НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НА БАНЯ С КОМЕНДАНТА НА ВАРНЕНСКИЯ
ГАРНИЗОН ПОЛКОВНИК ИВАН ГЕВЕЗОВ
Бях в първи курс, когато строиха целия състав на Морското училище и ни представиха новия комендант на Варна - подполковник Иван Гевезов (1924 - 2014 г.). Избръснат до синьо и високо подстриган. Погледът - строг. Така трябваше като него да изглежда всеки излязъл в гарнизона военнослужещ. Всички курсанти се стремяхме да избягваме среща с коменданта. Бързо почувствахме промяната с идването му. Патрулите в града станаха по-взискателни. Опазил те Бог, ако се срещнеш с него и не отдадеш чест със строева крачка. Застъпващите в патрул минаваха винаги на инструктаж при него. Аз например, не пожелавах да застъпя наряд като патрул, за да избегна директната среща с него.
За да нямат разправии с новия комендант, съответно и нашите взводни и ротни командири стриктно проверяваха опрятността и особено подстригването, при излизане в градски и домашен отпуск. Строяването за проверка преди излизане в града бе жива мъка. Често по няколко пъти дежурният офицер ни връщаше при Мето (училищният бръснар) да ни вдигне по-нагоре подстрижката. Като прибавим към това забраната за посещаване на курортните комплекси и употребата на алкохол, ще разберете защо след първи курс, по-голямата част от нас се преобличахме в цивилни дрехи. И все пак не можеше рано или късно да не се сблъскаме очи в очи с него.
Топлата вода и капацитетът на банята в училището не стигаха, за да може целият личен състав да се окъпе в събота и неделя. За това, особено след трети курс, ни разрешаваха да ходим на градска баня. Званието главен старшина даваше право на имащия го да води до 15 души като команда под строй, и за това, разделени на две групи с интервал по един час ходехме на градска баня. Строим се в колона по двама, вземем две флагчета, застане един от нас пред строя с едното, а другия зад строя, както изисква уставът, отстрани - старшият на командата, вземем една записка, даваща право на маршрут и определяща броя на командата и готово.
Беше и по-спокойно. Никой не те притеснява, че дошло времето на другата рота. Тогава във Варна все още имаше градски бани: гръцката, турската, в градинката зад „Метал“ - тя бе по-нова, имаше и една неголяма квартална до наскоро открития Медицински институт. Изчаквахме се след баня, за да се върнем отново заедно и под строй. Когато откриха в центъра до Шишковата градина, кръглата баня с минералната вода, почнахме да ходим на нея. Тази баня имаше отделения за семейни, за седящи, с курни и обща с душове.
Този ден бях с първата команда, отиваща на баня. Купихме си билети, кой за което отделение иска. Когато отивахме към съблекалнята, се забеляза някакво по-особено движение между първите влизащи. Докато се събличаме, вече всички знаеха, че току-що първите са се срещнали с полковник Гевезов, в момента, когато по чаршаф е отивал към кабината си. В банята можеше да се вземе и семейна вана. Да се срещнеш с „гол“ комендант, това не се случва често и не може да мине без последствие. Оставаше и да му кажат „Честита баня, другарю полковник!“ Не може. Но и гол да козируваш и да минеш със строева крачка по налъми, също не може.
Първото вълнение отшумя. Ние се заехме с миене на главите, да се изтрием и освежим и дойде време окъпани да слезем в чакалнята. Тук ни чакаше една изненада. Втората група бе дошла, но в чакалнята тя бе придружавана от една патрулна двойка - офицер и двама матроси. Патрулът задържа и нас. Причината? Били сме със сини работни дрехи. Тук трябва да поясня, че и сините дочени летни дрехи се деляха на „парадни“ и „работни“. „Парадните“ трябваше да бъдат новополучените и незамърсени от бои и масло дрехи. Но в училището разликата беше в това, че едните са прани и са по-светли от другите. Ние нямаше къде да ги изцапаме с масло и боя.
