НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (24)
Муви стар, или защо след това плаване вече не чопля семки
Пратиха ни за Аржентина с една 25-тица, да товарим слънчогледово семе за сапунената фабрика „Петел”. Всъщност първо от слънчовката трябваше да се добие шарланец, мазнина, та сетне, което не става за кухненска употреба, се влагаше в сапуна. Формулата я знам и насън. В часовете по химия имахме лабораторно за получаване на сапун. Та се натегнах за отличник, и се изхитрих, че бухнах в кипящата натриева смес вместо няколко капки, едно цяло шишенце с лавандулово масло, за аромат. Сместа буквално се разлетя от колбата и оплеска униформената ми куртка, та миришех на ливанда до края на средното си образование.
Преходът, нормален, океански, с подготовка на хамбарите в стандарт „изблизани” и боядисани. Слънчогледът е „хавале” стока, има обем, но е лек, поради което се налагаше да го товарим и в подпалубните танкове, като същевременно се вземаше и баласт за по-приличен диферент.
Накратко, след бункероване на Гибралтар, някъде след Аркипелаго де Кабо Верде, шефът започна да се държи доста необичайно странно, абе направо си ходеше като изгорял спътник. Въпреки че прякорът му беше на елитно ездитно животно и от кабината му, като потвърждение, често се разнасяше имитация на разгонен айгър. Това не ми убягна, а и в „мазата” имах дълбоко законспирирани агенти „алконафти”, от които изтече клюката, че маслата за машината ще стигнат само до Буенос Айрес. Нищо лошо, само дето преди седмица бункеровахме на Скалата, където беше най-евтино, а в Аржентина подразбрахме, че маслата стрували майка си и баща си. Неприятно, даже кофти!
От Параходството щяха да ни набиват канчето, и с пълно право. Споделих това с капитана, да има готовност за изненади. От своя страна капитанът превантивно - „случайно“ запита в отдела, дали наоколо има наши кораби. За общ късмет, и на шефа, с насрещен курс от юг към нас се движеше друг български кораб, с който щяхме да се разминем около Екватора след няколко дни. Радистите влязоха във връзка, уточнихме координатите, курсовете и скоростите. Както ни беше учил капитан „Зоро“, забихме пергелите, и сметнахме „часът и датата на срещата“.
Приготвихме моторната лодка и празни варели за масленото рандеву и в един ранен следобед на хоризонта се появи силуета на нашето спасение. Двата кораба легнахме в дрейф на около 7-8 кабелта, и от нашия спуснахме моторната лодка с варелите. За наш късмет, над океана цареше пълен щил, „мравките пиеха вода”, но тъмносинята гръд си дишаше на огромни дълги лениви талази. Операцията продължи около пет-шест часа. Морякът е гений в канапчийството си и в такива моменти и „Гинес” (и наградата, и бирата) ще е бледа и недостойна.
След първия тур и непланираните скокове в океана, предизвикани от заплашителното люлеене над главите на товарният кош, решението дойде само като доказателство на дядо Архимедовия закон. Пълните с машинно масло варели навързвахме един за друг и ги влачехме зад лодката на буксир. После кошът се потапяше и над него се избутваше поредният варел. За финал, нашият шеф реши да благодари лично на колегата си, за спасението от резила, като го презентира с няколко екземпляра маркова огнена вода от високопланинска Шотландия, етикирана с бяло ездитно чифтокопитно.
Но отивайки с последния рейс на лодката, визитата продължи до залез, а на Екватора няма сумрак. Слънцето залязва и от раз наоколо става тъмно като в „мечи г(.)з”. (И там сме попадали!?) Но мъката по „личната” огнена вода терзаеше, дори направо късаше душата на шефа ни, и той юнашки консумираше от „презента”. Така помагайки колегиално, и на другия шеф щеше да му е по-леко да преглъща. С „изключителна мъка” ги отцепиха, натоварихме се по корабите и продължихме, всеки по пътя си. Ние към „Акрукс“ от Южен кръст, те - към „Поларис“ от Малката мечка.
