НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДЕЦАТА
На предстоящия Ден на детето посвещавам този текст. В моите спомени моряците завинаги ще си останат деца. Срещам ги и днес, с бастуни и „Корега“, но след всеки разговор се уверявам, че още сме в предучилищна...
На много неща ме е научил моят татко, докато бях дете, но не ме карайте да ги изброявам, защото предаността замъглява паметта ми. Ако попитате 75-годишен човек (като мен) коя е любимата му песен, то той ще назове такава, която е чул като малък, защото най-важните неща от живота си ние оформяме в детството. Естествено в живота ни идва момент, когато се отделяме от бащите и ставаме самостоятелни мъже. После идва старостта и ние пак се връщаме към него, но музиката от детството остава завинаги с нас...
Не зная как е с вашето детство, но моето беше върхът. Съдете сами: съвременник, та дори връстник съм на Битълс, Елвис, Дилан, Стоунс. За мен няма по-велико изкуство от музиката. Ще кажете, ами поезията, романите, рисуването, театъра, киното. Говорете си каквото искате, но аз ще ви кажа само едно: Докато изброените от вас изкуства стигнат до мен, особено ако съм още дете, може да минат години, а е възможно и въобще да не се срещнем, или в мига на „срещата“ аз вече да не съм дете. Музиката идваше и идва до нас на мига - безплатна и достъпна.
Гледали ли сте детски рисунки? Там лоши няма! Това може да се стори някому знак за ранна интелигентност, но се сещам, че като деца обичахме само „бойни“ филми, ще рече - за войната, и никой от нас не харесваше филмите за любов.
На кораб „Балкан“ си бяхме взели невръстно кученце от ремонта в Керч. Кръстиха го Джина. Единствен Янчо настояваше да я наречем Кери. Тридесет години по-рано аз и въпросният Янчо плавахме на м/к „Вихрен“, взехме си рошава болонка от Мурманск и го кръстихме Мурко, та затова. Припомних му, че Мурко бе доста глупаво куче и той кандиса на Джина. Породата й бе улична превъзходна, но тя си бе дете: бе любопитна и се радваше на всички ни. А сега внимавайте: Джина спеше единствено пред кабината на Капитана и пикаеше само пред тази на елмеханика. Бебе ли? Понякога ми се чинеше, че ние сме деца пред това пале...
Ако се загледаме внимателно какво правят децата ни, то непременно ще установим, че те знаят и се учат на повече неща, отколкото можем да си представим. Вероятно защото не различават фантазията от реалността. Понякога ние мислим, че децата отделят много време на ролевите игри поради ограничеността на тяхното мислене, но по-вероятно е това да се дължи на неограничените възможности на тяхното въображение. Ние дори вярваме, че те не различават фантазията от реалността. Истината е, че те се интересуват еднакво и от двете. Те трудно комуникират речево, но действията им са много умни.
Когато за пръв път останах по-дълго с невръстния си внук, се опитах да го впечатля с умни приказки и такива книжки. Малкият не ми обърна никакво внимание и накрая му пуснах някакъв дублиран анимационен филм на Дисни. За късмет внукът ми го изгледа с интерес и ме помоли да му го пусна пак. Този път детето ме караше да спирам на „пауза“ филмчето и произнасяше на чист английски съответните реплики! Набързо заключих, че внукът ми е гений (при такъв дядо!), но после размислих и се обадих на баща му. Оказа се, че преди година, ангажираните с работа и учение родители, научили отрочето самО да си пуска анимациите, които теглели от интернет, а тогава филмите били със субтитри. Това вършело работа и всички мислели, че малкият обича да гледа картинки, но се оказа, че той е и слушал внимателно…
На гореспоменатия кораб „Балкан“ по това време половината хора в машината се случиха бивши граничари, пожарникари и офицери от ВМФ, защото такова беше времето. Затова в сутрешния разбор на работата за деня започнах да употребявам думи като: рекогнисцировка, отпочване и субординация. Че като се ентусиазираха пустите му военни - направо ме заляха с забравени думи от строя, маршировките, ученията, уставите и казармения фолклор. Джина била дете! Вие да бяхте чули мъжете от „Балкан“! Най-симпатичен от „военните“ бе вторият механик Кирил Кирилов. След Морското станал преподавател, после - офицер в кашишко поделение, след промените - шофьор на такси, а през 2007-а се бе върнал към занаята си при нас на „Балкан“. Той, естествено, бе по-възрастен от другите, добър механик, културен човек и моряците го зовяха Другаря Кире, като в детската градина и отделенията. Не били деца моряците! Елмеханикът Николай пък бе доста едър. Всички му викаха Ники Енергото. Детска радост! Изписаното в последния абзац да се смята като почит към българските военни. Повече от десетилетие на върха на властта у нас бяха генерали, гледам, че и в служебното правителство е така, та държа да изпиша: и до днес „военните“ от корабите ги помня с хубаво!