Когато и последният от нас слезе долу в чакалнята, патрулът ни отведе в комендантството. Стаята там не можеше да побере всички ни. Част от взвода се разхождаха и пушеха отпред. Беше предпразничен ден. Комендантът бе наредил да дойде офицер от ротата, за да ни освободи. „Вината“ не бе в нас, но ние бяхме задържаните. Дойде време за вечеря. Никой не може да осигури храна за 28 човека. Така и времето минаваше, а ние оставахме гладни. На един от нас, Г. Б., приятелката живееше на близката по-горна улица. Той отиде у тях, навечерял се и се върна с един хляб. Опита се като Христос да нахрани гладните. Но стига ли един хляб да нахрани 27 курсанти?! Минаваше 22:00 ч., когато един от взводните - най-младият, дойде и ни освободи. Нашият взводен го нямаше.
Тръгнахме да се прибираме. В училището - нова изненада. Дичо (капитан І ранг, по-късно контраадмирал Узунов - началник на ВНВМУ по това време - бел. ред.) вдигнал училището по тревога и в походен строй запрашили за Виница. Взехме и ние нашето оръжие, строихме се на плаца и през черното КПП се отправихме по пътя. Едва стигнахме разклона до стадиона и първият челен взвод идва обратно срещу нас. Съответно дадохме кръгом и се прибрахме на плаца, където останахме да изчакаме идването на останалите роти. Като ни видяха, наборите взеха да се смеят заедно с нас. Ние поне откачихме двучасовото бъхтене по пътя, но останахме гладни. По-зле беше втората група, която остана и неизкъпана. За нас други последствия нямаше. Калая вероятно е отнесъл офицерът, който ни пусна и бе разписал бележката. Но до завършване на училището ме чакаха и други срещи с Гевезов и то вече насаме.
Времето след всяка лятна отпуска, особено първите дни до адаптирането, е неспокойно, но особено нервно е, когато си последен курс. Най-старши по випуск в училището, всички останали курсанти те гледат с уважение и завист. Очакваш пО друго отношение и от офицерския състав, но уви, няма и намек за това, че след няма и година ще завършим, ще носим и материална и морална отговорност, че в ръцете на много от нас ще има достъп до оръжия с голяма разрушителна сила. Как да е, при едно следобедно строяване от страна на дежурния офицер, всред ротата имаше доста силно изразено недоволство, а и силно показана слаба дисциплина.
Сред тези, които недоволстваха бях и аз. Дежурният офицер наказа мен и колегата ми от 012 Георги Попов (Рошко Попа, Бог да го прости!) с по три дни арест. Наказанието вече се изтърпяваше в гарнизонния арест, който от няколко години бе в Базата. Килиите бяха за офицери, старшини и редови състав. Беше средата на септември, когато нас двамата ни отведоха да си излежим наказанието. Не ни разрешиха да си вземем шинелите и се озовахме в ареста само по сини дочени дрехи. За времето в ареста и за работата по откриването на парк музея „Вл. Варненчик“, вече съм писал и ще го прескоча.
Късната пролет на 1965 г. Вече всички изпити са издържани. Бил съм и на стаж, където съм се ползвал с права на офицер и съм излизал без да има нужда да ми се разписва военната книжка. Но това бе в друга база и друг гарнизон. И отново Варна, отново старите порядки. Оставаше ми държавен изпит по физкултура (за да бъдем всестранно развити), дипломната работа и нейната защита. Лятото напираше с пълна сила. Отново работеха ресторант-градините, градът се изпълваше с народ. Бе неделя и майка ми бе дошла да ме види. Седнахме да обядваме на маса в ресторант-градината „Хоризонт“, до морето, под Морско училище. Тогава тя изглеждаше съвсем просто и по народному. А и цените бяха народни. От ресторантите, за нас - курсантите, бе позволено да ходим само в „Байкал“ и в „Севастопол“. Лятото разрешаваха посещение и в градините. Обядвахме с майка ми по порция кебапчета и пиехме бира. На съседната маса, двама от колегите - корабостроители бяха седнали с някаква кака и пиеха ракия, като си наливаха от шише, и безалкохолно.
