МВ "Компас", новини, април 2020 г. :: МОРЯКЪТ И УВАЖЕНИЕТО ::

МОРЯКЪТ И УВАЖЕНИЕТО
Кораб „Мургаш”, 1974 г., някъде във Франция. Отивам на кино заедно с бат Марин Цанев - главен механик, и Черното Гоче - машинен боцман. Тия двамата не си падаха по киното и музиката, но огромният плакат, поставен пред киносалона в западноевропейското пристанище, бе направо убийствен. На него две страхотни и пестеливо облечени мадами, едната от негроидната, а другата - от европеидната раса, трепеха де що им падне пред очите. Не бързайте да се усмихвате - годината е 1974-а! Само преди година бе убит Брус Ли, без да сме видяли и един негов филм в БеГе, Джеки Чан щеше да направи първия си филм чак след година, а от Синтия Ротрок ни делеше цяло десетилетие. Да се наслаждава на секси кунгфуджийки бе сериозно изкушение за българския моряк и изгледахме филма, чието заглавие с основание не съм запомнил. Двете мадами наистина раздаваха яки тупалки, но други достойнства филмът не притежаваше.
Излязохме от киното и леко зашеметени тръгнахме към кораба. Бат Марин бе типичен монголоид - як, набит, едра и кръгла глава с дръпнати очи, винаги усмихнати. Гочето по-скоро бих причислил към тъмнокожите, но също така як, набит и усмихнат. Двамата бяха очевадни представители на многострадалните противници на дамите от филма...
- Шефе, тия двете ако ни сгащят някъде натясно, голям тупаник ще ни хвърлят!
Гочето бе започнал в любимия си стил да се бъзика и с Марин Цанев.
Не можех да си представя как може да се отговори на такова предизвикателство...
- Гоче, те че ще ни бият е ясно, ама и ние здраво ще ги осерем...
Марин Цанев по гениален начин бе успял в този отговор, хем да запази моряшкото си достойнство, хем да изрази уважение към холивудската кунг-фу продукция и източните бойни изкуства. В следващото двадесетилетие тези филми господстваха по цял свят, а българското морячество винаги се е отнасяло с уважение към този свят, като в същото време бе спечелило взаимност и уважение и от българския народ.
Само да не пропусна да спомена великият хит - трепач на Карл Дъглас от това време - „Кунг Фу Файтинг”, в който се възпяват сцени от именно такива филми.
На морето и моряците са посветени прекрасни и уважителни народни песни. Прелиствам великолепния сборник от песни на братя Миладинови.
В една такава песен се казва, че момъкът предпочел морячеството пред либето. Те за това се не бях сетил, но моряците са го казали - акъл море, глава шамандура! В друга - болна мома моли да бъде хвърлена в морето (великата гробница на моряците) по морячески, когато умре. В трета народна песен се разказва как „приморянката” не попада в робство, когато използва плаването по море (със записка от БеМеФе - в моя римуван вариант). В четвърта песен се разказва, че майка съветва сина си да направи нова гемия, с която да отнеме либето си от похитителя й. Бъдещото родно корабостроене ще има още по-мащабни цели и вдъхновения...
Г. С. Раковски в своя „Показалец” е напечатал народната песен „Добри Ради думаше”, в която се разказва за пламенната любов между мома и моряк. Още много такива народни песни има и в съкровищницата на нашата устна словесност.
Трябва да признаем обаче, че у тия български моряци наистина се вижда стремежа на нашия народ към морето, но им липсва национално съзнание. Затова между тях няма революционери и борци за свободата на българския народ.
Уважение към морячеството са показвали не само световното изкуство (морякът Попай, рок групата „Сейлър”), но и велики български творци.
През 1994-а с м/к „Оборище” посетихме Санкт Петербург. Само след седмица предстоеше посещение на английската кралица Елизабет Втора тук и личната й яхта все ни се пречкаше по време на проводката до пристанището. Бая псувни отнесе английският кралски двор от българското морячество по време на дългата маневра. Изненада ни обаче изключителното уважение към кралската династия от страна на официална Русия. Кралицата не бе на яхтата, но щеше да отседне на нея след скорошното си пристигане. Оказа се, че в Русия вече е създадено ново дворянство в лицето на Ала Борисовна, братята Михалков и Кончаловски и прочее видни персони. Че то тия хора си бяха царедворци и по времето на СССР, а днес децата им са в списъка на пажовете, които ще посрещнат Елизавета Втарой... Няма лошо да се уважават царете и кралете, но създаването на специална „уважителна” привилегирована каста, ми се чини малко унизително.