А вие помните ли т.н. „задължителна литература“ от детството. Тя по-скоро ни убеждаваше, че четенето е тъпа работа. За щастие у дома имахме библиотека, чиито книги никога не влизаха в „задължителния списък“, затова престанах да се съобразявам с него. Тогава срещнах дете на име Кръстьо (по-късно щеше да стане доктор Кръстев, а накрая - просто Къки), който ме съветваше винаги да гледам „оня списък“, за да зная какво да не чета. Децата хич не са лапнишарани! Помните ли общонационалния интерес към книгата на един друг доктор - Бенджамин Спок: „Грижи за бебето и детето“. Не съм засичал тази книга по моряшките кабини, но помня, че ние пренасяхме за децата дефицитния у нас витамин Де през морските граници. На същия недостиг „се радваха“ и добрите детски играчки, та дълги години малките велосипеди, шейни и леки коли, както и красивите самолети и камиони с дистанционно управление, бяха на постоянно присъствие в моряшките митнически декларации.
В гореспоменатите моряшки кабини пък винаги имаше снимки на пухкави бебета и широко ухилени хлапета.
Вече съм писал за изумителния тайвано-японски филм „YI YI“, но не помня дали съм ви признал, че винаги плача, когато гледам детската изповед в края на филма. На деня на детето мога да си призная. Ще използвам случая да ти препоръчам, Читателю, един американски „детски“ филм. Филмът се казва „Малката мис Слънчице“ и дядото (Алан Аркин) силно ми напомня днешните морски вълци.
Клишето гласи, че децата са бъдещето, но истината е, че те са необремененото с мисли активно настояще. Децата не изпитват носталгия, защото няма за какво, и отнемат носталгията от нас родителите. Дори когато се разболяват, когато ги бият в училище, когато се пристрастяват към наркотици, когато забременяват, те са в настоящето, тук и сега.
Сигурен съм, че всяко дете по някакъв начин е гений, така както всеки гений е дете. Ние сме онези, които непрекъснато се мъчим да ги превърнем в обикновени хора. Най-добре го е казал морякът Валентин Димитров: „Децата не лъжат. После поумняват.“
Честит ДЕН НА ДЕТЕТО, Читателю, и до нови срещи в първо отделение!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
На предстоящия Ден на детето посвещавам този текст. В моите спомени моряците завинаги ще си останат деца. Срещам ги и днес, с бастуни и „Корега“, но след всеки разговор се уверявам, че още сме в предучилищна...
На много неща ме е научил моят татко, докато бях дете, но не ме карайте да ги изброявам, защото предаността замъглява паметта ми. Ако попитате 75-годишен човек (като мен) коя е любимата му песен, то той ще назове такава, която е чул като малък, защото най-важните неща от живота си ние оформяме в детството. Естествено в живота ни идва момент, когато се отделяме от бащите и ставаме самостоятелни мъже. После идва старостта и ние пак се връщаме към него, но музиката от детството остава завинаги с нас...
Не зная как е с вашето детство, но моето беше върхът. Съдете сами: съвременник, та дори връстник съм на Битълс, Елвис, Дилан, Стоунс. За мен няма по-велико изкуство от музиката. Ще кажете, ами поезията, романите, рисуването, театъра, киното. Говорете си каквото искате, но аз ще ви кажа само едно: Докато изброените от вас изкуства стигнат до мен, особено ако съм още дете, може да минат години, а е възможно и въобще да не се срещнем, или в мига на „срещата“ аз вече да не съм дете. Музиката идваше и идва до нас на мига - безплатна и достъпна.
Гледали ли сте детски рисунки? Там лоши няма! Това може да се стори някому знак за ранна интелигентност, но се сещам, че като деца обичахме само „бойни“ филми, ще рече - за войната, и никой от нас не харесваше филмите за любов.
На кораб „Балкан“ си бяхме взели невръстно кученце от ремонта в Керч. Кръстиха го Джина. Единствен Янчо настояваше да я наречем Кери. Тридесет години по-рано аз и въпросният Янчо плавахме на м/к „Вихрен“, взехме си рошава болонка от Мурманск и го кръстихме Мурко, та затова. Припомних му, че Мурко бе доста глупаво куче и той кандиса на Джина. Породата й бе улична превъзходна, но тя си бе дете: бе любопитна и се радваше на всички ни. А сега внимавайте: Джина спеше единствено пред кабината на Капитана и пикаеше само пред тази на елмеханика. Бебе ли? Понякога ми се чинеше, че ние сме деца пред това пале...
Ако се загледаме внимателно какво правят децата ни, то непременно ще установим, че те знаят и се учат на повече неща, отколкото можем да си представим. Вероятно защото не различават фантазията от реалността. Понякога ние мислим, че децата отделят много време на ролевите игри поради ограничеността на тяхното мислене, но по-вероятно е това да се дължи на неограничените възможности на тяхното въображение. Ние дори вярваме, че те не различават фантазията от реалността. Истината е, че те се интересуват еднакво и от двете. Те трудно комуникират речево, но действията им са много умни.