ГАРНИЗОН ПОЛКОВНИК ИВАН ГЕВЕЗОВ
Бях в първи курс, когато строиха целия състав на Морското училище и ни представиха новия комендант на Варна - подполковник Иван Гевезов (1924 - 2014 г.). Избръснат до синьо и високо подстриган. Погледът - строг. Така трябваше като него да изглежда всеки излязъл в гарнизона военнослужещ. Всички курсанти се стремяхме да избягваме среща с коменданта. Бързо почувствахме промяната с идването му. Патрулите в града станаха по-взискателни. Опазил те Бог, ако се срещнеш с него и не отдадеш чест със строева крачка. Застъпващите в патрул минаваха винаги на инструктаж при него. Аз например, не пожелавах да застъпя наряд като патрул, за да избегна директната среща с него.
За да нямат разправии с новия комендант, съответно и нашите взводни и ротни командири стриктно проверяваха опрятността и особено подстригването, при излизане в градски и домашен отпуск. Строяването за проверка преди излизане в града бе жива мъка. Често по няколко пъти дежурният офицер ни връщаше при Мето (училищният бръснар) да ни вдигне по-нагоре подстрижката. Като прибавим към това забраната за посещаване на курортните комплекси и употребата на алкохол, ще разберете защо след първи курс, по-голямата част от нас се преобличахме в цивилни дрехи. И все пак не можеше рано или късно да не се сблъскаме очи в очи с него.
Топлата вода и капацитетът на банята в училището не стигаха, за да може целият личен състав да се окъпе в събота и неделя. За това, особено след трети курс, ни разрешаваха да ходим на градска баня. Званието главен старшина даваше право на имащия го да води до 15 души като команда под строй, и за това, разделени на две групи с интервал по един час ходехме на градска баня. Строим се в колона по двама, вземем две флагчета, застане един от нас пред строя с едното, а другия зад строя, както изисква уставът, отстрани - старшият на командата, вземем една записка, даваща право на маршрут и определяща броя на командата и готово.
Беше и по-спокойно. Никой не те притеснява, че дошло времето на другата рота. Тогава във Варна все още имаше градски бани: гръцката, турската, в градинката зад „Метал“ - тя бе по-нова, имаше и една неголяма квартална до наскоро открития Медицински институт. Изчаквахме се след баня, за да се върнем отново заедно и под строй. Когато откриха в центъра до Шишковата градина, кръглата баня с минералната вода, почнахме да ходим на нея. Тази баня имаше отделения за семейни, за седящи, с курни и обща с душове.
Този ден бях с първата команда, отиваща на баня. Купихме си билети, кой за което отделение иска. Когато отивахме към съблекалнята, се забеляза някакво по-особено движение между първите влизащи. Докато се събличаме, вече всички знаеха, че току-що първите са се срещнали с полковник Гевезов, в момента, когато по чаршаф е отивал към кабината си. В банята можеше да се вземе и семейна вана. Да се срещнеш с „гол“ комендант, това не се случва често и не може да мине без последствие. Оставаше и да му кажат „Честита баня, другарю полковник!“ Не може. Но и гол да козируваш и да минеш със строева крачка по налъми, също не може.
Първото вълнение отшумя. Ние се заехме с миене на главите, да се изтрием и освежим и дойде време окъпани да слезем в чакалнята. Тук ни чакаше една изненада. Втората група бе дошла, но в чакалнята тя бе придружавана от една патрулна двойка - офицер и двама матроси. Патрулът задържа и нас. Причината? Били сме със сини работни дрехи. Тук трябва да поясня, че и сините дочени летни дрехи се деляха на „парадни“ и „работни“. „Парадните“ трябваше да бъдат новополучените и незамърсени от бои и масло дрехи. Но в училището разликата беше в това, че едните са прани и са по-светли от другите. Ние нямаше къде да ги изцапаме с масло и боя.
