НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
КАКВО Е ДА ВЛЕЗЕШ В РУСКА ВОЕННОМОРСКА
БАЗА (ПОЧТИ ШПИОНСКИ СКАНДАЛ)
Името на града, в който става тази истинска случка, е близко до сърцето на всеки бивш военен моряк, служил преди 1989 г. във Флота и най-вече на тези, които са били в екипажите на подводните лодки и на противолодъчните кораби. За обикновения човек името се помни от урока по история, свързан с Кримската война. Други пък може да го помнят с прочутата панорама „Отбраната на Севастопол“, както и с „Диорамата“ на Сапун гора. А най-младите - с последните събития, свързани с анексията на Кримския полуостров от Русия и непрекъснатото налагане на санкции към нея от страна на Европейския съюз и САЩ.
След разпадането на СССР, Кримският полуостров остана в границите на новопоявилата се самостоятелна държава в Европа - Украйна. Севастопол бе най-голямата военноморска база на СССР на Черно море. Без нея Русия трудно би държала военноморско превъзходство в басейна на Черно море. Ето защо по договор между двете страни, Русия държеше военната база в Севастопол. А какво е струвало на онези, които влязат в района, контролиран от руснаците, ще разберете от този разказ.
Историята ми е разказана от племенника на съпругата ми, който е и главният герой на разказа. Но това, което той не знаеше, бе допълнено от моята съпруга и от човека, изиграл решаващата роля за благоприятния изход и неприятните последици както за участниците, така вероятно и за Параходството.
Ето какво ми разказа той за тази история:
Бяха последните години от края на века. Пратиха ме за трети механик на първия от серията 38 000-тонни кораби, който отиваше на ремонт в Севастопол. Знаех, че с леля имате много приятели там и за това отидох при нея преди да заминем. Тя ме помоли да занеса колетче на едно семейство. Даде ми адреса и телефона им. Тогава не подозирах какъв отговорен пост в руския флот е заемал офицера, при когото трябваше да отида с пакета. Престоят ни тук щеше да продължи повече от месец и аз не бързах да занеса подаръка.
Няколко дни след започването на ремонта излязох с готвача да се разходим до града. Нямах никаква представа за разположението му, както и в коя част на града се намираме. Тръгнахме да се прибираме по тъмно. Когато стигнахме до завода, вратите на портала бяха затворени. Охраната на завода беше от лелки (на руски -„мамашки“, бел. авт.), въоръжени с пистолети. Огледахме се и в близост видяхме, че има път, който водеше в посока към мястото, където беше завода. Тръгнахме по него. Когато влязохме по-навътре, видяхме, че има цистерни, които се чернееха в тъмнината, и наблюдателни вишки.
Не се и замислихме, какво може да е това. Най-спокойно си извадихме цигарите и запушихме. В следващия момент насреща ни блеснаха светлините на силни прожектори, които ни заслепиха, изскочиха въоръжени матроси и на руски ни заповядаха да спрем и попитаха кои сме и какво правим тук. Казахме, че сме от екипажа на българския кораб, който е на ремонт в завода. Те ни заведоха при началника на караула. Той ни поиска документите за самоличност, внимателно ги провери, погледна нас, после фотографиите в паспортите. След това ни каза, че сме проникнали самоволно на територията на Руската военноморска база. Паспортите ни щели да останат при него за проверка от съответните власти. Написа ни по една бележка, в която вписа номерата на паспортите и нашите данни. Каза ни утре да сме си ги потърсили при дежурния по Комендантство. След което разпореди на довелите ни при него матроси да ни изведат на територията на ремонтния завод и да ни освободят.
