НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
140 години Морско училище:
НАШИТЕ КУРСАНТСКИ ВРЕМЕНА
(ПРЕДИ 61 ГОДИНИ)

На 15 август, понеделник, ден след празника на Военноморския флот, 1960-та година, нас - кандидат курсантите, ни викаха в 13.00 часа да се явим в Морското училище, за да ни кажат кои са приети. Очаквах да ни кажат какво е необходимо да си носим и на коя дата да се явим. Но всичко стана по друг сценарий. Време за размисъл и подготовка нямаше. Четяха имената по специалностите. Всеки, чул името си, излизаше пред общия строй и заставаше с лице срещу другите. Когато прочетоха и последното име, прочетоха още десетина имена на тези, които са резерва. Началникът на училището взе думата и обяви: „Които са недоволни от специалността си, да излязат от строя. На тяхно място ще влезе първия от резервите.“ Вече не помня имаше ли недоволни. От близо 1000 кандидати, бяхме приети около 110 човека в 4 взвода. От там ни изпратиха в бръснарницата и службата ни завъртя. Родителите, които чакаха пред портала, след като не излязоха синовете им, разбраха, че те са приети и си тръгнаха.
Когато постъпих в Морското училище, сред младежите, отбиващи военната си служба, се ширеше мнението, че в казармата само проспаното време не е загубено. Докато беше новобранският период и докато свикнем с новите порядки и дневен режим, наистина на всички ни се искаше да спим повече. Със започването на учебните занятия и задължителната самоподготовка преди и след вечеря, почнахме да чувстваме, че имаме време и за други дейности.
В началото се отдадохме на писане на писма: до близките, до наборите и до съученичките. Постепенно някои от колегите намериха време за хобито си. Ал. Ангелов (Бог да го прости!), с когото стоях първите четири години на един чин, си намери занятие във фотолабораторията на училището и така запали и научи и мен да промивам и копирам снимките си. Странчевеца, който беше тренирал плуване, за да не загуби формата си, направи торбички с пясък, които връзваше на глезените си и с тях бягаше на сутрешната физзарядка. Но успя да убеди началството на Училището да разреши на него и на други спортисти да продължат тренировките си. Той и други като него бяха участниците в първия плувен щафетен маратон Варна - Одеса, който се проведе от 15 до 23 юли 1964 г.
Пак той беше един от малцината, знаещи играта на карти бридж. Тогава научих, че бридж на английски означава мост (ние - механиците, учихме немски език). Казват, че лордовете правели анонса, а слугите им довършвали играта. Има много истина в това, защото от правилния анонс зависи изхода на играта. До края на първи курс цялото класно отделение играеше бридж. Вечерта, когато пътувахме с влака за участие в парада в София, бяхме по 8 човека в купе. Не губихме време и си устроихме бридж турнир.
Помня, че за да научим добре военните маршове, за нас първокурсниците, бяха поканили музикален педагог, който ни раздели според гласовите ни възможности на две гласа и така разучихме почти всички маршове. Освен това викаха лектори, които да ни запознаят с различните видове изкуство, най-вече музика, живопис, скулптура. А бе стараеха се да ни направят образовани и културни хора. Така у нас се събуждаше интереса към изкуството.
До тогава знаех да играя табла. В училището научих тапа и гюлбара. През август 1965 г., като стажанти на пътническия кораб „В. Коларов“ с колегата Г. Николов, на преходите до Одеса, ако не играехме с Барото на мостика бридж, то двамата играехме табла в трите й варианта. Западните туристи с любопитство наблюдаваха непознатата за повечето от тях източна игра.
Добре, че тогава нямаше таблети и GSM-и, за да се ровим в тях. Трябва да призная, че ние четяхме и много книги. В едни от моите спомени споменах, че руската книжарница, а и българската, често гостуваха в училището, откривайки свой щанд. Така си купих и книгата на Марк Твен „Живота по Мисисипи“. Бях чел „Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Сега пред мен се откри един нов свят, който отдавна го няма. Всяка новоизлязла книга преминаваше от ръка в ръце и се четеше на един дъх, после се коментираше. Така прочетохме „Време разделно“, още първото й издание. Всички, прочели книгата бяхме възбудени и я коментирахме. И още много други книги. В караулното, за да не заспива, дежурният по караул сдаваше и приемаше като инвентар „Вечната Амбър“ и „Мол Фландърс“.
Първата книга я открих в домашната библиотека, съхранявана от малкия брат на майка ми още докато бях в гимназията. След като я прочетох, я дадох на братовчед ми, мой връстник, той пък на своите съученици и така й изгубихме следите. Но колцина знаят, че автор на „Мол Фландърс“ е автора на „Робинзон Крузо“ - Даниел Дефо?! Съмнявам се, че младежите и девойките, които виждам в автобусите на градския транспорт, да въртят в ръцете си таблетите и GSM-и са чували за тях.