Когато и последният от нас слезе долу в чакалнята, патрулът ни отведе в комендантството. Стаята там не можеше да побере всички ни. Част от взвода се разхождаха и пушеха отпред. Беше предпразничен ден. Комендантът бе наредил да дойде офицер от ротата, за да ни освободи. „Вината“ не бе в нас, но ние бяхме задържаните. Дойде време за вечеря. Никой не може да осигури храна за 28 човека. Така и времето минаваше, а ние оставахме гладни. На един от нас, Г. Б., приятелката живееше на близката по-горна улица. Той отиде у тях, навечерял се и се върна с един хляб. Опита се като Христос да нахрани гладните. Но стига ли един хляб да нахрани 27 курсанти?! Минаваше 22:00 ч., когато един от взводните - най-младият, дойде и ни освободи. Нашият взводен го нямаше.
Тръгнахме да се прибираме. В училището - нова изненада. Дичо (капитан І ранг, по-късно контраадмирал Узунов - началник на ВНВМУ по това време - бел. ред.) вдигнал училището по тревога и в походен строй запрашили за Виница. Взехме и ние нашето оръжие, строихме се на плаца и през черното КПП се отправихме по пътя. Едва стигнахме разклона до стадиона и първият челен взвод идва обратно срещу нас. Съответно дадохме кръгом и се прибрахме на плаца, където останахме да изчакаме идването на останалите роти. Като ни видяха, наборите взеха да се смеят заедно с нас. Ние поне откачихме двучасовото бъхтене по пътя, но останахме гладни. По-зле беше втората група, която остана и неизкъпана. За нас други последствия нямаше. Калая вероятно е отнесъл офицерът, който ни пусна и бе разписал бележката. Но до завършване на училището ме чакаха и други срещи с Гевезов и то вече насаме.
Времето след всяка лятна отпуска, особено първите дни до адаптирането, е неспокойно, но особено нервно е, когато си последен курс. Най-старши по випуск в училището, всички останали курсанти те гледат с уважение и завист. Очакваш пО друго отношение и от офицерския състав, но уви, няма и намек за това, че след няма и година ще завършим, ще носим и материална и морална отговорност, че в ръцете на много от нас ще има достъп до оръжия с голяма разрушителна сила. Как да е, при едно следобедно строяване от страна на дежурния офицер, всред ротата имаше доста силно изразено недоволство, а и силно показана слаба дисциплина.
Сред тези, които недоволстваха бях и аз. Дежурният офицер наказа мен и колегата ми от 012 Георги Попов (Рошко Попа, Бог да го прости!) с по три дни арест. Наказанието вече се изтърпяваше в гарнизонния арест, който от няколко години бе в Базата. Килиите бяха за офицери, старшини и редови състав. Беше средата на септември, когато нас двамата ни отведоха да си излежим наказанието. Не ни разрешиха да си вземем шинелите и се озовахме в ареста само по сини дочени дрехи. За времето в ареста и за работата по откриването на парк музея „Вл. Варненчик“, вече съм писал и ще го прескоча.