Прибрахме се на кораба, без да кажем някому нещо за случката. На другия ден сутринта тръгнахме да търсим дежурния по Комендантство. Намерихме го. Оказа се, че паспортите ни вече са при коменданта на гарнизона. Той щял да реши нашия случай. (В този момент, явно неговият Ангел спасител каца на рамото му - бел. авт.). На бюрото пред дежурния, под стъкло имаше списък със званията и имената на офицери, както и техните телефонни номера. Случайно, сред първите имена видях името на капитан І ранг Е. Ядовин и номера на телефона му. Не се сдържах и казах, че познавам този офицер. Дежурният подскочи от място и ме погледна изненадващо: „Уверен ли сте, че го познавате?!“ - запита той. Потвърдих спокойно, че не само го познавам, но имам и да му предам пакет, предназначен за него. С това разговора ни приключи. Не знаех какво ще последва, след моето потвърждение. Знаех само, че е бил на работа в КРЗ „Флотски арсенал“ и семейството му се е познавало с леля и свако.
Като излязохме на улицата, потърсих телефонен автомат и позвъних. Ядовин не беше у тях. Слушалката вдигна жена му. Казах, кой съм и на кого съм племенник, както и че имат поздрави от леля и имам пакет за тях. Накратко разказах и за моя проблем с паспортите. Добре, че тогава още учехме руски език в училищата, а и тя знаеше много български думи, та някак си се разбрахме. Жена му ме посъветва да не ходя никъде, а да чакам да ме потърсят.
Върнахме се направо на кораба. Постепенно почнах да разбирам, че сме се забъркали в някаква сериозна каша и дано всичко свърши добре. Но доколко всичко е било сериозно, разбрах по-късно. Към края на работното време, около 17.00 часа, вацманът ме потърси и ми каза, че някакъв руснак с лека кола ме чака до трапа. Слязох веднага долу. Там ме чакаше самия Ядовин. След като му се представих, той ми
БАЗА (ПОЧТИ ШПИОНСКИ СКАНДАЛ)
Името на града, в който става тази истинска случка, е близко до сърцето на всеки бивш военен моряк, служил преди 1989 г. във Флота и най-вече на тези, които са били в екипажите на подводните лодки и на противолодъчните кораби. За обикновения човек името се помни от урока по история, свързан с Кримската война. Други пък може да го помнят с прочутата панорама „Отбраната на Севастопол“, както и с „Диорамата“ на Сапун гора. А най-младите - с последните събития, свързани с анексията на Кримския полуостров от Русия и непрекъснатото налагане на санкции към нея от страна на Европейския съюз и САЩ.
След разпадането на СССР, Кримският полуостров остана в границите на новопоявилата се самостоятелна държава в Европа - Украйна. Севастопол бе най-голямата военноморска база на СССР на Черно море. Без нея Русия трудно би държала военноморско превъзходство в басейна на Черно море. Ето защо по договор между двете страни, Русия държеше военната база в Севастопол. А какво е струвало на онези, които влязат в района, контролиран от руснаците, ще разберете от този разказ.
Историята ми е разказана от племенника на съпругата ми, който е и главният герой на разказа. Но това, което той не знаеше, бе допълнено от моята съпруга и от човека, изиграл решаващата роля за благоприятния изход и неприятните последици както за участниците, така вероятно и за Параходството.
Ето какво ми разказа той за тази история:
Бяха последните години от края на века. Пратиха ме за трети механик на първия от серията 38 000-тонни кораби, който отиваше на ремонт в Севастопол. Знаех, че с леля имате много приятели там и за това отидох при нея преди да заминем. Тя ме помоли да занеса колетче на едно семейство. Даде ми адреса и телефона им. Тогава не подозирах какъв отговорен пост в руския флот е заемал офицера, при когото трябваше да отида с пакета. Престоят ни тук щеше да продължи повече от месец и аз не бързах да занеса подаръка.
Няколко дни след започването на ремонта излязох с готвача да се разходим до града. Нямах никаква представа за разположението му, както и в коя част на града се намираме. Тръгнахме да се прибираме по тъмно. Когато стигнахме до завода, вратите на портала бяха затворени. Охраната на завода беше от лелки (на руски -„мамашки“, бел. авт.), въоръжени с пистолети. Огледахме се и в близост видяхме, че има път, който водеше в посока към мястото, където беше завода. Тръгнахме по него. Когато влязохме по-навътре, видяхме, че има цистерни, които се чернееха в тъмнината, и наблюдателни вишки.