Когато бях на химиотерапия, в стаята лежахме по пет-шест болни, всичките подписали, че ставаме доброволно манекени за студентите. Доктор Янчев бе довел група студенти по медицина, за да им покаже нагледно деформация на гърба, известна в медицината като обущарска, и  ги запита за името на героя от „Парижката света Богородица“. Според описанието в книгата, той имал такова гръбначно изкривяване. Никой от групата не се сети да му каже името - гърбушкото Квазимодо. Не вярвам за изминалите седем години нещата да са се променили.
Лятната практика остави в нас много приятни спомени, спомогна за укрепване на физиката ни и за придобиването на практични умения и знания по морското дело. Учители по плуване нямахме, както и басейн където целогодишно да тренираме. Плувахме кой както умее. Но всички се научихме да гребем, да управляваме гребна лодка и да добием знания за ветроходство. Научихме видовете морски възли, както и начините за заплитане на въжета и направа на стирки (швабри). После на стажа на БО № 17 (большой охотник - противолодъчен кораб) през лятото на 1963
г.

Юли 1961 г. По Ропотамо по време на прехода до остров Св. Анастасия.
Есента на 1961 г. І-во отделение от класното, с командира си Иван Бадаланов. За жалост днес от отделението живи са: от ляво на дясно - вторият, Димитър Л. Петков; средният - командирът на отделението; петият - Георги Бакърджиев (единственият, който още работи и дава дежурства в Строителния технически флот), и крайният в дясно - моята личност. Починалите са: Георги Статев, Атанас Семерджиев и Владимир Тачев. На снимката го няма Емил Памихов. Бог да ги прости!
На плажа на Черноморец. Бяхме млади. Днес сме останали само четирима.
1960 г. Фар Варна (тогава Фар Г. Димитров). Държавен архив - Варна, ф. 616, оп. 5.
1960 г. Пътническият кораб „Г. Димитров“ отплава от Пристанище Варна. Държавен архив - Варна, ф. 616, оп. 5.
1960 г. Варна. Есенен плаж, есенен рейд. Държавен архив - Варна, ф. 616, оп. 5.
през свободното време помагах на палубния боцман в заплитането на гаши  на швартовите въжета. Жалко, че морската ни практика бе съкратена заради участието ни в парада.
През лятото на 1964 г. имахме леководолазна практика. След като се запознахме с устройството и употребата на леководолазните апарати започнаха практическите занятия по работа под вода. За жалост пожар в магазията на подводните лодки, където се съхраняваха апаратите, прекрати практиката ни. Но основата бе дадена и после по време на службата както във военния, така и в търговския флот, наученото беше от полза.
Настъпваха и нови промени в международните отношения. Култът към Сталин беше напълно отречен. Вождът и Бащицата на народите бе свален от пиедестала, паметниците му свалени и пратени незнайно в кои обществени мазета, а на тяхно място се появиха градинки.
Всички привърженици на Сталин, които не се отрекоха от него, бяха принудени да напуснат редовете на Партията. И докато „Крушата“ и другите преподаватели по марксизъм-ленинизъм, се мъчеха да ни разяснят, как така никой до сега не е знаел, какъв е Сталин, а едва сега научихме, то започна да се гради култ към новия ген. сек. И в този кратък период се появи една малка книжка на Солженицин - „Един ден на Иван Денисович“. Всички я прочетохме и така научихме за милионите пратени в лагерите на ГУЛАГ, върху костите на които се строеше новия строй. Пак тогава за ограничена публика ни прожектираха филма „Нашият Никита Сергеевич“. На въпросите ни: „Не е ли това нова форма на проява на култа?“, преподавателите по марксизъм-ленинизъм се опитваха да ни убедят, че филмът бил, за да научим биографията на Ген-сека, който бил човек от народа. Но много на това не вярвахме.
За годините в Морското съм бил на много театрални и оперни постановки. Дори и в София, в Музикалния театър, гледах оперетата „Хубавата Елена“, когато бяхме там на екскурзия. За това помогнаха моите братовчедки. Участваха незабравимите Видин Даскалов и Лиляна Кисьова. Също не пропускахме и музикални събития и гастроли на известни състави, гостували във Варна. Пак тогава гледах и изпълненията на първите участници в балетния конкурс във Варна. Много от тях после станаха известни имена от балетната сцена.
Та си спомних за тези, за мнозина от днешната младеж, „загубени“ години. Като гледам в градския транспорт нахалните физиономии на красивите и „умни“ младежи и девойки, които демонстративно не си слагат маските, за да се отличават от нас - простите и невежите, забили поглед в „маймунките“ си, вживявайки се в един измислен виртуален свят, си мисля на кое поколение времето е било загубено. Добре, че има и други млади хора, които да ни представят пред света.
На моите съвипускници, с които 5 години живяхме заедно, по случай годишнината, желая да са живи и здрави!
Евгени ЦЕНОВ
август 2021