Късната пролет на 1965 г. Вече всички изпити са издържани. Бил съм и на стаж, където съм се ползвал с права на офицер и съм излизал без да има нужда да ми се разписва военната книжка. Но това бе в друга база и друг гарнизон. И отново Варна, отново старите порядки. Оставаше ми държавен изпит по физкултура (за да бъдем всестранно развити), дипломната работа и нейната защита. Лятото напираше с пълна сила. Отново работеха ресторант-градините, градът се изпълваше с народ. Бе неделя и майка ми бе дошла да ме види. Седнахме да обядваме на маса в ресторант-градината „Хоризонт“, до морето, под Морско училище. Тогава тя изглеждаше съвсем просто и по народному. А и цените бяха народни. От ресторантите, за нас - курсантите, бе позволено да ходим само в „Байкал“ и в „Севастопол“. Лятото разрешаваха посещение и в градините. Обядвахме с майка ми по порция кебапчета и пиехме бира. На съседната маса, двама от колегите - корабостроители бяха седнали с някаква кака и пиеха ракия, като си наливаха от шише, и безалкохолно.
Полковник Иван Гевезов (вдясно) като дежурен посрещач на чуждестранните делегации, пристигащи на Аерогара Варна. Вляво от него е контраадмирал Вълчо Желев - началник на политотдела на ВМФ. Преди кацането на съответния самолет обаче, комендантът на Варненския гарнизон разказваше играта на курсантите от парадната рота от ВНВМУ, построени на летището за посрещане на поредните чуждестранни гости. Снимката е от архива на семейство Гевезови и ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Цвятко Дончев.
Обществената баня във Варна, популярна с името „Гъбата“: https://www.facebook.com/
Полковник Иван Гевезов в района на Военноморска база Варна. Снимката е от личния архив на о.з. капитан ІІ ранг Вичо Станев.
Полковник Иван Гевезов със съпругата и с внучето на разходка в Морската градина. Снимката е от архива на семейство Гевезови и ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Цвятко Дончев.
О.з. полковник Иван Гевезов като пенсионер. Снимката е от архива на семейство Гевезови и ни е предоставена от о.з. капитан І ранг Цвятко Дончев.
Военното комендантство на Варна бе закрито на 1 юни 2008 г. Последният щатен комендант на Варненския гарнизон е майор Иван Савов. Комендантството за последно се помещаваше в сградата на бившия Гарнизонен матроски клуб. Снимка Атанас ПАНАЙОТОВ
Последният подаръчен плакет на Военното комендантство на Варна, изработен от фирмата „Лазер Ком“ - гр. Стамболийски, по проект на майор Иван Савов.
В момента, когато бях надигнал бутилката с бира и се наслаждавах на питието, почувствах, че някой втренчено ме гледа. Погледнах и видях, че ме гледа Гевезов. Облечен цивилно, той влизаше в градината, като пред него вървяха дъщеря му и съпругата му. На съседната маса колегите успяха да свалят ракията под масите. Полковникът се отправи право към мен, застана до масата и запита: „Какво пиете, другарю мичман“. Аз разбира се, станах прав и отговорих „Бира, др. полковник“. „Не знаете ли, че е забранено?“ и като забеляза, че от всички маси главите се обърнаха към нас, добави „Седнете!“, но аз не сядах. Спазвах устава. „Докладвайте на началника на училището за произшествието“, разпореди полковника и отиде да си търси свободна маса.
Майка ми, горката, се разстрои. „Ами сега, какво ще стане? Да не те изключат? Да не те накажат с нещо друго?“ Тя се бе истински разтревожила, и цялата радост от срещата ни бе отлетяла, заради приказките на коменданта. Разбира се, че той тактично отмина колегите от другата маса. Беше му неудобно да помирише какво има в чашите. „Нищо няма да стане“ - почнах да успокоявам майка си аз. „Просто няма да се явя на началника, а съм сигурен, че той няма да посмее да го безпокои за такава глупост.” Двамата не се имаха по това време. Освен това Дичо вече бе адмирал (тук авторът греши - Дичо Узунов получава звание контраадмирал през 1969 г., бел. на редактора), а Гевезов полковник, а и в йерархията бе по-долу от началника.