Не се и замислихме, какво може да е това. Най-спокойно си извадихме цигарите и запушихме. В следващия момент насреща ни блеснаха светлините на силни прожектори, които ни заслепиха, изскочиха въоръжени матроси и на руски ни заповядаха да спрем и попитаха кои сме и какво правим тук. Казахме, че сме от екипажа на българския кораб, който е на ремонт в завода. Те ни заведоха при началника на караула. Той ни поиска документите за самоличност, внимателно ги провери, погледна нас, после фотографиите в паспортите. След това ни каза, че сме проникнали самоволно на територията на Руската военноморска база. Паспортите ни щели да останат при него за проверка от съответните власти. Написа ни по една бележка, в която вписа номерата на паспортите и нашите данни. Каза ни утре да сме си ги потърсили при дежурния по Комендантство. След което разпореди на довелите ни при него матроси да ни изведат на територията на ремонтния завод и да ни освободят.
Прибрахме се на кораба, без да кажем някому нещо за случката. На другия ден сутринта тръгнахме да търсим дежурния по Комендантство. Намерихме го. Оказа се, че паспортите ни вече са при коменданта на гарнизона. Той щял да реши нашия случай. (В този момент, явно неговият Ангел спасител каца на рамото му - бел. авт.). На бюрото пред дежурния, под стъкло имаше списък със званията и имената на офицери, както и техните телефонни номера. Случайно, сред първите имена видях името на капитан І ранг Е. Ядовин и номера на телефона му. Не се сдържах и казах, че познавам този офицер. Дежурният подскочи от място и ме погледна изненадващо: „Уверен ли сте, че го познавате?!“ - запита той. Потвърдих спокойно, че не само го познавам, но имам и да му предам пакет, предназначен за него. С това разговора ни приключи. Не знаех какво ще последва, след моето потвърждение. Знаех само, че е бил на работа в КРЗ „Флотски арсенал“ и семейството му се е познавало с леля и свако.
Като излязохме на улицата, потърсих телефонен автомат и позвъних. Ядовин не беше у тях. Слушалката вдигна жена му. Казах, кой съм и на кого съм племенник, както и че имат поздрави от леля и имам пакет за тях. Накратко разказах и за моя проблем с паспортите. Добре, че тогава още учехме руски език в училищата, а и тя знаеше много български думи, та някак си се разбрахме. Жена му ме посъветва да не ходя никъде, а да чакам да ме потърсят.
Върнахме се направо на кораба. Постепенно почнах да разбирам, че сме се забъркали в някаква сериозна каша и дано всичко свърши добре. Но доколко всичко е било сериозно, разбрах по-късно. Към края на работното време, около 17.00 часа, вацманът ме потърси и ми каза, че някакъв руснак с лека кола ме чака до трапа. Слязох веднага долу. Там ме чакаше самия Ядовин. След като му се представих, той ми
Съветски артилерийски крайцер на военноморски парад в Севастопол преди 1989 г. Снимка: о.з. капитан І ранг Христо Б. ДИМИТРОВ (Чони). Именно този тип крайцери е трябвало да бъдат ремонтирани в Сухия док (Обект 586) на КРЗ „Одесос“ - Варна, но на практика е ремонтиран само един.
38 000-тонният „Петимата от РМС“ на доков ремонт в Севастопол.
Капитан-лейтенант Евгений Матвеич Ядовин - един от първите командири на бойна част 5 на кораб с газова турбина в съветския Черноморски флот. Личен архив на автора.
Капитан І ранг Евгeний Матвеич Ядовин - старши съветски военен представител в КРЗ „Флотски арсенал“ - Варна, преди 1989 г. Личен архив на автора.
Вляво от паметника се вижда зданието на Диорамата. Личен архив на автора.
Зданието на Севастополската панорама. Личен архив на автора.
каза незабавно да помоля капитана да дойде с нас и да вземе две копия на екипажния списък, както да дойде и другия „герой“ - готвача. Каза ми още, че всичко е на ред и да не се безпокоя.
