НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НЕЩАСТИЯТА
През 1989-а с м/к „Ловеч“ се застоявахме всеки рейс в Ла Валета и от там на сметка редовно си купувах видеокасети с най-новите англоезични филми. Не беше необходимо да се заслушвам във филмовия диалог, защото репликите бяха изписани като субтитри, пак на английски. Попитах продавачите защо са толкова евтини касетките и ми бе обяснено, че тези филми са предназначени за глухи хора.
Много от хората, с които плавах, особено тези от машината, имаха проблеми със слуха. Евтините филми от Малта ме накараха да се замисля за нещастието да не мога да чувам музиката, но слухът ми не пострада особено въпреки ужасяващия шум край машините и категоричния ми отказ да нося шлемофони и тапи за уши. Единственият моряк, който изгуби слуха си почти напълно, бе елмеханикът на кораб „Вихрен“ Емил Куцаров. Отначало той само недочуваше и трябваше да му навикваме, после се довери на родната медицина, а накрая си купи слухов апарат и напусна корабите. До неотдавна поддържаше единствената научноизследователска родна подводница в царството на подводния мрак и тишина.
Днес, когато бавно, но сигурно окуцявам, оглушавам, ослепявам и оглупявам, с усмивка си спомням как в началото на всеки рейс с ужас си мислех, че най - голямото нещастие е да ми свърши пастата за зъби по средата на океана...
Неотдавна Атанас Панайотов „отпечата“ в „Морски вестник“ статия за нещастието наречено м/к „Галата“. Авторът „наблюдава“ от брега трагедията, а аз я научих на борда на стария „Гоце Делчев“ и неволно сравних двете версии. Те съвпадаха в главното, но сред екипажа на старото корито имаше хора загубили приятели и близки в тази трагедия. Нещо повече - трети камериер на „Ге Делчев“ бе синът на капитана, командвал „Галата“ в последния му рейс! Момчето бе дребно и малко отнесено, екипажът мълчаливо му съчувстваше за загубата, но някои от старите моряци обвиняваха именно баща му за случилото се. Според тях капитанът маневрирал в ужасния бозук близо до кея, корабът „не слушал“ и случайно се нанизал с кърмата на стърчащ винкел. Пробойната не била голяма, за разлика от егото на капитана, който за да прикрие аварията, побързал да избяга в морето.
Няма живи свидетели на събитието и е възможно моряшката версия да е скалъпена постфактум, с цел вината да се поеме от един единствен човек, а загиналият екипаж да остане в спомените ни като невинна жертва. Камериерът всъщност не беше лошо момче, но приятели сред екипажа той нямаше. От друга страна синът на последния капитан на „Галата“ никак не пасваше за изкупителна жертва в толкова трагично събитие. Какво его можеше да има един трети камериер, пък и моряците не го обвиняваха в нищо. Вероятно така са мислили и от ръководството на Параходството, като са го назначили в БМФ и го командировали на най-скапаното корито, на последната длъжност в екипажния списък. Предполагам, че и разследването на случая е целяло щадящи и оневиняващи всички заключения.
Емо Куцаров, с когото започна есето, загуби слуха си, но когато неотдавна реших да го ожаля, че не му върви в живота, с гордост изтъкна, че три от корабите на които е плавал, са потъвали, а два са горели и то все по негово време, а той се е отървавал дори без уплаха, защото лошо чувал и така и не разбирал колко трагично е положението. При скорошната ни среща бързо осъзнах, че много по-лесно е да мълча

Емо Куцаров е третият прав отляво.
Едноръкият Рик от „Глухия Леопард“ ...
Старият „Гоце Делчев“, 1973 г., Пристанище Варна (… „най-скапаното корито“…).
През 1989-а с м/к „Ловеч“ се застоявахме всеки рейс в Ла Валета. …
и да слушам, защото в противен случай или трябваше да навиквам, та да ни слуша цялото заведение, или Емо постоянно да ме гледа в устата. Така успях да чуя с подробности историите по потъванията и пожарите. Тъкмо бях започнал да се отегчавам, когато приятелят ми изкара (все така без прекъсване) своя семейна история - смесица от черен хумор и хорър, в сравнение с която корабните катастрофи ми се сториха като епизоди от Том и Джери. Сега се чудя как е възможно Емо да е чул всички дискретни и обидни реплики на своите опоненти, но се сещам, че на „големите японци“ Весо Глухия чуваше и прошепнатите думи, когато бяха против него... 
Легендарната английска рок група „Деф Лепард“ (Глух Леопард) беше наистина нещастна: Барабанистът Рик Ален изгуби лявата си ръка, а китаристът Стив Кларк умря. Групата не потъна в скръб, а осигури електронна ръка на Рик и продължи да прави музика и концерти. Признавам, че клиповете с едноръкия тупанджия ни бяха любими на гореспоменатия „Ловеч“ и дори печелеха нови фенове на групата.