Изпратих майка ми на гарата да си хване влака, едва ли напълно успокоена от думите ми и се прибрах в училището. Там се виждам със съвипускника ми Б. Георгиев от 012. „Да си имал среща с Гевеза?“ - пита ме той. „Да“ - и му разказвам случката. „Абе пия си аз лимонада на улицата (това е било срещу хотел „Черно море“), свалил съм се ръкавицата да не се мокри и пред мен Гевезов „Аз днес само с Вас ли ще се занимавам!? Защо сте без ръкавици?“, а аз през деня не съм му срещал физиономията. С Бого леко си приличахме по ръст и коса. Разбира се, че нито аз се явих на началника, нито Гевезов го е занимавал с мен. Така с една тревога за майка ми мина тази среща със „страшилището“ за офицерите, курсантите и военнослужещите в гарнизона. Но полковникът все пак бе човек и имаше моменти, когато и постъпките му бяха човечни.
Не беше тайна, че често, особено когато има да се прави доклад за дисциплината в гарнизона, Гевеза буквално е давал нареждане на комендантските патрули, по колко човека да задържат. И ставаше така, че морските патрули хващаха войници и трудоваци, а техните - гонеха матросите. Бях на ремонт в Лъджата (КРЗ „Флотски арсенал“ - бел. ред.), вече втора година офицер, когато една сутрин на гарата (а влакът за завода бе този за Карнобат и тръгваше рано - около 06:00), ме спря комендантски патрул и ми взе документа за самоличност заради това, че не съм бил подстриган. В Созопол поне се сещахме за подстригването, но по време на ремонт малко се обръщаше внимание на това.
Явно бе акция и няма как, отидох в комендантството, което не бе далеч от гарата, като преди това се отбих в бръснарницата, където имаше и други, и вече подстриган се явих там.
Скоро при нас се озова почти половината от офицерския състав на завода, както и някои офицери от екипажите в ремонт. Появи се комендантът и каза, че ще ни пуска след изпит по устави и след като ни раздадоха от уставите, ни оставиха да четем. Беше ми ясно, че ако изпитващия иска, ще ме държи докато му писне, за това много не се стараех с четенето. Дори с главния инженер на завода, който беше също сред задържаните, се пошегувахме, че за това не върви ремонта, защото вместо да се занимаваме с него, четем устави.
Сред задържаните имаше един армейски офицер, капитан, който все искаше да го изпитат, защото бил вече подготвен. Комендантът му отказваше, казвайки му, че времето му за подготовка не било достатъчно. Вече към обяд ни събраха, комендантът ни тегли едно словесно и бяхме освободени. Минахме без изпит. Ние се явихме в края на деня на работа подстригани, но ремонтът загуби един ден. Случилото се затвърди убеждението в мен, че е по-добре да ходя цивилен до кораба, когато съм в ремонт. Така и правех.
Бях чувал, че Гевезов е бил къпан от подчинените си офицери за именния му ден, и без да вдига ненужен шум, въпреки студената баня, ги е почерпил за здраве. Но това, което ми разказа подчинения ми механик на МПК 46, лейтенант Миков, надмина очакването ми.
Бях вече дивизионен механик. Един от новодошлите механици бе лейтенант Миков. Тогава бе още ерген. После се ожени за едно момиче от Созопол, чийто баща бе трал-майстор в риболова. Сред неговите съвипускници имало едно момче, което ходело с дъщерята на Гевезов. Един ден дъщерята поканила спонтанно цялата компания момичета и курсанти да отидат у тях. Гевезови живееха в центъра на Варна, на ул. „27 юли“, а в онези години по бившата улица „Ленин“, днес „Цар Борис І“, се правеше гезмето. Компанията и най-вече курсантите, приели. Майката на момата ги посрещнала любезно и ги поканила да седнат на масата, като почнала да я подрежда с прибори и чаши. Гевеза бил в друга стая и до тогава не се показвал. Като попривършила с подреждането на масата, домакинята се обърнала към съпруга си с думите: „Иване, няма ли да донесеш една кана вино, да почерпим гостите.“
Не повярвах на чутото. „И, какво - питам. - Гевеза донесе ли вино?“ „Донесе и още как?. Нали сред гостите бе и бъдещия му зет, къде ще иде!?“ Разбира се, че комендантът не седнал на една маса с униформените курсанти. Пази Боже! През цялото време останал в другата стая, незабележим за гостите. Ако искате вярвайте, ако искате не, но когато работата опре до бъдещето на детето му и най-строгият мъж омеква и забравя, че е комендантът, който трябва да следи за това, военнослужещите да не пият, когато са в гарнизонен отпуск и се превръща в любезен домакин и любещ баща. Какъвто вярвам, че е бил.