На бегом отидох до каютата на капитана и му казах, че имаме шанса да отидем с кола да разгледаме града, но трябва да вземе две копия на екипажния списък. Долу до трапа ни чака някакво началство с лека кола.
Ядовин беше без униформа и с личната си кола. (Беше пенсионер, но все още на висока длъжност към Черноморския флот на Русия, бел. авт.) Вече по пътя капитанът разбра, за каква разходка го канят. Отидохме направо при коменданта. Аз и готвачът останахме вън. Първи влязоха капитана и Ядовин. Те се бавиха няколко минути, но на мен се стори половин час. Когато излязоха, Капитанът бе умислен, а Ядовин спокойно ни каза да влезем при коменданта. Влязохме двамата, поздравихме и се представихме. След като ни държа „словесно“ за това, „че самоволно сме проникнали на територията на руската военноморска база, т. е. фактически на руска територия, на всичко отгоре в района на складовете с ГСМ и сме се движели със запалени цигари, което е можело да доведе до сериозни последствия, комендантът смекчи тона, каза ни друг път да бъдем внимателни и да гледаме къде влизаме, за да няма подобни произшествия. Поиска ни дадените ни от началника на караула бележки, прибра ги и след това ни даде паспортите, като ни пожела приятно прекарване в Севастопол. Благодарихме и излязохме вън. Почувствах, че ми олекна.
Да си призная едва тогава разбрах сериозността на положението, в което бяхме изпаднали. Ядовин ни посрещна с добродушна усмивка и каза, че на другия ден ни чака и тримата да му отидем на гости. После ни върна обратно на кораба. По пътя обратно до кораба капитанът не каза нито дума.
Когато на другия ден, тръгнахме за квартирата на Ядовини, намираща се на проспект „Острякова“, разбрах колко километра е трябвало да навърти домакина, за да дойде до Северната страна, заобикаляйки цялата бухта и Инкерман. Домакините ни посрещнаха с отрупана с мезета и питиета маса. Не липсваше сельодка под кожух и чер хайвер. Вдигнахме наздравици за дружбата между двата народа, за това, че всичко завърши благополучно. Ядовин, бе запознат с българския навик да не пием от чашите на екс. Самият той пиеше като нас. Разпитваха ме за леля и свако, за Варна и промените настъпили у нас. Беше късна вечер, когато се прибрахме на кораба.
Това, което племенникът не знаеше, ми го разказа леля му, като се върнах от рейс: Бях на работа, когато ме повикаха по телефона на дежурния. (Съпругата ми работеше към Следствената служба и деляха етаж от сградата на 4-то РПУ). Търсеха ме от Севастопол. На телефона беше Ядовин. Със спокоен тон той ме попита имам ли племенник и как се казва. Казах му и допълних, че е на ремонт в Севастопол и че трябва да му занесе подарък. После разтревожена запитах да не се е случило нещо с него. Той ме успокои, че всичко е на ред и да не се тревожа.
После разбрахме, че когато дежурният научава, че нарушителят се познава с капитан І ранг Ядовин, веднага се обажда на коменданта. За последния, тази информация е била достатъчна, за да задържи паспортите им при себе си, вместо да ги изпрати в Москва за проверка. Такъв бил редът. Там трябвало да проверят документите им да не са фалшиви или лицата да не са подозрителни. А и последвалото обаждане от Ядовин до него, потвърждава правотата на казаното от племенника пред дежурния. Това спасило нашите герои от по-големи разправии. (Забележете, за случая дори не са уведомени украинските власти, независимо, че базата е на тяхна територия. Руските военни са се чувствали като у дома си - бел. авт.).
