НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДОБРА ДУМА ЗА ПРИЯТЕЛЯ МИ И ЗА КОЛЕГАТА
МАТЕЙ ТОДОРОВ, ЗА КОГОТО, УВИ, ВЕЧЕ
„ОБРАТЕН КУРС НЯМА“
Никога, дори за миг, не съм си помислял, че един ден ще ми се наложи да пиша тези редове. Затова вече два дни се чудя как да ги започна и как да ги свърша. На 14 декември той щеше да навърши 67 години, но на 5 декември т.г. лошата новина нахлу като наводнение във Фейсбук. Мнозина като мен недоумяваха как е възможно това. Проклетият корона вирус за три дни е свършил това, което много други негови заболявания не успяха с години…
Сега, когато завъртам лентата назад, констатирам, че сме работили съвместно по различни проекти (както е модерно да се казва сега) повече от четвърт век. Спомням си, че се запознахме към края на 1988 г., когато го поздравих за един негов безспорен успех: директните репортерски включвания за „Екип ІV“ на БНТ от Гърция по повод на задържането на един български траулер. Пет години по-късно започнахме съвместната си работа при снимането на неговия документален телевизионен филм „Със „Смели“ в Средиземно море“ (1993).
Това се случи по време на първото задгранично плаване на отряд български военни кораби (фрегатата „Смели“ и военният транспорт „Атия“) в Средиземно море след промените, настъпили у нас след 1989 г. Това бе през юни-юли 1993 г., под флага на тогавашния командващ ВМС вицеадмирал Венцеслав Велков. Тогава Матей и операторът Митко Дермански бяха на борда на „Смели“, а моя милост бе офицер за връзки с обществеността в щаба на отряда. Тъй като Бог знае каква общественост нямаше (един единствен журналист, в Неапол, пожела интервю с нашия командващ), вицеадмирал Велков възложи организацията на целия протокол на мен и на капитан-лейтенант Цветан Попов - определен за официален преводач, първият български морски офицер, завършил военноморска академия в САЩ. Това означаваше много бързо съгласуване и организиране на дейността и на телевизионния екип (и тогава, както във всяка казарма, всяка заповед беше предпоследна…).
Много бързо се сработихме с Матей - на една възраст сме, и двамата търпим на майтап, обичаме да се шегуваме, в това число и със себе си, проявяваме интерес към теми от морската история на България. Това бяха първите ни 3283 съвместно проплавани морски мили.
Матей ме покани на монтажа на филма и след това някак между другото подхвърли, че не е зле някой ден да направим нещо съвместно. Отговорих утвърдително и животът ни понесе отново в различни посоки. Беше някъде в края на миналия век (Боже, как само звучи!...), трябваше отново да консултирам документален филм на Матей и той ми припомни за идеята да направим нещо съвместно. Този път от мен конкретно се искаше да намеря подходящата тема и необходимото фото-документално осигуряване като обосновка, а от Матей - цялостната организация по производството на филма. Прехвърлихме много теми и проблеми. Разработихме схеми за развитието на няколко от тях, но общо взето удряхме на камък още при първите опити и сондажи със съответните фактори от „Телевизията - майка“…
Веднъж реших да го изненадам и събрах в един плик мои публикации по темата за гибелта на българския кораб „Струма“ (потопен от съветска подводница на 24 февруари 1942 г. пред Босфора), при която загиват 767 души - бежанци-евреи и българските моряци от екипажа. Дадох плика на Матей, той бързаше за някъде и се разделихме. Вечерта ми позвъни и с отработен глас на някогашен актьор в самодейния театър на Дом „Народен флот“ ми натърти: „Това е темата!“
Уговорихме се след няколко дни да се срещнем и започнахме първия си сериозен проект, работата по който продължи почти две години. Матей впрегна цялата си енергия при щурма на телевизионната бюрокрация и след много перипетии постигна частичен успех. От БНТ ни дадоха карт-бланш, но при условие, че сами си осигурим средства (на принципа „спонсорство срещу реклама“) за самолетни билети до Израел и обратно, както и за цялостната логистика при осигуряването на снимките там. Връзките на Матей в БГА „Балкан“ и моите връзки в Параходство БМФ решиха и тези проблеми.