В Мала Кутловица на актуалното нещастие коронавирус му викат мангафА. „Те да мине таа мангафа, па пак ша живнеме“, ми казват всеки път по телефона моите приятели като им се обаждам да проверя живи ли са. Мангафа е универсална малакутловска дума за всичко лошо, което може да сполети човека. Не съм се замислял за етимологията й, но може смисълът да идва от „мангал“...
През 2008 г. на многострадалния кораб „Балкан“ един ден реших да дръпна пердето на челен и неизползваем финистрин, и отзад се показа... кактус. Изчислих набързо: дойдох на кораба преди 93 дни. И всеки ден пожари и прочее нещастия. Обикновено се палеха подбуталните, но веднъж пламнаха и главите барабар с ауспуха, а на два пъти - агрегатите. И така от зор на зор, от ослушване, оглеждане и треперене, цели три месеца не ми остана време да дръпна пердето. То и не се застоявах много в кабината. Не съм голям фен на корабните цветя, но кактусът ми се видя доста едър и ми дожаля за него. Помня как на бартер се сдобих в Тунис с кактусоподобно цвете и изричните указания на арабина относно поливанията бяха „три дей слип, уан - но слип“. Моят кактус бе изкарал на „слип“ (неполиване) цели 93 дни и то изложен на яко лятно слънце, затова започнах внимателно да го захранвам с вода. Той не промени нито цвета, нито вида си, та си мисля, че трите месеца суша хич не са били нещастие за него. В прерията и пустинята да не би да ги полива някой, а там не вали с години...
Старпомът на кораб „Богдан“ през 1971-а бе същински Джон Силвър - десният му крак от коляното надолу бе протеза. Този човек хич не оплакваше състоянието на крака си. Точно обратното - на всяко напиване, а това се случваше през ден, той слагаше сакатия крак на някой стол и ни „разстрелваше“ с викове „та та та та“ за всеобща радост и вдъхновение. Бат Марин Цанев, редовен участник в запоите, винаги при пристигането на „Джон Силвър“ обявяваше:
- Пристига корабният екзекутор!
Мисля, че бат Марин малко завиждаше на старпома...
Първият ми кораб - парният кораб „Родопи“ със сигурност е най-нещастното корито, на което съм плавал. Парната му машина едва креташе, агрегатите произвеждаха ток колкото да мъждукат крушките, питейната вода вонеше, тази за къпане - направо отсъстваше, а кухнята се палеше при всеки запой на готвача, помполит въобще нямахме. Може би именно поради това екипажът бе от най - щастливите, с които съм плавал. От Фоса, та до Гарабед камериера, всички бяха добри и усмихнати хора. Вахта давах с машиниста Дели Даньо и огняра Стоян. Машинистът отговаряше на прякора си, но Стоян бе кротък и благ човек. Горещината долу бе нечовешка, бачкахме полуголи и един ден забелязах, че от двата крака на огняра липсват вторите пръсти. Те бяха изрязани в основата и ходилата му изглеждажа необичайно. Един ден го попитах за причината. Стоян се загледа в краката си, сякаш ги виждаше за пръв път, а после някак замислено ми обясни, че е отрязал пръстите с цел да му е удобно с джапанки...
По онова време джапанките наистина се правеха от дебела и неудобна гума, но ми се струва, че удобството, та дори и щастието, не си струва чак такава жертва, но огнярят наистина винаги бе с джапанки, та кой знае... 
Винаги ще помня щастливия екипаж на п/х „Родопи“. Случи се така, че една част от моряците ми бяха съседи в бедняшкия варненски квартал, който днес е „широк център“. Отдавна не срещам Кольо Усмивката, Змея и Дели Даньо, но с Васко моряка често се засичаме по „Патриарха“ или на „Колхозния“, като винаги спираме да си побъбрим и се посмеем от сърце. Нали сме щастлив екипаж!
Едно моряшко нещастие се вихри по средствата за осведомяване от десетина дни - кораб заседна кажи - речи на варненския бряг! Следя събитията от първия миг, изпитвам душевен дискомфорт за онова, което преживява екипажът и чакам разумен анализ и бързи действия по процедурите, а когато вчера на екрана се появиха мои „герои“ точно от преди три години (
9 септември 2018 г. Морякът и парният кораб „Мопанг”), моментално изгубих всякакъв интерес към случката. Впрочем, две публикации вече бяха задоволили професионалния ми интерес. И двете - от приятели. Първият - бившия бемефеец адвокат Владо Владимиров! Той пръв спомена смукачките като решение и печално известния (но не навигационно) район, а вторият - Наско и „Морски вестник“. Невинното „отпечатване“ на стар моряшки спомен ни вади очите, че вече десет дена никой не пита защо нито военните, нито „Варна трафик“ усетиха как буквално под носа им чужд кораб се качи на скалите пред Варна!  

Сл. ПЕШКОВ - моряк