НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДАНИНЦИ
Според Николай Лудия, в Мала Кутловица най-многобройни бяха славчовистите, ще рече - почитателите на Славчо Трънски. Годината бе 1955-а... „И нямат нищо общо с тебе“, бързаше да ме успокои младежът - повтаряч, с когото цяла година седяхме на един чин. На второ място по численост били титовистите (Йосип Броз Тито), следвали ги юговистите (Антон Югов), последни били вълковистите (Вълко Червенков), а накрая с изцъклен поглед Лудия на ухо ми доверяваше, че всъщност най-много са горунистите (Горуня), но за това трябвало да си траем.
- Ами данинци от кои са - наивно питах аз с надежда да бъда включен в най-видната селска група.
- О, мани ги тие. Они са от сътворението! 
Споменът за Данинци ме споходи една нощ през 1996 г. на кораб „Оборище”. Започнах да го списвам късно вечерта преди лягане и това ми подейства като приспивна песен. Рекох си - или затлъстявам, или остарявам...
Данинци са солта на земята! За да станат музиканти, те не щудират в консерватория, а късат зелено листо от лимоновото дърво пред дома им, слагат го зад предните си зъби и свирят. Всички инструменти ги има в този звук. Най-лесно се различава кларнета, но аз чувам и цигулка, и саксофон, а понякога долавям и човешки глас. Рачо на Данинци свиреше така по три часа на вечер, докато младежите играеха валс, танго, румба, хоро и ръченица.
Когато реша да списвам текст, аз не отивам в Софийския Държавен Университет, а чета книги. Може би защото съм внук на Крум и Кремена от Данинци. Те имали две дъщери - моята майка Мария и Ева. Кремена починала още когато двете момичета били съвсем малки. Години по-късно Крум се жени за Ангелина и им се раждат още две деца - Боце и Венка. В превод (за варненските ми приятели) това ще звучи като Борис и Венета, но в езика на северозапада такива имена не съществуват.
Няма как да помня баба ми Кремена, но баба Ангелина обичах с цялото си сърце. Така я обичаше и сестра ми, и майка ми, и Евка, както галено наричахме малката й сестра. Баба Ангелина бе най-истинската „данинка“ от всички ни! Красива, та чак изящна, издокарана по последна мода, соанирана, винаги парфюмирана, усмихната, духовита, щедра, интелигентна и преди всичко - добър човек. Това, че пушеше цигари с дълго цигаре, не бе предимство в Кутловица, но баба ми предвидливо бе отвела банковия чиновник Крум Петров в своя красив дом на самия център в град Фердинанд. Така дЕ - данинци винаги са в центъра!
Онзи Рачо, с лимоновото листо, дори бе назначен в михайловградския драматичен театър на длъжност организатор - нещо като продуцент и мениджър заедно, но всъщност бе обединител и вдъхновител на трупата. Братовчед ми Данци официално бе дърводелец на театъра, а Шушун (пак от родАта) - композитор, аранжор и музикант, ще рече - музикален директор. Бащата на Данци - Крум Дамаджанката, бе шофьор на селския автобус, а Ганьо и Любен (пак братовчеди) държаха магазина и кръчмата. Последната се помещаваше на първия етаж в огромния любенов дом, където той живееше с дъщеря си и сина си. Тежък алкохолизъм щеше да обездвижи този син, нищо необичайно за данинци. Все в същия дом живееше и Ганьо, който по паспорт се именуваше иначе, но именно това име му харесваше, пък и цялото село така го знаеше. Синът му Любо впоследствие щеше да стане директор на Музикална дирекция - колко типично! Пак в този „комплекс“ живееше и Данчо Фундата - талантлив акордеонист и луд фен на рокендрола. Другият данински жилищен комплекс бе на метри разстояние и включваше селския Нармаг - колко далновидно! Там живееше най-извисеният духовно мой роднина - чичо Минчо, с двете си дъщери Наска и Цветана. По първата въздишаше целокупната михайловградска младеж начело с градския красавец и бъдещ мой приятел Роско, а Цветана бе омъжена за мълчалив, но вероятно умен даскал от близките села. Синът им Минчо бе селският вундеркинд, изучи се и стана известен учен (колко нетипично!), но накрая се пропи (върна се в правия път!) и изгасна самотно в пристройката към селския Нармаг. Така завършиха живота си и Данци, и брат му Ицо, и Рангел - братът на Верчето...
Трудно ми е да си представя Мала Кутловица без Данинци. Те притежаваха десетина дву и триетажни къщи в самия център на селото, те управляваха кръчмата, магазина, читалището и църквата.

1917 г. Картичка от Крум до Кремена. Каква класа!
1940 г. Село Замфирово - сватбата на тетка Евка.
1943-а. Татко със свои ученици пред дома на тъста си Крум Петров. Забележете лимонените дръвчета отзад...
1919-а. Майка, Евка и майка им Кремена.
1971 г. Аврамчо Шушунь в читалището на Мала Кутловица. Моята майка е първата беквокалистка.