Натоварихме семките с малки перипетии. В районите, от където товареха камионите, вече почти месец валеше нонстоп, беше южната есен. На 1-ви май посрещнахме нашия посланик, придружен от съветския му колега и половинките им. Ариегардът на празничния пикет включваше един наш ветроходец-самотник, обут на босо в сандали, поднесен като „черешката на тортата“ по думите на Негово превъзходителство. Посланникът явно не беше посветен в делата, че имаше заповед да изземем кредитната карта „VIZA” на самотника, докато не е профукал останалата държавна пара. Получи се прилично шоу. Дозата (игличката) на корабната радиола, марка „Респром”, с мъка си проправяше път в браздите и просвирварше нагънатата и мазна като палачинка плоча с химна „Горда Стара планина”. Моя милост дерижираше ритуала по преместването на държавният флаг от гюйса до главната мачта. В приемния салон Капитанът рапортува на високите гости според Устава. Всички чинно стояхме прави около подредената маса, само ветроходистът-самотник, с мляскане набиваше шопската салата и отпиваше от водката, сякаш наоколо имаше само планктон.
Майстора беше приготвил „кордон бльо”, но шедьовърът му за малко да претърпи фиаско. Гостите видяха бая зор докато освободят конците, с които беше зашито карето. Просто за целта, „случайно“ боцманът беше дал на готвача капроново рибарско тире, вместо ибришимов конец. Е, след неравностойната борба, гостенките, поувехтели вече дами с едноцифрени номера на партийни билети от зората на Компартия (Болшевики), пожелаха печени семки, от които имахме цял кораб!
Приемът завърши псевдо-класически! … с печени слънчогледови семки и шампанско! Абе… става да ви кажа… не е зле!?
Нахаплярихме се с голям гювеч, евтини (но уви, безполезни) моментни фотоапарати „Кодак” - защото от „Полароид” вече бяха спечелили (ама ние не знаехме?) в съдебния спор за патента на моментните фотокамери и загубилият се задължаваше да изтегли от пазара стоката си! Вървяха по пет за лев и една подарък! Понакупихме от обичайната вървежна стока - джинсите и беж, към Черно море. Обратно по пътя, слънчогледът се запали в хамбара до машината. Вероятната причина беше партида намокрен слънчоглед, натоварен от силоза в суматохата. След 48 часова Лакооновска борба, успяхме да изхвърлим около 250 тона от тлеещите семки в „дълбоката магазия” и да спасим останалата стока и кораба.
Не се чувствах виновен, защото в дебелите книги пишеше, че слънчогледът може да се превози с обичаен кораб, ако преходът не е повече от седмица или ако хамбарите са снабдени с въгледвуокисна противопожарна система. При нас никое от условията не се покриваше и това ясно го знаеха в компанията. Но… който се случи на пангара.
Доплавахме в една юнска събота до Бургас. Вероятно по „сигнал” ни претарашиха, но мина без издънки. Е, поне светна алерт сигналът - имаме си „Орфей” в ролята на Юда. Инструктирах дежурните за действие, ако в някой хамбар се появи нещо нередно, и с капитана хванахме едно такси за Варна.
Късно вечерта в неделя, тъкмо си допивахме биричката с гостите, когато телефонът иззвъня настойчиво. Капитанът ми обясни, че от кораба му е звънял дежурния помощник, притеснен от телевизионен екип на БТ (Българската телевизия), качил се да снима. Та трябваше по най-бързия начин да отида на „терен“ и изясня обстановката. Рано сутринта в понеделник се насадих в първата „Комета” и към десет вече влизахме в порта на Бургас. Като агент 007, се огледах и с ужас видях на кея край кораба, колите на медията с литеровка БТ.
Летният въздух миришеше на нафта. Синкави къделки дим трепкаха над бучащите генератори, светеха огромни прожектори и халогени, разнасяха се кабели, стойки, микрофони… Панаир на суетата! Първата картина, която изплува в запалената ми вече глава, беше на говорителя в емисията на „По света и у нас”, който с минорен, като на погребение глас, съобщаваше, че при разтоварването на слънчогледа от български кораб под командването на капитан далечно плаване… и старши помощник… моя милост, е установена липсата на голямо количество стока, както и значителни повреди от намокряне, които специалистите оценяват, че загубите за народното стопанство ще достигнат . . .
На пръсти, а ла „уок лайк Еджипшиън”, се качих по трапа. Заобиколих вацмана, който улисано омайваше една блондинка, най-вероятно местна пристанищна талиманка, и със скок се намърдах в кабинета си, без да се обаждам на дежурния офицер. Тихо затворих вратата и внимателно превъртях ключа. Пфуффф! Поех си дълбоко въздух, отворих си една лимонада и забих взор през шпионката. По канижела - полутъмно и пълна тишина, никакво движение. В един момент дочух разговор с коментар, на каква бленда трябва да се снима, но това си е напълно резонно за телевизионерите. Как ли щяха да ни изтипосат довечера по новините? Пфу! Шииитс! Пристъпих тихо на палци и се прицелих като Василий Зайцев през шпионката...