Няколко години плавах със Здравко Дявола. Казвал съм ви, че в БМФ прякорите се получаваха за заслуги, а не по втория начин. Много обичаше да лъже Здравко. Той бе елмеханик, гледаше да работи винаги в присъствие на моряци, а на дългите маневри в ЦПУ-то вадеше торбата с лакърдиите, толкова сложни и заплетени, че бе невъзможно да ги запомним. Затова назначихме „летописец” на здравковите лъжи. По време на многобройните следващи разказвания на дългите и засукани истории, летописецът вадеше тетрадката и стриктно следеше и за най-дребните детайли. Здравко не беше титан на мисълта, но нито веднъж не сбърка при повторенията. Как да не уважаваш такъв човек!
Искреното уважение на родното морячество бе спечелил и един невзрачен хлебар, който беше натрупал голямо количество газови печки в дома си, но на всяка бе закачил картонче с датата на покупката. Това дребно момче бе надхитрило безмилостната митничарска армия, която вече тарашеше и моряшките домове, но бе изписала глупава разпоредба за времевия срок върху контрола на контрабандните стоки.
През 1973-а със стария „Вола” бяхме на класов ремонт в Лисабон, точно по времето на тамошната революция. По улицата се стреляше, имаше и карамфили, и много партии, и демокрация. Заводът бе огромен и нашият ремонт се ръководеше от цели трима строители: господата Сузи Перейра, Рего и Кинтънс, интелигентни и културни инженери. Бях втори механик, капитанът и главния механик бяха „карА” началници със съмнителни професионални качества, а старпомът бе готин, но не владееше английски. Повече от два месеца продължи ремонта, а Перейра, Рего и Кинтънс, които „мистеросвах” по цял ден, контактуваха единствено и само с мен. Всяка сутрин те идваха в кабината ми, казваха по някой лаф за случващото се в Португалия, после подписвах сведенията за вчерашните заводски дейности и докладвах забележките от наша страна.
Един ден получих писмо от България, в което моят татко бе написал: „В навечерието на рождения ти ден почина твоята майка”... Заключих се в кабината и два дни не излязох от там. От смъртта на майка ми вече бяха изминали десет дена и бе късно да съобщавам това на екипажа - имаше много работа, а и корабната атмосфера не бе от най ведрите...
На третия ден отворих кабината и първите ми гости сутринта се оказаха тримата португалци. Те бяха сериозно разтревожени от моето отсъствие и реших, че на тях мога да кажа за случилото се, защото то нямаше връзка с ремонта и тях самите, а после им разказах за родителите ми, селото и близкия град...
Всяка сутрин до края на ремонта някой от тримата ме подканяше да разказвам за родното ми място.
Месец по-късно на прощалната вечеря в присъствието на екипажа, корабните и заводски началници, мистър Перейра завърши своята реч така: „Вдигам тост за най красивия град на света... Михайловград!”
И това ако не е уважение!
Изключително уважение към моята родина показа видна европейска началничка преди два месеца. „Виждам една просперираща държава”, заяви тя при височайшото си посещение у нас. Непременно идете на очен лекар, госпожо, ще й кажа аз на изпроводяк. Без никакво уважение!
С Бат Марин и Черното Гоче плавах дълги години и не съм пропуснал да им засвидетелствам моето уважение, а това, че ги описвам такива, каквито ги видях и чух, също може да се приеме като знак на почит...
В моята родина на най-голямо уважение се радва хлябът. Никой не споменава манджите, но хлябът е култ.
В Италия и Англия съм ставал свидетел на национално и всенародно уважение към храната. Те изключително строго държаха на нейното качество. И докато у нас казваме „Никой не е по-голям от хляба”, там допълват: „Добрата храна не разваля тялото и размеква душата”.
Финалният ми съвет се отнася за едно често срещано уважение: НЕ ПРИЕМАЙТЕ ОБОЖАНИЕТО НА КУЧЕТО СИ КАТО ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА СВОЯТА НЕПОВТОРИМОСТ...

Сл. ПЕШКОВ - моряк