Днес по улиците на Варна почти не можеш да срещнеш войници и матроси. Курсантите останаха един файтон хора, другите са студенти и не носят униформа. Дори не знам има ли я тази длъжност комендант на гарнизона, и кой в същност е днес комендант на Варна. А полковник Гевезов бе известен като най-строгият и принципен комендант не само у нас, но и в тогавашния Варшавски договор. Но тогава у нас имаше и армия и флот. Днес те са само спомени…
Преди няколко години почина и полковник Гевезов. Бог да го прости! С годините на военна служба научих, че не му е била лека службата и не веднъж е ял калай от тогавашния командващ Флота и едновременно с това началник на гарнизона. И въпреки служебната строгост, вътрешно той бе човечен. Да почива в мир!
о.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
2021 г.
Майка ми, горката, се разстрои. „Ами сега, какво ще стане? Да не те изключат? Да не те накажат с нещо друго?“ Тя се бе истински разтревожила, и цялата радост от срещата ни бе отлетяла, заради приказките на коменданта. Разбира се, че той тактично отмина колегите от другата маса. Беше му неудобно да помирише какво има в чашите. „Нищо няма да стане“ - почнах да успокоявам майка си аз. „Просто няма да се явя на началника, а съм сигурен, че той няма да посмее да го безпокои за такава глупост.” Двамата не се имаха по това време. Освен това Дичо вече бе адмирал (тук авторът греши - Дичо Узунов получава звание контраадмирал през 1969 г., бел. на редактора), а Гевезов полковник, а и в йерархията бе по-долу от началника.
Изпратих майка ми на гарата да си хване влака, едва ли напълно успокоена от думите ми и се прибрах в училището. Там се виждам със съвипускника ми Б. Георгиев от 012. „Да си имал среща с Гевеза?“ - пита ме той. „Да“ - и му разказвам случката. „Абе пия си аз лимонада на улицата (това е било срещу хотел „Черно море“), свалил съм се ръкавицата да не се мокри и пред мен Гевезов „Аз днес само с Вас ли ще се занимавам!? Защо сте без ръкавици?“, а аз през деня не съм му срещал физиономията. С Бого леко си приличахме по ръст и коса. Разбира се, че нито аз се явих на началника, нито Гевезов го е занимавал с мен. Така с една тревога за майка ми мина тази среща със „страшилището“ за офицерите, курсантите и военнослужещите в гарнизона. Но полковникът все пак бе човек и имаше моменти, когато и постъпките му бяха човечни.
Не беше тайна, че често, особено когато има да се прави доклад за дисциплината в гарнизона, Гевеза буквално е давал нареждане на комендантските патрули, по колко човека да задържат. И ставаше така, че морските патрули хващаха войници и трудоваци, а техните - гонеха матросите. Бях на ремонт в Лъджата (КРЗ „Флотски арсенал“ - бел. ред.), вече втора година офицер, когато една сутрин на гарата (а влакът за завода бе този за Карнобат и тръгваше рано - около 06:00), ме спря комендантски патрул и ми взе документа за самоличност заради това, че не съм бил подстриган. В Созопол поне се сещахме за подстригването, но по време на ремонт малко се обръщаше внимание на това.