Ааа???!!! Насреща в канижела фокусирах познати физиономии. Трескаво завъртях лентата в бедната си глава. Ами да! Този, единият, играеше в „Момчето си отива”, а другият - в един филм за партизаните! Бре! Тук става нещо, тези момчета определено не са репортери от телевизията... Фу-у-у-ух! От-б-о-о-й!
Набрах кураж, нахлузих си ризата с отличителните галуни и смело излязох в канижела:
- Извинете момчета, но кой ви пусна тук на кораба? - попитах с респектиращ тон.
- Как кой? - отвърнаха ми те. - Ей там горе в голямата стая са режисьорът, сценаристът и останалите от екипа. Питайте тях.
Качих се в приемния салон, около масата се бяха насадили няколко персони, представих се и подхванахме с „натрапените” гости доста интересен разговор. Първо ми показаха писменото разрешение от компанията, да снимат на борда, второ да им окажем пълно съдействие и… така нататък. Сценарият беше любовна интрига на фона на замесени морски индивиди в банални сюжети.
Блондинката, която припознах на трапа за талиманка, щеше да се превъплащава в ролята на „жена с леко поведение”, макар че по мое мнение, не й трябваше много да преиграва! От диагоналния поглед, който хвърлих на сценария, забелязах и изказах моите забележки:
Пристанището е строго охранявана гранична и митническа зона, така че качването на „чочарки“ по кораба е конспиративна задача с повишена трудност. Стаите се наричат „каюти“ или „кабини“, столовата не е ресторант, а „салет“, коридорите са „канижели“, креватите са „койки“, стълбите са „трапове“ (!?) ... и още други понятия в същия дух. Разбрахме се от половин дума. Ама от много приказки ни пресъхнаха устата, та се наложи да отворя служебната бутилка, а сетне „дочетохме“ и останалите в хладилника ми започнати и „недочетени“. Замезвахме с токущо изпечен на кораба хляб, буца сирене и ПЕЧЕНИ СЕМКИ! Оригвах се на кисело при вида им!
Снимките за деня се провалиха защото „колегите” от БТ дадоха фира още след първата служебна бутилка, а и реквизитът се оказа недостатъчен и неподходящ. Липсваха капитанските галуни на главния герой, бяха му изкопали някакви на трети офицер от епохата на „Негово Царско Величество № 3“. А и моята намеса наложи корекции и преработки в сценария.
По някое време излязох във външния канижел да глътна малко свеж въздух и да видя как един от камионите на телевизията потегляше от парадният трап, натоварен с торбите за бельото. Изнасяха го за пране. Върху тях се кипреше камериерът, ухилен до ушите като пача и показващ среден пръст на вацмана, който минаваше за „играч”. Веднага се светнах, както и другите, изпращащи камиона с увиснали до колене ченета и завистливи погледи, че нашият човек си изнасяше „стоката” барабар с прането! Така под формата на телевизионен реквизит! Някой едва ли щеше да си направи труда да го проверява на митницата! А имахме сигнал, че зад оградата към вълнолома се спотайват преоблечени „езици“ и също ни дебнат!
Следобеда, по кафяно време, ме потърси една много симпатична и мила женица, презрамчила доволно голяма кожена чанта. Представи се, че е от екипа на телевизията и търси старши помощник капитана. Потвърдих ранга си, след което ме помоли да се подпиша в една ведомост. Спомена, че в лентата ще ме пишат „консултант“. След това извади от вълшебната чанта една пачка банкноти от десет левови копюри и пред втрещения ми поглед отброи… солиден ХОНОРАР! Почти една трета от заплатата ми. Не вярвах! Какво бях станал за 30 минути сладки приказки и бутилка „служебна“ шотландка!
„Бейби ю кен драйв май кар, йес ай’м би а … МУВИ СТАР”! - Звъняха в ушите ми Сър-овете Ленън и Маккартни!
От тогава, като „звезда“, не чопля семки! Дори съм ги забранил у дома! Просташко е някак! ...