Екипът ни се разшири. Бистра Варнева от РТВЦ-Варна пое комуникацията с единствения оцелял при гибелта на „Струма“ - Давид Столяр, и стана третият автор на филма. Мариана Кръстева от Военноморския музей ни подпомогна със снимки и документи, осигури ни връзката със сина на загиналия капитан на „Струма“ Григорий Горбатенко. Виолета Тончева от Радио Варна ни осигури безупречен превод от немски при предварителните ни разговори с проф. д-р Юрген Ровер (Щутгарт). Матей стегна (доколкото бе възможно) своята стара „Опел Вектра“ и заедно с оператора Борко поехме към Германия. Маршрутът през Румъния и бивша Югославия тогава не бе за предпочитане. Затова поехме през Кулата за Пирея, а от там към гръцкото пристанище Патрас, откъдето с ферибот трябваше да се доберем до Венеция. Ако опиша всички перипетии, през които минахме до Германия и обратно, мога да направя сценарий за отделен филм. Само ще отбележа, че във Венеция намерихме искрен съмишленик - представителят на БМФ к.д.п. Евгени Игнатов, който не само ни помогна на място, но и до ден днешен си остава наш приятел. От него узнах лошата новина за Матей…
След не по-малко перипетии в Израел, достойни за отделен сценарий, снимачният период приключи успешно. И, о, ужас - нито един от посочените от БНТ режисьори не пожела да работи с нас! Никой не видя творческа перспектива и вероятност за успех в това, което събирахме повече от година и половина. Но Матей не се отчая, напротив, той дори ни ободряваше: „Още по-добре! Сега ние ще си изберем режисьора“. Така и стана. След няколко седмици ми се обади от София и с типичната за него в такива случаи интонация ми съобщи тържествено: „Имаме режисьор. Другата седмица почваме работа“… И само след няколко дни работа с Людмил Колев (от тогава сме приятели и с него), заявих на Матей: „Прав беше! Наистина е по-добре, че нито един от онези не е приел!“
Людмил Колев обърна с хастара наопаки събраното от нас. Но вече ние не се притеснявахме. Той бързо бе спечелил нашето доверие. На 19 март 2002 г. в Дома на киното в София се състоя премиерата на „Обратен курс няма“. Филмът бе посрещнат с голямо одобрение. Телевизионната му премиера бе на 6 април с.г., а малко по-късно бе удостоен с голямата награда на фестивала „Осмата муза“ - София. Вече никой не може да ми каже колко излъчвания и прожекции е имал този филм. По-късно прочетох, че след селекция в Пловдив е бил представен и на Първия български фестивал на историческото и археологическото документално кино (12-15 ноември 2009) в Чикаго, САЩ.
След гибелта на „Хера“ пред Босфора (13 февруари 2004 г.), Матей бе първият български журналист с директни включвания от Истанбул, а след това съдбата отново ни събра като журналистически екип в първия екипаж на фрегатата „Дръзки“ при плаването й от Зеебрюге (Белгия) до Бургас. Така се роди „С „Дръзки“ през девет морета“ (2005). С Матей работихме съвместно по още много документални филми, свързани с историята и настоящето на българските ВМС. Но той отново искаше да направим нещо подобно на „Обратен курс няма“. Изминаха няколко години в търсения на подходящата тема.
Така през 2011 г. се появи идеята за „Спасеният град“, прегърната от режисьора Явор Бобев. Тогава
МАТЕЙ ТОДОРОВ, ЗА КОГОТО, УВИ, ВЕЧЕ
„ОБРАТЕН КУРС НЯМА“
Никога, дори за миг, не съм си помислял, че един ден ще ми се наложи да пиша тези редове. Затова вече два дни се чудя как да ги започна и как да ги свърша. На 14 декември той щеше да навърши 67 години, но на 5 декември т.г. лошата новина нахлу като наводнение във Фейсбук. Мнозина като мен недоумяваха как е възможно това. Проклетият корона вирус за три дни е свършил това, което много други негови заболявания не успяха с години…
Сега, когато завъртам лентата назад, констатирам, че сме работили съвместно по различни проекти (както е модерно да се казва сега) повече от четвърт век. Спомням си, че се запознахме към края на 1988 г., когато го поздравих за един негов безспорен успех: директните репортерски включвания за „Екип ІV“ на БНТ от Гърция по повод на задържането на един български траулер. Пет години по-късно започнахме съвместната си работа при снимането на неговия документален телевизионен филм „Със „Смели“ в Средиземно море“ (1993).