Явно бе акция и няма как, отидох в комендантството, което не бе далеч от гарата, като преди това се отбих в бръснарницата, където имаше и други, и вече подстриган се явих там.
Скоро при нас се озова почти половината от офицерския състав на завода, както и някои офицери от екипажите в ремонт. Появи се комендантът и каза, че ще ни пуска след изпит по устави и след като ни раздадоха от уставите, ни оставиха да четем. Беше ми ясно, че ако изпитващия иска, ще ме държи докато му писне, за това много не се стараех с четенето. Дори с главния инженер на завода, който беше също сред задържаните, се пошегувахме, че за това не върви ремонта, защото вместо да се занимаваме с него, четем устави.
Сред задържаните имаше един армейски офицер, капитан, който все искаше да го изпитат, защото бил вече подготвен. Комендантът му отказваше, казвайки му, че времето му за подготовка не било достатъчно. Вече към обяд ни събраха, комендантът ни тегли едно словесно и бяхме освободени. Минахме без изпит. Ние се явихме в края на деня на работа подстригани, но ремонтът загуби един ден. Случилото се затвърди убеждението в мен, че е по-добре да ходя цивилен до кораба, когато съм в ремонт. Така и правех.
Бях чувал, че Гевезов е бил къпан от подчинените си офицери за именния му ден, и без да вдига ненужен шум, въпреки студената баня, ги е почерпил за здраве. Но това, което ми разказа подчинения ми механик на МПК 46, лейтенант Миков, надмина очакването ми.
Бях вече дивизионен механик. Един от новодошлите механици бе лейтенант Миков. Тогава бе още ерген. После се ожени за едно момиче от Созопол, чийто баща бе трал-майстор в риболова. Сред неговите съвипускници имало едно момче, което ходело с дъщерята на Гевезов. Един ден дъщерята поканила спонтанно цялата компания момичета и курсанти да отидат у тях. Гевезови живееха в центъра на Варна, на ул. „27 юли“, а в онези години по бившата улица „Ленин“, днес „Цар Борис І“, се правеше гезмето. Компанията и най-вече курсантите, приели. Майката на момата ги посрещнала любезно и ги поканила да седнат на масата, като почнала да я подрежда с прибори и чаши. Гевеза бил в друга стая и до тогава не се показвал. Като попривършила с подреждането на масата, домакинята се обърнала към съпруга си с думите: „Иване, няма ли да донесеш една кана вино, да почерпим гостите.“
Не повярвах на чутото. „И, какво - питам. - Гевеза донесе ли вино?“ „Донесе и още как?. Нали сред гостите бе и бъдещия му зет, къде ще иде!?“ Разбира се, че комендантът не седнал на една маса с униформените курсанти. Пази Боже! През цялото време останал в другата стая, незабележим за гостите. Ако искате вярвайте, ако искате не, но когато работата опре до бъдещето на детето му и най-строгият мъж омеква и забравя, че е комендантът, който трябва да следи за това, военнослужещите да не пият, когато са в гарнизонен отпуск и се превръща в любезен домакин и любещ баща. Какъвто вярвам, че е бил.
Днес по улиците на Варна почти не можеш да срещнеш войници и матроси. Курсантите останаха един файтон хора, другите са студенти и не носят униформа. Дори не знам има ли я тази длъжност комендант на гарнизона, и кой в същност е днес комендант на Варна. А полковник Гевезов бе известен като най-строгият и принципен комендант не само у нас, но и в тогавашния Варшавски договор. Но тогава у нас имаше и армия и флот. Днес те са само спомени…
Преди няколко години почина и полковник Гевезов. Бог да го прости! С годините на военна служба научих, че не му е била лека службата и не веднъж е ял калай от тогавашния командващ Флота и едновременно с това началник на гарнизона. И въпреки служебната строгост, вътрешно той бе човечен. Да почива в мир!
о.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
2021 г.