Няколко години по късно - през 2001 г., бях в Азовско море, когато получих съобщение, че Ядовин е получил трети инфаркт и е починал. Две години по-късно - през лятото на 2003 г., със съпругата ми бяхме на гости в Севастопол, при вдовицата му. Още с първия поглед видях на рафта на неговата библиотека двата тома от първото издание на История на България. Тя беше на български език. Още преди да дойде в командировка в завода, той подробно се бе запознал не само с историята на нашия народ, но и с нашите обичаи. Той бе и един от първите военни представители, който с личния си пример доведе подчинените си в заводския стол, да обядват заедно с българските си колеги. Също така на гости с техните семейства ги запознаваше с българските ракии и вина. Както и да не пият на „екс“, да замезват със салата и да пият вино с основното ястие. Мнозина от техните офицери се страхуваха след водка да пият вино, че щели да ги смесят и да се напият. Но да редуват водка, ракия, коняк, считаха за нормално.
Дните в Севастопол прекарвахме в екскурзии по историческите места, както и да видим местата на красивото Кримско крайбрежие. Направи ми впечатление, че руските военни са повече от украинските. Имах възможност да бъда на парада за Деня на Военноморския флот, и то на местата с покани. От там снимах с камера целия парад, който за пръв и последен път се празнуваше заедно от двете страни.
Вечерите ходехме на гости. Видяхме се с много от нашите познати, с порасналите им деца и с внуците им. При баба си беше на гости и внука на Евгени Матвеич. С него за жалост не се видяхме. Можах само да се поклоня на гроба му. Преди да си тръгнем за България, съпругата му извади от гардероба грижливо пазения от нея военноморски флаг, който съпругът й бе приготвил лично да ми го подари, за да напомня за времето, когато във Варна, в КРЗ „Флотски арсенал“ идваха на ремонт бойни кораби от Черноморския флот на бившия СССР. Флагът и записът от парада подарих на Военноморския музей. Но това вече е история.
Нещата коренно се промениха и едва ли скоро ще можем пак свободно до посещаваме Севастопол, градът - люлка и герой на руския Черноморски флот. А и за нашите приятели е много трудно да дойдат у нас. ЕС отказва всякакви директни връзки с Крим. Някога военното летище на Балбек се ползваше за гражданско, но сега е пак военно и въпреки разширението на летището в Симферопол и Керченския мост, да се тръгне от Крим за Европа не е лесно.
О.з. капитан I ранг Евгени ЦЕНОВ
На бегом отидох до каютата на капитана и му казах, че имаме шанса да отидем с кола да разгледаме града, но трябва да вземе две копия на екипажния списък. Долу до трапа ни чака някакво началство с лека кола.
Ядовин беше без униформа и с личната си кола. (Беше пенсионер, но все още на висока длъжност към Черноморския флот на Русия, бел. авт.) Вече по пътя капитанът разбра, за каква разходка го канят. Отидохме направо при коменданта. Аз и готвачът останахме вън. Първи влязоха капитана и Ядовин. Те се бавиха няколко минути, но на мен се стори половин час. Когато излязоха, Капитанът бе умислен, а Ядовин спокойно ни каза да влезем при коменданта. Влязохме двамата, поздравихме и се представихме. След като ни държа „словесно“ за това, „че самоволно сме проникнали на територията на руската военноморска база, т. е. фактически на руска територия, на всичко отгоре в района на складовете с ГСМ и сме се движели със запалени цигари, което е можело да доведе до сериозни последствия, комендантът смекчи тона, каза ни друг път да бъдем внимателни и да гледаме къде влизаме, за да няма подобни произшествия. Поиска ни дадените ни от началника на караула бележки, прибра ги и след това ни даде паспортите, като ни пожела приятно прекарване в Севастопол. Благодарихме и излязохме вън. Почувствах, че ми олекна.
Да си призная едва тогава разбрах сериозността на положението, в което бяхме изпаднали. Ядовин ни посрещна с добродушна усмивка и каза, че на другия ден ни чака и тримата да му отидем на гости. После ни върна обратно на кораба. По пътя обратно до кораба капитанът не каза нито дума.
Когато на другия ден, тръгнахме за квартирата на Ядовини, намираща се на проспект „Острякова“, разбрах колко километра е трябвало да навърти домакина, за да дойде до Северната страна, заобикаляйки цялата бухта и Инкерман. Домакините ни посрещнаха с отрупана с мезета и питиета маса. Не липсваше сельодка под кожух и чер хайвер. Вдигнахме наздравици за дружбата между двата народа, за това, че всичко завърши благополучно. Ядовин, бе запознат с българския навик да не пием от чашите на екс. Самият той пиеше като нас. Разпитваха ме за леля и свако, за Варна и промените настъпили у нас. Беше късна вечер, когато се прибрахме на кораба.