Това се случи по време на първото задгранично плаване на отряд български военни кораби (фрегатата „Смели“ и военният транспорт „Атия“) в Средиземно море след промените, настъпили у нас след 1989 г. Това бе през юни-юли 1993 г., под флага на тогавашния командващ ВМС вицеадмирал Венцеслав Велков. Тогава Матей и операторът Митко Дермански бяха на борда на „Смели“, а моя милост бе офицер за връзки с обществеността в щаба на отряда. Тъй като Бог знае каква общественост нямаше (един единствен журналист, в Неапол, пожела интервю с нашия командващ), вицеадмирал Велков възложи организацията на целия протокол на мен и на капитан-лейтенант Цветан Попов - определен за официален преводач, първият български морски офицер, завършил военноморска академия в САЩ. Това означаваше много бързо съгласуване и организиране на дейността и на телевизионния екип (и тогава, както във всяка казарма, всяка заповед беше предпоследна…).
Много бързо се сработихме с Матей - на една възраст сме, и двамата търпим на майтап, обичаме да се шегуваме, в това число и със себе си, проявяваме интерес към теми от морската история на България. Това бяха първите ни 3283 съвместно проплавани морски мили.
Матей ме покани на монтажа на филма и след това някак между другото подхвърли, че не е зле някой ден да направим нещо съвместно. Отговорих утвърдително и животът ни понесе отново в различни посоки. Беше някъде в края на миналия век (Боже, как само звучи!...), трябваше отново да консултирам документален филм на Матей и той ми припомни за идеята да направим нещо съвместно. Този път от мен конкретно се искаше да намеря подходящата тема и необходимото фото-документално осигуряване като обосновка, а от Матей - цялостната организация по производството на филма. Прехвърлихме много теми и проблеми. Разработихме схеми за развитието на няколко от тях, но общо взето удряхме на камък още при първите опити и сондажи със съответните фактори от „Телевизията - майка“…
Веднъж реших да го изненадам и събрах в един плик мои публикации по темата за гибелта на българския кораб „Струма“ (потопен от съветска подводница на 24 февруари 1942 г. пред Босфора), при която загиват 767 души - бежанци-евреи и българските моряци от екипажа. Дадох плика на Матей, той бързаше за някъде и се разделихме. Вечерта ми позвъни и с отработен глас на някогашен актьор в самодейния театър на Дом „Народен флот“ ми натърти: „Това е темата!“
Уговорихме се след няколко дни да се срещнем и започнахме първия си сериозен проект, работата по който продължи почти две години. Матей впрегна цялата си енергия при щурма на телевизионната бюрокрация и след много перипетии постигна частичен успех. От БНТ ни дадоха карт-бланш, но при условие, че сами си осигурим средства (на принципа „спонсорство срещу реклама“) за самолетни билети до Израел и обратно, както и за цялостната логистика при осигуряването на снимките там. Връзките на Матей в БГА „Балкан“ и моите връзки в Параходство БМФ решиха и тези проблеми.
Екипът ни се разшири. Бистра Варнева от РТВЦ-Варна пое комуникацията с единствения оцелял при гибелта на „Струма“ - Давид Столяр, и стана третият автор на филма. Мариана Кръстева от Военноморския музей ни подпомогна със снимки и документи, осигури ни връзката със сина на загиналия капитан на „Струма“ Григорий Горбатенко. Виолета Тончева от Радио Варна ни осигури безупречен превод от немски при предварителните ни разговори с проф. д-р Юрген Ровер (Щутгарт). Матей стегна (доколкото бе възможно) своята стара „Опел Вектра“ и заедно с оператора Борко поехме към Германия. Маршрутът през Румъния и бивша Югославия тогава не бе за предпочитане. Затова поехме през Кулата за Пирея, а от там към гръцкото пристанище Патрас, откъдето с ферибот трябваше да се доберем до Венеция. Ако опиша всички перипетии, през които минахме до Германия и обратно, мога да направя сценарий за отделен филм. Само ще отбележа, че във Венеция намерихме искрен съмишленик - представителят на БМФ к.д.п. Евгени Игнатов, който не само ни помогна на място, но и до ден днешен си остава наш приятел. От него узнах лошата новина за Матей…
След не по-малко перипетии в Израел, достойни за отделен сценарий, снимачният период приключи успешно. И, о, ужас - нито един от посочените от БНТ режисьори не пожела да работи с нас! Никой не видя творческа перспектива и вероятност за успех в това, което събирахме повече от година и половина. Но Матей не се отчая, напротив, той дори ни ободряваше: „Още по-добре! Сега ние ще си изберем режисьора“. Така и стана. След няколко седмици ми се обади от София и с типичната за него в такива случаи интонация ми съобщи тържествено: „Имаме режисьор. Другата седмица почваме работа“… И само след няколко дни работа с Людмил Колев (от тогава сме приятели и с него), заявих на Матей: „Прав беше! Наистина е по-добре, че нито един от онези не е приел!“
Людмил Колев обърна с хастара наопаки събраното от нас. Но вече ние не се притеснявахме. Той бързо бе спечелил нашето доверие. На 19 март 2002 г. в Дома на киното в София се състоя премиерата на „Обратен курс няма“. Филмът бе посрещнат с голямо одобрение. Телевизионната му премиера бе на 6 април с.г., а малко по-късно бе удостоен с голямата награда на фестивала „Осмата муза“ - София. Вече никой не може да ми каже колко излъчвания и прожекции е имал този филм. По-късно прочетох, че след селекция в Пловдив е бил представен и на Първия български фестивал на историческото и археологическото документално кино (12-15 ноември 2009) в Чикаго, САЩ.
След гибелта на „Хера“ пред Босфора (13 февруари 2004 г.), Матей бе първият български журналист с директни включвания от Истанбул, а след това съдбата отново ни събра като журналистически екип в първия екипаж на фрегатата „Дръзки“ при плаването й от Зеебрюге (Белгия) до Бургас. Така се роди „С „Дръзки“ през девет морета“ (2005). С Матей работихме съвместно по още много документални филми, свързани с историята и настоящето на българските ВМС. Но той отново искаше да направим нещо подобно на „Обратен курс няма“. Изминаха няколко години в търсения на подходящата тема.
Така през 2011 г. се появи идеята за „Спасеният град“, прегърната от режисьора Явор Бобев. Тогава
Матей Тодоров
(1953 - 2020 г.).
Такъв ще го запомня.
(1953 - 2020 г.).
Такъв ще го запомня.
2001 г. С Матей сме вече на борда на ферибота и поемаме от Патрас за Венеция. Операторът Борко с недоумение запечатва ухилените ни физиономии, след като заедно с нас е сменял спукана задна гума през нощта в някакъв гръцки генгерлик.
2001 г. Щутгарт. Интервюираме проф. д-р Юрген Ровер - един от доайените на западноевропейските морски историци. Друг е въпросът, че за преводач ползваме български студент в Щутгарт - синът на кръстниците на дъщеря ми. И тук връзки…
2005 г., на борда на новополучената фрегата „Дръзки“. Все още сме в Атлантическия океан, но зад гърбовете ни се виждат очертанията на Гибралтар. Между нас е помощник-командирът на „Дръзки“ капитан ІІІ ранг Павлин Петков, по-късно командир на фрегатата „Горди“.
2001 г., Тел Авив, Израел. Интервюираме единствения жив наследник на д-р Барух Конфино - главен организатор на еврейската емиграция по море от България към Обетованата земя.
2020 г., октомври. На брега на морето, на сладка приказка и на сладолед с о.з. контраадмирал Костадин Русков. Снимката направи съпругата на Матей - Марияна.
2001 г., Ашдод, Израел, пред паметника на загиналите от кораба „Струма“. Операторът Емил Жупов с удоволствие ни е връчил част от своето оборудване и ни снима с моята скапана китайска лентова „Скина“.
2005 г. Зад нас е остров Крит. А ние с Матей сме приключили снимачния ден за документалния филм „С „Дръзки“ през девет морета“.
2009 г. Двамата с Матей пред паметника на загиналия съветски подводничар в Каварна. Темата за действията на съветски подводници в наши териториални води по време на Втората световна война винаги ни е вълнувала. Снимката тогава направи моята съпруга Стефка (Светла й памет!).
Матей и операторът Емил Жупов в района на бившия Осми дивизион подводници след снимки за поредния документален филм на подводничарска тема.