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Илюстрации: Христо Н. БОТЕВ // De Botte
Бележка на редакцията: С художника Христо Н. БОТЕВ // De Botte замислихме една малка провокация към читателите, надяваме се, че няма да ги затрудним особено…
Муви стар, или защо след това плаване вече не чопля семки
Пратиха ни за Аржентина с една 25-тица, да товарим слънчогледово семе за сапунената фабрика „Петел”. Всъщност първо от слънчовката трябваше да се добие шарланец, мазнина, та сетне, което не става за кухненска употреба, се влагаше в сапуна. Формулата я знам и насън. В часовете по химия имахме лабораторно за получаване на сапун. Та се натегнах за отличник, и се изхитрих, че бухнах в кипящата натриева смес вместо няколко капки, едно цяло шишенце с лавандулово масло, за аромат. Сместа буквално се разлетя от колбата и оплеска униформената ми куртка, та миришех на ливанда до края на средното си образование.
Преходът, нормален, океански, с подготовка на хамбарите в стандарт „изблизани” и боядисани. Слънчогледът е „хавале” стока, има обем, но е лек, поради което се налагаше да го товарим и в подпалубните танкове, като същевременно се вземаше и баласт за по-приличен диферент.
Накратко, след бункероване на Гибралтар, някъде след Аркипелаго де Кабо Верде, шефът започна да се държи доста необичайно странно, абе направо си ходеше като изгорял спътник. Въпреки че прякорът му беше на елитно ездитно животно и от кабината му, като потвърждение, често се разнасяше имитация на разгонен айгър. Това не ми убягна, а и в „мазата” имах дълбоко законспирирани агенти „алконафти”, от които изтече клюката, че маслата за машината ще стигнат само до Буенос Айрес. Нищо лошо, само дето преди седмица бункеровахме на Скалата, където беше най-евтино, а в Аржентина подразбрахме, че маслата стрували майка си и баща си. Неприятно, даже кофти!
От Параходството щяха да ни набиват канчето, и с пълно право. Споделих това с капитана, да има готовност за изненади. От своя страна капитанът превантивно - „случайно“ запита в отдела, дали наоколо има наши кораби. За общ късмет, и на шефа, с насрещен курс от юг към нас се движеше друг български кораб, с който щяхме да се разминем около Екватора след няколко дни. Радистите влязоха във връзка, уточнихме координатите, курсовете и скоростите. Както ни беше учил капитан „Зоро“, забихме пергелите, и сметнахме „часът и датата на срещата“.
Приготвихме моторната лодка и празни варели за масленото рандеву и в един ранен следобед на хоризонта се появи силуета на нашето спасение. Двата кораба легнахме в дрейф на около 7-8 кабелта, и от нашия спуснахме моторната лодка с варелите. За наш късмет, над океана цареше пълен щил, „мравките пиеха вода”, но тъмносинята гръд си дишаше на огромни дълги лениви талази. Операцията продължи около пет-шест часа. Морякът е гений в канапчийството си и в такива моменти и „Гинес” (и наградата, и бирата) ще е бледа и недостойна.
След първия тур и непланираните скокове в океана, предизвикани от заплашителното люлеене над главите на товарният кош, решението дойде само като доказателство на дядо Архимедовия закон. Пълните с машинно масло варели навързвахме един за друг и ги влачехме зад лодката на буксир. После кошът се потапяше и над него се избутваше поредният варел. За финал, нашият шеф реши да благодари лично на колегата си, за спасението от резила, като го презентира с няколко екземпляра маркова огнена вода от високопланинска Шотландия, етикирана с бяло ездитно чифтокопитно.
Но отивайки с последния рейс на лодката, визитата продължи до залез, а на Екватора няма сумрак. Слънцето залязва и от раз наоколо става тъмно като в „мечи г(.)з”. (И там сме попадали!?) Но мъката по „личната” огнена вода терзаеше, дори направо късаше душата на шефа ни, и той юнашки консумираше от „презента”. Така помагайки колегиално, и на другия шеф щеше да му е по-леко да преглъща. С „изключителна мъка” ги отцепиха, натоварихме се по корабите и продължихме, всеки по пътя си. Ние към „Акрукс“ от Южен кръст, те - към „Поларис“ от Малката мечка.
