ПИСМА НА КАПИТАН ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ АЛ. ЕНЧЕВ ОТ
ГОЛЯМОТО ГОРЧИВО ЕЗЕРО (1969 Г.) - 5 … Снарядите свиреха над главите ни, а брегът целият беше разоран от техните удари. Екипажите от другите кораби, като че ли нехаеха при това положение и спокойно продължаваха заниманията си. Дори организираха „Регата“ - състезание с ветроходни лодки, което по традиция се правеше на шест месеца. Ние не участвахме, но капитан Питър от английския кораб „Agalampus“, ми разказа как той и още четирима моряка се състезавали с останалите платноходки: „Тогава нашата лодка не прекоси финала - каза той. - Ние стояхме в средата на езерото без никакъв полъх на вятъра. Езерото беше гладко като стъкло. Бяхме поставили една масичка по средата на лодката, върху нея - ваза с пластмасови цветя. Две момчета стояха на платната, гълтайки бира, докато ние четирмата играехме бридж под неподвижните ветрила. Дойде време за чай и застлахме бяла покривка, донесохме винени чаши и прибори от сребро. Менюто беше съставено от топли и студени ястия, салата и десерт. Виното беше охладено до съвършенство в пет галона, покрити с лед и все така, както четиринадесетте кораба, стоящи на котва, ние останахме неподвижни. Всички колеги тогава се произнесоха, че е бил необикновено горещ ден“. Имаше реална опасност да бъдем засегнати от някой снаряд, понеже се намирахме сравнително близо до египетския бряг, а пък ония синковци много не си поплюваха. Тъй като не бях получил инструкция как да действам при по сложна обстановка, а и екипажът настояваше да отида, реших да се консултирам с нашия посланник в Кайро. Не само това налагаше моето заминаване, имаше да се оправят някои формалности от икономически характер. Изчаках до петък да дойде агента, който носеше пощата, и заедно с неговата кола се отправих към Кайро. Пътуването беше много уморително. По-голямата част от шосето минаваше през пустинята, а времето беше ужасно горещо и задушно. Около пътя имаше височинки от напукани варовикови и кристални скали, полузатрупани с пясък.
Рядко се срещаха животни, видях само няколко пъти по шосето премазани змии. Тук таме се виждаха горички с акации и палми, а покрай тях - кирпичени къщички с кафяви покриви.
Пътувахме четири часа. Разстояние от 160 км по чудесно асфалтиран път, но имах чуството, че минаваме през нажежена пещ. В Кайро пристигнахме към 16 часа след обед. Помолих агента да ме свали до сградата на българската легация. Там нямаше никой, понеже след обед не работели. Обясних на дежурния кой съм и го помолих да съобщи на посланика за мен. Отговорът дойде бързо…