2020 г., ноември. Може би последната ми снимка заедно с Матей. За пореден (уви – и за последен) път доказваме, че най-добре се шегуваме, когато се шегуваме със себе си… Снимка на Калина ПЕЕВА.
информирах читателите на „Морски вестник“: „Спасеният град” ни връща към една позабравена дата - 31 май 1941 г. На този ден част от екипажа на парахода „Княгиня Мария Луиза”, воден от своя капитан Иван Томов, не се поколебава и изпълнява докрай своя моряшки дълг. Шепата смелчаци отвежда опожарения си кораб, натоварен с авиобензин и с авиобомби, възможно по-далече от пристанището на Пирея. Защо? За да спаси от последствията на предстоящия опустошителен взрив един град, неговото население и наследството от елинската култура. Това е саможертва без аналог в световната морска история!“ И тук с Матей трябваше да решаваме сложните ребуси на финансово-бюрократични ребуси. И тук съдействие ни оказаха от Параходство БМФ. В последния критичен момент на помощ ни се притече друг общ приятел: к.д.п. Андриян Евтимов.
На 4 април 2011 г. във Фестивалния и конгресен център - Варна се състоя предпремиерното представяне на филма, а на 26 април с. г. той имаше кино-премиера в Централния военен клуб в София. Първото излъчване по БНТ бе на 29 април с.г. През 2012 „Спасеният град“ бе удостоен с наградата „Варна“.
Последва нова поредица от документални телевизионни филми, свързани с ВМС. През март т.г. Матей започна работа във Военния телевизионен канал. С удоволствие му помагах при снимките на разширения репортаж по повод 50-годишнината от участието на екипажа на българския кораб „Авиор“ в спасяването на част от екипажа на бедстващата съветска атомна подводница К-8 в Атлантическия океан. И преди няколко седмици на Матей му хрумна интересна идея, като ми предложи поредно съавторство… Трябваше да започнем първите дебати по темата в деня, в който узнах, че той вече е поел по друг път…
Сега отново си спомням първите ни дебати по първия ни филм, посветен на гибелта на „Струма“. В дикторския текст бях написал изречение, в което се констатираше, че след като турски влекач изкарва от пристанището на Истанбул оставения без ход „Струма“ пред Босфора, за да стане лесна плячка за патрулиращата там съветска подводница, за кораба с бежанците обратен курс няма. Матей бе подчертал с червено именно последните три думи и се обърна към екипа с въпроса: Искате ли това да бъде заглавието за нашия филм?...
Мисля си, че може би от там някъде, където е вече той, Матей ме гледа как се мъча като грешен дявол и ми казва с дяволитата си усмивка и с театралната си интонация: „Това е заглавието ти!“
Атанас ПАНАЙОТОВ
На 4 април 2011 г. във Фестивалния и конгресен център - Варна се състоя предпремиерното представяне на филма, а на 26 април с. г. той имаше кино-премиера в Централния военен клуб в София. Първото излъчване по БНТ бе на 29 април с.г. През 2012 „Спасеният град“ бе удостоен с наградата „Варна“.
Последва нова поредица от документални телевизионни филми, свързани с ВМС. През март т.г. Матей започна работа във Военния телевизионен канал. С удоволствие му помагах при снимките на разширения репортаж по повод 50-годишнината от участието на екипажа на българския кораб „Авиор“ в спасяването на част от екипажа на бедстващата съветска атомна подводница К-8 в Атлантическия океан. И преди няколко седмици на Матей му хрумна интересна идея, като ми предложи поредно съавторство… Трябваше да започнем първите дебати по темата в деня, в който узнах, че той вече е поел по друг път…
Сега отново си спомням първите ни дебати по първия ни филм, посветен на гибелта на „Струма“. В дикторския текст бях написал изречение, в което се констатираше, че след като турски влекач изкарва от пристанището на Истанбул оставения без ход „Струма“ пред Босфора, за да стане лесна плячка за патрулиращата там съветска подводница, за кораба с бежанците обратен курс няма. Матей бе подчертал с червено именно последните три думи и се обърна към екипа с въпроса: Искате ли това да бъде заглавието за нашия филм?...
Мисля си, че може би от там някъде, където е вече той, Матей ме гледа как се мъча като грешен дявол и ми казва с дяволитата си усмивка и с театралната си интонация: „Това е заглавието ти!“
Атанас ПАНАЙОТОВ