НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ФОТОГРАФИЯТА
Гледал ли си, Читателю, снимки от времето, когато си бил дете. Карат те да се чувстваш или щастлив, или тъжен. На някои виждаш хора, които ще станат богати и известни, но има и други, за които знаеш, че не им остава много живот. В моя случай това са черно-бели фотографии и автентичността, а и очарованието им са неописуеми!
Първият фотоапарат си купих за моята 45-а годишнина, в края на 1991-ва. Сторих го в Китай. Пристанището се казваше Фанг Ченг, някъде на границата с Камбоджа, а корабът - „Кейп Бретън“. Продуктът бе евтин, защото скъпи не се предлагаха по магазините, а марката - КИНОН (виж ми окото!), и веднага започнах истерично снимкоправене: аз и кабината, аз и машината, аз и кораба, аз и Китай. Еуфорията продължи цял ден, а надвечер осъзнах колко глупаво изглеждам отстрани. И като човек, и като фотограф.
На другия ден отидох в най-бедния квартал на града. Там полуголи дечица ровеха в боклука. То и целият квартал бе бунище! Децата се страхуват, бягат панически от обектива, само една старица с малко дете не побягна.
Вечерта си мисля, че цялата световна фотография не струва колко една сълза на дете!
Някога фотографите се брояха на пръсти: Видо Фотографо в Мала Кутловица, Планински в Михайловград, Панамски в София, Пилибосян и Кой ме вика, кой ми чука - фото Мексико е тука, във Варна, а Ник Ут рискуваше живота си някъде във Виетнам. Днес фотографиращите са милиарди - джиесемни, цветни и бързи.
Ще спомена с уважение и благодарност моряците, които се занимаваха с фотография. Всички те са мои приятели, а благодарение и на техния труд днес читателите на „Морски вестник“ се възторгват от морското минало на Родината: съвипускникът и председател на Моряшкия професионален съюз Ваньо Велков, добрият човек и служител на Параходството Виктор, морякът Емо Йовев, огнярят Сейкото и необозримият и неповторим Киро Джипа.
Днес си мисля, че в последно време много падна качеството на фотографията - на някои от последните ми снимки приличам на човек минал през химиотерапия...
Искам да ти призная, Читателю, защо те занимавам със стари снимки в първите дни на Новата 2022-а година. В следпразничните дни гледането е за предпочитане пред четенето - това едно на ръка, но само преди седмица Атанас Панайотов публикува черно-бяла снимка с първия екипаж на м/к „Лиляна Димитрова“ и оттогава не съм спрял да я гледам. Само кръстницата не познавам от снимката, но тя красИ цялата сива и поомачкана моряшка група. Девойката е с добър тоалет и визия, докато колегите ме накараха да се усмихна. Не всички са успели да се снабдят с шапки, обувките им - пенкелер (единият дори е с платформи), а една от вратовръзките е с шарки. Познавам ги всичките, познават ме и те. С някои плавах, а с най-неуставно изглеждащите бях приятел! 
Така е с фотото - нищо и никакво изображение, а ме вълнува вече цяла седмица. Трудно е да се постигне такъв ефект с текст от мое есе. Може би само поезията е способна по подобен начин „да спре мига“.
А какъв гениален „фотограф“ е Атанас Далчев! Чуйте само куплет от „Грешният квартал“:
Жални свирки на локомотиви
Там час по час се обаждат
И бавно над къщите сиви
Вместо бял сняг се сипят сажди
Признавам, че и поезията, и фотографията никога не са ми идвали отръки, но винаги съм ги чел и гледал с интерес. Дори съм се опитвал с мерена реч, контраст, експозиция и композиция да подражавам на големите майстори, но нито сполучливите рими, нито интересните фото-сюжети, имаха стойност на истинско изкуство. Пък и бях гледал творби на Хелмут Нютън, Ани Лейбовиц, Робърт Мейпълторп, Хари Бенсън, Мей Ланг...
За една необичайна фотография, нещо като „обърнатата конница“ ще ти разкажа и покажа, Читателю. През 1961 г. със Сашко Тангото бяхме първокурсници - леяри в ТМТ (Техникума по механотехника) Михайловград. Тъкмо бях осъществил мечтата си да мога спокойно и продължително да стоя, а и да ходя на ръце. За онова място и време, това си бе велико постижение и решихме да го увековечим за поколенията, тъй като Сашко имаше фотоапарат. Качихме се на най-високото място в града - Пъстрината, и на една отвесна скала направих стойка на ръце, а Тангото ме снима. Нямаше никакъв дубъл на стойката, а след това Сашко ме засне  гордо изпъчен долу в основата на скалата. Колко е разбирал приятелят ми от фотоапарати не знам, но онова, което получихме от фотоателието, бе истински позор за фотографията. Тогава понечих да хвърля снимката, но Сашко ме спря. Нали аз бях станал за резил, а не той. Днес е ясно, че стойката на ръце не е повод за гордост, но дали необичайното изображение не е някакво фото-чудо...
БЪДИ ЗДРАВ И БОДЪР ОЩЕ МНОГО ГОДИНИ, ЧИТАТЕЛЮ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк

Обърканата снимка.
1982 г. Кръстницата Сима Лашева се снима за спомен с офицерския състав на „Лиляна Димитрова“.
1992 г. Фанг Ченг - Китай.
1933 г. Фото-портрет на баща ми в стил „арт“.
Ник Ут.
1982 г. Виктор Арнаудов, фотограф на Параходство БМФ, в действие.
Емо Йовев - чудесен фотограф, художник, артист и моряк!
2007 г. Моряк от кораб „Созопол“ в Пиза.
2009 г. Капитан Алекс - между големите.
2009 г. Синът и внукът ми обичат фотоапарата.
2011 г. Кораб „Емона“ - машината.
2018 г. Ваньо Велков днес, сниман от мен.