Борис Крумов - горд ездач и брат на майка.
Как да ви опиша България по време на моето детство, веднага след Втората световна война. Беднотия, глад, беззаконие и никаква надежда за бъдещето. Няколко необразовани бивши крадци, мошеници, бездарници и безделници бяха станали комунисти, по цяла нощ крещяха "смърт" и ни заплашваха, но не мисля, че успяваха. Единствен попа им симпатизираше, но съм сигурен, че не беше искрен. Той също живееше в центъра, налагаше му се да официализира по навик неизбежните сватби, раждания и погребения, а негови постоянни помощници и организатори на съпътстващите празненства станаха комшиите му от данинци. Закъде без Рачо и Крум Дамаджанката!
Когато бях малък аз буквално идолизирах майчината рода и всячески се стремях да й подражавам: учех се да свиря на слюда, гребен, чаша, шише и устна хармоника, харесвах аромата и вкуса на виното. Някой умен човек днес може да каже, че данинци са родоначалници на скифъл рока в оня край. Много по-късно щях да разбера, че и Битълс, Стоунс, и Кинкс са започнали със скифъл.  Моите усилия предизвикваха усмивки у другите фамилии, но всъщност аз съм искал да изразя себе си. Възможности за изява по онова време - колкото щеш. Всяка събота имаше забава, а по домовете си хората редовно организираха тлаки и седенки в останалите дни от седмицата. Най обичах съботните селски забави, които се провеждаха в салона на читалището, точно до данинци. Не зная как, но артистичните данинци винаги изпълняваха най-актуалните западни хитове: от „Текила“, през „Замбези“, та до „Марина“ и все в скифъл групи. Освен лимоновото листо често две лъжици се сдвояваха гърбом, а дръжката на трета се движеше напред назад между тях - звукът бе като от чинели...
Възпитанието на човек започва сто години преди раждането му. Все се надявах моето да е започнало с бащиния род, защото джоринци бяха мълчаливи, силни и работливи хора. Данинци, родът на моята майка, бяха видни гуляйджии, самородни музиканти и шумни веселяци. Рано почувствах, че ме влече музиката, киното, театъра и тръпчивия вкус на червеното вино. Това автоматично ме поставяше в отбора на майка ми и безнадеждно изгубен за аскетичния и мълчалив род на баща ми.
Седем години бях съученик с четирима от данинци: Данци Чиневри - виден селски разбойник и пияница - много повече от второто, Аврамчо Шушун - страхотен музикант и също пияница, но най-вече - музикант, Истатко Бети - просто пияница и Верчето - скромно момиче, тъй като по майчина линия тя бе от Шутилците, което много пречеше в артистичната й реализация и така си остана тиха и незабележима домакиня. За щастие брат й Рангел бе прихванал повече от данинци и активно участваше в селските запои. Това че Верчето се грижеше за двете си деца, родителите и брат си, оставаше незабелязано и неоценено от селската общественост.
Чак когато влязох в ТеМеТето разбрах, че съм различен от данинци. Аз обичах училището, четях много книги, бях луд по рокендрола. В Морското дори не се сещах за симпатичната фамилия на моята майка. Много по-късно, след дългите плавания, по време на кратките ми посещения в родното село, почувствах колко са ми близки тези хора. Ходех да ги видя, носех им уиски и скъпи цигари, издирих и посетих природените брат и сестра на моята майка, срещнах се с децата им, мои братовчеди, които живееха в центъра на... София. Че къде другаде? 
Освен, че живееха на пъпа на селото, данинци бяха различни от останалите малакутловчани. Артистични, секси, закръглени,  фръцкави и красиви, докато  другите селяни в преобладаващото си мнозинство бяха тесногръди, кощиляви, твърдоглави и сиви хора. Някои по-заядливи чуждоселци, а дори и веселите данинци, твърдяха, че жителите на наше село са прОклети и ниьели, на което местните отговаряха: „Да, ама никой не си е оставил жената!” Виж, по оставяне на жените, че и на мъжете - данинци нямаха равни!
Родът на данинци води началото си от една властна жена - Дана, която го е управлявала в далечното минало, когато е започнало моето възпитание.
В село имаше още: Джоринци, Сурджии, Шольовци, Пръдльовци, Бишовци, Пикалци, Врънкалци, Шутилци и Ярички. Сестра ми направо боготвореше съпруга си Гаврил, но за рода му бе категорична: „Мани ги тие бе! Шольовци!“ Такава бе сестра ми - истинска внучка на дядо Крум и нищо от джоринци. Мани ги тие, бе...
Зная, че не оправдах надеждите на великите данинци: видни пияници, фатални любовници, самородни бизнесмени, национално известни шоумени и престъпници. Не успях дори да псовисам от пустата пукница, затова с огромно закъснение се постарах да изкажа своята любов и възхищение пред моите предци, а това, че го правя в моряшкия вестник е още едно доказателство за уникалността и величието на моя род, но и на „Морски вестник“!
БЪДИ ЗДРАВ И ВЕСЕЛ, ЧИТАТЕЛЮ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк