НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЕСЕНТА
Само три сезона имаше в село Мала Кутловица по време на моето детство: Кал, Засъхнала кал и Замръзнала кал. Славата ни се носеше през девет села в десето. Калта беше всеобхватна и лепкава, обувките ни затъваха в нея и често си оставаха там. Хубавото бе, че спокойно можехме да стъпим напред по чорап, защото там ни чакаше ... друга обувка!
Обичат моряците есента. Най-приятно за корабоплаване е точно в този сезон. Отдавна е отминала зимата с ледовете и студовете, забравили сме безумните пролетни бури, поутихнали са яростните летни аномалии и е дошло времето на затишие преди новите зимни страдания.
Времето е топло, а въздухът мирише на гнили листа и пушек от мокри дърва. Миризмата понякога е и на мокри от дъжд дебели шаячни дрехи, но винаги предизвиква носталгични спомени за родния дом.
Есен се казваше един от тримата мотористи на м/к „Кейп Бретън” през 1991-а. Другите двама обаче не бяха Лято и Пролет, а Мишо и Володя. Тези двамата бяха неуморими шегаджии - дребни и пъргави, работеха много, но и не спираха да се смеят на всичко, което ги заобикаляше. Те не криеха любопитството си към кораба и екзотичните места, които посещавахме, обсъждаха пред всички своите чувства и впечатления, не се страхуваха да критикуват своите началници.
Мотористът Есен бе коренно различен: едър, малко пълничък, светлоок и мълчалив, той не участваше в колективните шеги, а седеше тихо встрани и ни гледаше. Видимо се оживи, когато създадох система за материално стимулиране на онези, които откажат цигарите. Не можех да разбера дали се радва, че отказва цигарите, или че получава долари за това, докато Мишо и Володя шумно обсъждаха какво ще си купят с „лесно“ спечелените пари. Някъде по средата на едногодишния ни контракт, Есен ми разказа за родното си село, някъде в Пирин, за родителите си, единият от които е тежко болен. Момчето бе ходило и при врачка заради тази болест, и тя му казала, че животът на неговия родител е в ръцете на свети Мина. Годината бе 1992-а и Есен, за разлика от мен, не знаеше кой е Мина. Отрязах тясна и дълга дъска, и изрисувах египетския воин, който станал светец, а после подарих иконата на моториста. Той се зарадва, но тихо, нали е Есен!
Питам се понякога защо толкова обичам есента. Плодовете са едно на ръка, но през този сезон се връщаме в училището. Срам - не срам, признавам, че винаги съм го обичал! Новите учебници, които са не само интересни, но и миришат омайно, приятелите от класа и училището, че и от другите школА в града. Есента край морето не е за предпочитане, но в родния ми град тя е фантастична: плодове, зеленчуци, вино и онзи аромат на дим!
На кораб сезоните са по-малко и от тези в Кутловица - само два: знойна жега и лют студ. Помня как един белгиец от кораборемонтен завод в Анверс, се загледа в картините на Шишкин, които бях налепил по стените на кабината ми.
- Каква красота - каза заводският служител. - Защо и тук няма такова време!
Човекът гледаше репродукции на „Зимен пейзаж“ и „Борова гора“, които си бях взел от средните страници на списание „Аганьок“. На тях бяха изобразени горещо лято и красива снежна зима. В мъгливата и дъжделива Белгия тези сезони отсъстваха и поради това хората не можеха да се насладят на края на лятото, когато есента идва някак случайно, сякаш само за минутка ни е дошла на гости. Та нали до вчера слънцето ярко е светело, а днес изведнъж захладнява и вятърът сякаш закрива със завеса сцената, на която горделиво е блестяло отиващото си лято.
Бях много малък, когато чух Ив Монтан да пее „Есенни листа“. Песента щеше да се превърне в едно от най-интерпретираните и превеждани произведения по цял свят! Чувал съм я като „Мъртвите листа“, „Капещи листа“, но бе ясно, че иде реч за есен, за тъга, любов и природна красота в червено и златно. Така е, когато авторите са Йозеф Козма и Жак Превер!
Листа падат пред моя прозорец
Есенни листа в червено и златно
Виждам твоите устни и летните целувки...
Много хора и до днес са фенове на тази песен, но аз помня и „Есенен алманах“ на моята любима група „Кинкс“:
Бризът разнася листа в унило-жълто
А аз ги събирам защото
Това е моят есенен алманах...
Трудно ще намеря думи да разкажа колко много обичах музиката на „Кинкс“, но ако чуете тази песен, всичко ще ви стане ясно.
Двадесет години по-късно есента бе красиво възпята и от „родения в СССР“ Юри Шевчуг:
Есен - в небето кораби горят
Есен - искам далеч от брега
Там, където морето тъне в печал
Есен - тъмна дал...
Но защо отиваме толкова далеч. Още в Морското чух прекрасната българска песен „Сребърни ята“ и тя заслужава да се нареди сред великите химни за есента!
Когато в нощите се промъкне хлад
И по върхарите затрепти мъгла
Когато сладък сок налее гроздето
И слезе тихичко есента.
Господи, сякаш аз съм го написал...
Забелязали ли сте, че моряците, които публикуват в „Морски вестник“, избягват да описват природни пейзажи, та дори и морски такива. Не че не ми се е прищявало, но винаги съм предпочитал мрачни канижели, зловещи пробойни в корпуса и потрошена стока в хамбарите. Вероятно е професионално изкривяване, но мисля, че и читателите предпочитат моряшки лакърдии за юнашко пиене, луд бач и пристанищни каки.
Ето и сега: вместо да завърша с размекващ сърцето есенен пейзаж, аз се сещам, че за есен в английския

„Златна есен“ - Исак Левитан.
„Капещи листа“ - В. Любаров.
1951-а. Сестра ми Надка, Мето и Венко Манчин в сезона „Замръзнала кал“. Калта по обувките на Мето е от друг сезон.
1968 г. Есен в родното ми село.
Есен в село Мала Кутловица, 1921 г.
Русия, 1900 г. Реклама на галоши ...
език има две думи: нескопосаната „отъм“ и безумната „фол“ (падам). И не ми пробутвайте научни обяснения от рода „падащи листа“, защото тогава за лятото щеше да има освен „съмър“ и думата „хийт“ (жега), а за зима - и „уинтър“, и „чил“ (студ). Така де! Освен пиянство и каки в живота на моряка има и семиотика, и изкуство, че и поезия. От друга страна - колко пейзаж може да понесе една моряшка лакърдия. Нали още на първото сълзливо прилагателно, аверите ще те прекъснат със съвсем справедливата забележка първо да кажеш дали се е случила „оная работа“, а после можеш колкото си искаш да въздишаш по тревичките и птичките... По въпроса съм питал и няколко пишещи моряци. Мненията им винаги се различаваха, но всички предпочитаха пейзажите след буря: изкъртени комингси, наводнена стока, счупени мачти, а на деликатното ми подпитване за счупени стъклени бутилки с алкохол, те само умоляващо обръщаха очи...
Е, видя се, че няма да има много пейзаж в моряшкото творчество, но напоследък  все по-често се връщам към детството. Нима това не е приближаване към смъртта...
Да ме прощават аверите, но накрая ще цитирам любимия поет на приятеля ми Къки. И така - Пол Верлен и „Есенна песен“:
Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е...

Сл. ПЕШКОВ - моряк