Натоварихме семките с малки перипетии. В районите, от където товареха камионите, вече почти месец валеше нонстоп, беше южната есен. На 1-ви май посрещнахме нашия посланик, придружен от съветския му колега и половинките им. Ариегардът на празничния пикет включваше един наш ветроходец-самотник, обут на босо в сандали, поднесен като „черешката на тортата“ по думите на Негово превъзходителство. Посланникът явно не беше посветен в делата, че имаше заповед да изземем кредитната карта „VIZA” на самотника, докато не е профукал останалата държавна пара. Получи се прилично шоу. Дозата (игличката) на корабната радиола, марка „Респром”, с мъка си проправяше път в браздите и просвирварше нагънатата и мазна като палачинка плоча с химна „Горда Стара планина”. Моя милост дерижираше ритуала по преместването на държавният флаг от гюйса до главната мачта. В приемния салон Капитанът рапортува на високите гости според Устава. Всички чинно стояхме прави около подредената маса, само ветроходистът-самотник, с мляскане набиваше шопската салата и отпиваше от водката, сякаш наоколо имаше само планктон.
Майстора беше приготвил „кордон бльо”, но шедьовърът му за малко да претърпи фиаско. Гостите видяха бая зор докато освободят конците, с които беше зашито карето. Просто за целта, „случайно“ боцманът беше дал на готвача капроново рибарско тире, вместо ибришимов конец. Е, след неравностойната борба, гостенките, поувехтели вече дами с едноцифрени номера на партийни билети от зората на Компартия (Болшевики), пожелаха печени семки, от които имахме цял кораб!
Приемът завърши псевдо-класически! … с печени слънчогледови семки и шампанско! Абе… става да ви кажа… не е зле!?
Нахаплярихме се с голям гювеч, евтини (но уви, безполезни) моментни фотоапарати „Кодак” - защото от „Полароид” вече бяха спечелили (ама ние не знаехме?) в съдебния спор за патента на моментните фотокамери и загубилият се задължаваше да изтегли от пазара стоката си! Вървяха по пет за лев и една подарък! Понакупихме от обичайната вървежна стока - джинсите и беж, към Черно море. Обратно по пътя, слънчогледът се запали в хамбара до машината. Вероятната причина беше партида намокрен слънчоглед, натоварен от силоза в суматохата. След 48 часова Лакооновска борба, успяхме да изхвърлим около 250 тона от тлеещите семки в „дълбоката магазия” и да спасим останалата стока и кораба.
Не се чувствах виновен, защото в дебелите книги пишеше, че слънчогледът може да се превози с обичаен кораб, ако преходът не е повече от седмица или ако хамбарите са снабдени с въгледвуокисна противопожарна система. При нас никое от условията не се покриваше и това ясно го знаеха в компанията. Но… който се случи на пангара.
Доплавахме в една юнска събота до Бургас. Вероятно по „сигнал” ни претарашиха, но мина без издънки. Е, поне светна алерт сигналът - имаме си „Орфей” в ролята на Юда. Инструктирах дежурните за действие, ако в някой хамбар се появи нещо нередно, и с капитана хванахме едно такси за Варна.
Късно вечерта в неделя, тъкмо си допивахме биричката с гостите, когато телефонът иззвъня настойчиво. Капитанът ми обясни, че от кораба му е звънял дежурния помощник, притеснен от телевизионен екип на БТ (Българската телевизия), качил се да снима. Та трябваше по най-бързия начин да отида на „терен“ и изясня обстановката. Рано сутринта в понеделник се насадих в първата „Комета” и към десет вече влизахме в порта на Бургас. Като агент 007, се огледах и с ужас видях на кея край кораба, колите на медията с литеровка БТ.
Летният въздух миришеше на нафта. Синкави къделки дим трепкаха над бучащите генератори, светеха огромни прожектори и халогени, разнасяха се кабели, стойки, микрофони… Панаир на суетата! Първата картина, която изплува в запалената ми вече глава, беше на говорителя в емисията на „По света и у нас”, който с минорен, като на погребение глас, съобщаваше, че при разтоварването на слънчогледа от български кораб под командването на капитан далечно плаване… и старши помощник… моя милост, е установена липсата на голямо количество стока, както и значителни повреди от намокряне, които специалистите оценяват, че загубите за народното стопанство ще достигнат . . .
На пръсти, а ла „уок лайк Еджипшиън”, се качих по трапа. Заобиколих вацмана, който улисано омайваше една блондинка, най-вероятно местна пристанищна талиманка, и със скок се намърдах в кабинета си, без да се обаждам на дежурния офицер. Тихо затворих вратата и внимателно превъртях ключа. Пфуффф! Поех си дълбоко въздух, отворих си една лимонада и забих взор през шпионката. По канижела - полутъмно и пълна тишина, никакво движение. В един момент дочух разговор с коментар, на каква бленда трябва да се снима, но това си е напълно резонно за телевизионерите. Как ли щяха да ни изтипосат довечера по новините? Пфу! Шииитс! Пристъпих тихо на палци и се прицелих като Василий Зайцев през шпионката...