Това, което племенникът не знаеше, ми го разказа леля му, като се върнах от рейс: Бях на работа, когато ме повикаха по телефона на дежурния. (Съпругата ми работеше към Следствената служба и деляха етаж от сградата на 4-то РПУ). Търсеха ме от Севастопол. На телефона беше Ядовин. Със спокоен тон той ме попита имам ли племенник и как се казва. Казах му и допълних, че е на ремонт в Севастопол и че трябва да му занесе подарък. После разтревожена запитах да не се е случило нещо с него. Той ме успокои, че всичко е на ред и да не се тревожа.
После разбрахме, че когато дежурният научава, че нарушителят се познава с капитан І ранг Ядовин, веднага се обажда на коменданта. За последния, тази информация е била достатъчна, за да задържи паспортите им при себе си, вместо да ги изпрати в Москва за проверка. Такъв бил редът. Там трябвало да проверят документите им да не са фалшиви или лицата да не са подозрителни. А и последвалото обаждане от Ядовин до него, потвърждава правотата на казаното от племенника пред дежурния. Това спасило нашите герои от по-големи разправии. (Забележете, за случая дори не са уведомени украинските власти, независимо, че базата е на тяхна територия. Руските военни са се чувствали като у дома си - бел. авт.).
Няколко години по късно - през 2001 г., бях в Азовско море, когато получих съобщение, че Ядовин е получил трети инфаркт и е починал. Две години по-късно - през лятото на 2003 г., със съпругата ми бяхме на гости в Севастопол, при вдовицата му. Още с първия поглед видях на рафта на неговата библиотека двата тома от първото издание на История на България. Тя беше на български език. Още преди да дойде в командировка в завода, той подробно се бе запознал не само с историята на нашия народ, но и с нашите обичаи. Той бе и един от първите военни представители, който с личния си пример доведе подчинените си в заводския стол, да обядват заедно с българските си колеги. Също така на гости с техните семейства ги запознаваше с българските ракии и вина. Както и да не пият на „екс“, да замезват със салата и да пият вино с основното ястие. Мнозина от техните офицери се страхуваха след водка да пият вино, че щели да ги смесят и да се напият. Но да редуват водка, ракия, коняк, считаха за нормално.
Дните в Севастопол прекарвахме в екскурзии по историческите места, както и да видим местата на красивото Кримско крайбрежие. Направи ми впечатление, че руските военни са повече от украинските. Имах възможност да бъда на парада за Деня на Военноморския флот, и то на местата с покани. От там снимах с камера целия парад, който за пръв и последен път се празнуваше заедно от двете страни.
Вечерите ходехме на гости. Видяхме се с много от нашите познати, с порасналите им деца и с внуците им. При баба си беше на гости и внука на Евгени Матвеич. С него за жалост не се видяхме. Можах само да се поклоня на гроба му. Преди да си тръгнем за България, съпругата му извади от гардероба грижливо пазения от нея военноморски флаг, който съпругът й бе приготвил лично да ми го подари, за да напомня за времето, когато във Варна, в КРЗ „Флотски арсенал“ идваха на ремонт бойни кораби от Черноморския флот на бившия СССР. Флагът и записът от парада подарих на Военноморския музей. Но това вече е история.
Нещата коренно се промениха и едва ли скоро ще можем пак свободно до посещаваме Севастопол, градът - люлка и герой на руския Черноморски флот. А и за нашите приятели е много трудно да дойдат у нас. ЕС отказва всякакви директни връзки с Крим. Някога военното летище на Балбек се ползваше за гражданско, но сега е пак военно и въпреки разширението на летището в Симферопол и Керченския мост, да се тръгне от Крим за Европа не е лесно.
О.з. капитан I ранг Евгени ЦЕНОВ