Когато за пръв път останах по-дълго с невръстния си внук, се опитах да го впечатля с умни приказки и такива книжки. Малкият не ми обърна никакво внимание и накрая му пуснах някакъв дублиран анимационен филм на Дисни. За късмет внукът ми го изгледа с интерес и ме помоли да му го пусна пак. Този път детето ме караше да спирам на „пауза“ филмчето и произнасяше на чист английски съответните реплики! Набързо заключих, че внукът ми е гений (при такъв дядо!), но после размислих и се обадих на баща му. Оказа се, че преди година, ангажираните с работа и учение родители, научили отрочето самО да си пуска анимациите, които теглели от интернет, а тогава филмите били със субтитри. Това вършело работа и всички мислели, че малкият обича да гледа картинки, но се оказа, че той е и слушал внимателно…
На гореспоменатия кораб „Балкан“ по това време половината хора в машината се случиха бивши граничари, пожарникари и офицери от ВМФ, защото такова беше времето. Затова в сутрешния разбор на работата за деня започнах да употребявам думи като: рекогнисцировка, отпочване и субординация. Че като се ентусиазираха пустите му военни - направо ме заляха с забравени думи от строя, маршировките, ученията, уставите и казармения фолклор. Джина била дете! Вие да бяхте чули мъжете от „Балкан“! Най-симпатичен от „военните“ бе вторият механик Кирил Кирилов. След Морското станал преподавател, после - офицер в кашишко поделение, след промените - шофьор на такси, а през 2007-а се бе върнал към занаята си при нас на „Балкан“. Той, естествено, бе по-възрастен от другите, добър механик, културен човек и моряците го зовяха Другаря Кире, като в детската градина и отделенията. Не били деца моряците! Елмеханикът Николай пък бе доста едър. Всички му викаха Ники Енергото. Детска радост! Изписаното в последния абзац да се смята като почит към българските военни. Повече от десетилетие на върха на властта у нас бяха генерали, гледам, че и в служебното правителство е така, та държа да изпиша: и до днес „военните“ от корабите ги помня с хубаво!
А вие помните ли т.н. „задължителна литература“ от детството. Тя по-скоро ни убеждаваше, че четенето е тъпа работа. За щастие у дома имахме библиотека, чиито книги никога не влизаха в „задължителния списък“, затова престанах да се съобразявам с него. Тогава срещнах дете на име Кръстьо (по-късно щеше да стане доктор Кръстев, а накрая - просто Къки), който ме съветваше винаги да гледам „оня списък“, за да зная какво да не чета. Децата хич не са лапнишарани! Помните ли общонационалния интерес към книгата на един друг доктор - Бенджамин Спок: „Грижи за бебето и детето“. Не съм засичал тази книга по моряшките кабини, но помня, че ние пренасяхме за децата дефицитния у нас витамин Де през морските граници. На същия недостиг „се радваха“ и добрите детски играчки, та дълги години малките велосипеди, шейни и леки коли, както и красивите самолети и камиони с дистанционно управление, бяха на постоянно присъствие в моряшките митнически декларации.
В гореспоменатите моряшки кабини пък винаги имаше снимки на пухкави бебета и широко ухилени хлапета.
Вече съм писал за изумителния тайвано-японски филм „YI YI“, но не помня дали съм ви признал, че винаги плача, когато гледам детската изповед в края на филма. На деня на детето мога да си призная. Ще използвам случая да ти препоръчам, Читателю, един американски „детски“ филм. Филмът се казва „Малката мис Слънчице“ и дядото (Алан Аркин) силно ми напомня днешните морски вълци.
Клишето гласи, че децата са бъдещето, но истината е, че те са необремененото с мисли активно настояще. Децата не изпитват носталгия, защото няма за какво, и отнемат носталгията от нас родителите. Дори когато се разболяват, когато ги бият в училище, когато се пристрастяват към наркотици, когато забременяват, те са в настоящето, тук и сега.
Сигурен съм, че всяко дете по някакъв начин е гений, така както всеки гений е дете. Ние сме онези, които непрекъснато се мъчим да ги превърнем в обикновени хора. Най-добре го е казал морякът Валентин Димитров: „Децата не лъжат. После поумняват.“
Честит ДЕН НА ДЕТЕТО, Читателю, и до нови срещи в първо отделение!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Деца в моряшка униформа на борда на м/к „Бачо Киро“, 1966 г.
1967-а. Пловдивски деца гледат жив моряк... Личен архив на автора.
Деца на моряци на борда на „Вола“, 1978 г. Личен архив на автора.
Мис Слънчице е в червено.
Хлапето,1921 г. Сцена от незабравимия филм на Чаплин.