засмя, но напълни чашата до горе. Хърбата я пое с изпотена от притеснение ръка и се отдръпна встрани. Докато пиеше на едри глътки забеляза с насълзени очи от газировката, че една жена го наблюдава. Когато тя се увери, че погледът й е засечен, кимна с глава и бавно тръгна по улицата. Хърбата набързо изгълта водата, като едва не се задави, остави празната чаша и решително закрачи след жената. Ето, случи се! Прави бяха моряците, които разказваха историите си. Всички започваха по този начин. Вървиш по улицата, рускинята те избира и те води у дома. Довечера и той щеше да бъде герой на разказа си.
Повървяха така един след друг, докато се отдалечат от будката, когато жената рязко се обърна и тръгна срещу Хърбата От изненада той се закова на място. Приближи го и тихо каза:
- Товарищ, пожалуиста, приходи домой в гости.
Хърбата изтръпна. Половина думи не ги разбра, ама тръгна след нея.
Живееше наблизо. Бързаше, дори можеше да се каже, че леко подтичваше. Навярно, и тя като Хърбата нямаше търпение. Качиха се в стария блок на последния етаж, влязоха в тъмен коридор и тя го бутна през близката врата в голяма, празна стая.
- Товарищ, раздевайся, я сейчас прийду - каза домакинята и излезе от стаята.
Пръча му беше казал, какво значи „раздевайся“, така че Хърбата веднага започна да сваля дрехите си. Остана по черни гащета малко над коленете, също както екипа на футболистите от „Динамо“ - Москва. Почеса се по гърдите, т.е. по ребрата, и зачака. Вратата рязко се отвори и в стаята влезе жената помъкнала две дърпащи се хлапета. Когато го видяха и двете се заковаха на място, като облещиха очи от ужас. Хърбата също не изпадна по-назад от тях. Вдигна ръце от изненада и ребрата му изпъкнаха още повече. Имаше чувството, че кожата му няма да ги удържи и ще се разпилеят по пода. Устата му застина широко в ням вик. Някой по-запознат с изкуството би казал, че той е позирал на норвежкия художник Едвард Мунк, когато е рисувал картината „Викът“.
- Виждате ли го? Ако продължавате да не ядете ще станете като него.
Двете деца се притиснаха в полата на майка си и дадоха обещание, че повече няма да правят така. След това тя се обърна към Хърбата:
- А ти, товарищ, обличай се веднага, защото след малко ще се върне мъжът ми и не искам да си помисли, че на гости ни е дошъл някой бомж (клошар, рус.).
Как се облече, как се озова на улицата, след това не можеше да си спомни. Прибра се на кораба и повече не излезе от него. От цялата история имаше някакъв ефект. Може би от преживяния стрес започна да пълнее и скоро вече не можеше да изпълнява ролята на „муле“. За съжаление на всички останали. След време го преместиха на друг кораб, вече без да се опасяват, че ще представлява страната си в негативна светлина.
Продан ГЕОРГИЕВ