Ааа???!!! Насреща в канижела фокусирах познати физиономии. Трескаво завъртях лентата в бедната си глава. Ами да! Този, единият, играеше в „Момчето си отива”, а другият - в един филм за партизаните! Бре! Тук става нещо, тези момчета определено не са репортери от телевизията... Фу-у-у-ух! От-б-о-о-й!
Набрах кураж, нахлузих си ризата с отличителните галуни и смело излязох в канижела:
- Извинете момчета, но кой ви пусна тук на кораба? - попитах с респектиращ тон.
- Как кой? - отвърнаха ми те. - Ей там горе в голямата стая са режисьорът, сценаристът и останалите от екипа. Питайте тях.
Качих се в приемния салон, около масата се бяха насадили няколко персони, представих се и подхванахме с „натрапените” гости доста интересен разговор. Първо ми показаха писменото разрешение от компанията, да снимат на борда, второ да им окажем пълно съдействие и… така нататък. Сценарият беше любовна интрига на фона на замесени морски индивиди в банални сюжети.
Блондинката, която припознах на трапа за талиманка, щеше да се превъплащава в ролята на „жена с леко поведение”, макар че по мое мнение, не й трябваше много да преиграва! От диагоналния поглед, който хвърлих на сценария, забелязах и изказах моите забележки:
Пристанището е строго охранявана гранична и митническа зона, така че качването на „чочарки“ по кораба е конспиративна задача с повишена трудност. Стаите се наричат „каюти“ или „кабини“, столовата не е ресторант, а „салет“, коридорите са „канижели“, креватите са „койки“, стълбите са „трапове“ (!?) ... и още други понятия в същия дух. Разбрахме се от половин дума. Ама от много приказки ни пресъхнаха устата, та се наложи да отворя служебната бутилка, а сетне „дочетохме“ и останалите в хладилника ми започнати и „недочетени“. Замезвахме с токущо изпечен на кораба хляб, буца сирене и ПЕЧЕНИ СЕМКИ! Оригвах се на кисело при вида им!
Снимките за деня се провалиха защото „колегите” от БТ дадоха фира още след първата служебна бутилка, а и реквизитът се оказа недостатъчен и неподходящ. Липсваха капитанските галуни на главния герой, бяха му изкопали някакви на трети офицер от епохата на „Негово Царско Величество № 3“. А и моята намеса наложи корекции и преработки в сценария.
По някое време излязох във външния канижел да глътна малко свеж въздух и да видя как един от камионите на телевизията потегляше от парадният трап, натоварен с торбите за бельото. Изнасяха го за пране. Върху тях се кипреше камериерът, ухилен до ушите като пача и показващ среден пръст на вацмана, който минаваше за „играч”. Веднага се светнах, както и другите, изпращащи камиона с увиснали до колене ченета и завистливи погледи, че нашият човек си изнасяше „стоката” барабар с прането! Така под формата на телевизионен реквизит! Някой едва ли щеше да си направи труда да го проверява на митницата! А имахме сигнал, че зад оградата към вълнолома се спотайват преоблечени „езици“ и също ни дебнат!
Следобеда, по кафяно време, ме потърси една много симпатична и мила женица, презрамчила доволно голяма кожена чанта. Представи се, че е от екипа на телевизията и търси старши помощник капитана. Потвърдих ранга си, след което ме помоли да се подпиша в една ведомост. Спомена, че в лентата ще ме пишат „консултант“. След това извади от вълшебната чанта една пачка банкноти от десет левови копюри и пред втрещения ми поглед отброи… солиден ХОНОРАР! Почти една трета от заплатата ми. Не вярвах! Какво бях станал за 30 минути сладки приказки и бутилка „служебна“ шотландка!
„Бейби ю кен драйв май кар, йес ай’м би а … МУВИ СТАР”! - Звъняха в ушите ми Сър-овете Ленън и Маккартни!
От тогава, като „звезда“, не чопля семки! Дори съм ги забранил у дома! Просташко е някак! ...
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Илюстрации: Христо Н. БОТЕВ // De Botte
Бележка на редакцията: С художника Христо Н. БОТЕВ // De Botte замислихме една малка провокация към читателите, надяваме се, че няма да ги затрудним особено…
