НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
Таврийските българки:
НА ГОСТИ НА БАБА ОЛГА
„В степях зеленых Буджака, …
Семействами болгары тут
В безпечной дикости живут,
Питаясь … трудом, …“
А. С. ПУШКИН, 1828 г.
Така вижда Пушкин българските заселници, дошли по време на поредната руско-турска война. Днес селата, в които живеят техните потомци, са най богатите и в Украйна, и в Молдова. Преживели няколкократно смяната на държавата, в която са попадали техните села, насилствена колективизация и гладомор, забравени от Родината за по вече от 80 години, те никога не са забравили своя произход, език и традиции и се гордеят с името Българи. За срещите ми с тези жени искам да разкажа.
Моето поколение, когато в училище учихме за руско-турските (по-точно би било османските войни), знаехме за изселването на голяма част от българите в Бесарабия след всяка една война. Знаех и стихотворението на Пушкин посветено на тях: „В степи зеленых Буджака …“ От Раковски знаех за нерадостната съдба на тези изселници. От 1918 г. и най вече след 1944 г. България бе скъсала всякакви връзки с това население.
С бесарабските българи се бях срещнал още по време на стажа през 1965 г. Пролетта в Севастопол ме спираха войници, българи по произход, и се радваха, да видят български курсант, а през август се срещнах в Одеса и с Таня. Тя бе завършила десетилетката и кандидатстваше френска филология. Степанида (порусначено от Стефания), та за кратко - Таня, по фамилия Болгар, бе от голямото българско село Червеноармейское до град Болгар.
Бяхме на стаж на пасажера „В. Коларов“ заедно с Г.Б. Вече се прибирахме към кораба, когато решихме да опитаме руския квас. Тогава до нас се приближи едно щрокаво момиче, брюнетка и ни заговори на стар български, който съм чувал от бабите на село. Така се запознахме с Таня и тя пожела да дойде на кораба. Тя се смееше на всяка нова за нея дума: кораб (за нея това бе някогашните коли за гроздобер), камион, кола (в смисъл за лека кола) и т.н. За жалост „пограничниките“ не я пуснаха на кораба. А и пасажерите ни бяха от Западна Европа. Тя остана до кораба, гледаше българския флаг, знаеше, че корабът е строен в България и в очите й имаше тъга, че не я пускат да се качи.
Дълго поддържахме връзка, после когато с майката на сина ми бяхме през февруари 1969 г. в Одеса, се видяхме отново, но след това връзката се поддържаше между тях двете. Тогава тя работеше в централната поща на Одеса. Каква работа има девойка, завършила френска филология в пощата, може само да се досещате. Когато я питахме има ли си приятел, тя
НА ГОСТИ НА БАБА ОЛГА
„В степях зеленых Буджака, …
Семействами болгары тут
В безпечной дикости живут,
Питаясь … трудом, …“
А. С. ПУШКИН, 1828 г.
Така вижда Пушкин българските заселници, дошли по време на поредната руско-турска война. Днес селата, в които живеят техните потомци, са най богатите и в Украйна, и в Молдова. Преживели няколкократно смяната на държавата, в която са попадали техните села, насилствена колективизация и гладомор, забравени от Родината за по вече от 80 години, те никога не са забравили своя произход, език и традиции и се гордеят с името Българи. За срещите ми с тези жени искам да разкажа.
Моето поколение, когато в училище учихме за руско-турските (по-точно би било османските войни), знаехме за изселването на голяма част от българите в Бесарабия след всяка една война. Знаех и стихотворението на Пушкин посветено на тях: „В степи зеленых Буджака …“ От Раковски знаех за нерадостната съдба на тези изселници. От 1918 г. и най вече след 1944 г. България бе скъсала всякакви връзки с това население.
С бесарабските българи се бях срещнал още по време на стажа през 1965 г. Пролетта в Севастопол ме спираха войници, българи по произход, и се радваха, да видят български курсант, а през август се срещнах в Одеса и с Таня. Тя бе завършила десетилетката и кандидатстваше френска филология. Степанида (порусначено от Стефания), та за кратко - Таня, по фамилия Болгар, бе от голямото българско село Червеноармейское до град Болгар.
Бяхме на стаж на пасажера „В. Коларов“ заедно с Г.Б. Вече се прибирахме към кораба, когато решихме да опитаме руския квас. Тогава до нас се приближи едно щрокаво момиче, брюнетка и ни заговори на стар български, който съм чувал от бабите на село. Така се запознахме с Таня и тя пожела да дойде на кораба. Тя се смееше на всяка нова за нея дума: кораб (за нея това бе някогашните коли за гроздобер), камион, кола (в смисъл за лека кола) и т.н. За жалост „пограничниките“ не я пуснаха на кораба. А и пасажерите ни бяха от Западна Европа. Тя остана до кораба, гледаше българския флаг, знаеше, че корабът е строен в България и в очите й имаше тъга, че не я пускат да се качи.
Дълго поддържахме връзка, после когато с майката на сина ми бяхме през февруари 1969 г. в Одеса, се видяхме отново, но след това връзката се поддържаше между тях двете. Тогава тя работеше в централната поща на Одеса. Каква работа има девойка, завършила френска филология в пощата, може само да се досещате. Когато я питахме има ли си приятел, тя
Бердянск. Авторът (вляво), Жана и Игор (вдясно) пред паметника на рибарчето, 2008 г.
В Одеса с Таня. Август 1965 г.
Оживление около пътническия кораб „В. Коларов“. Снимката е направена по времето, за което разказва авторът.
сподели, че един руснак се опитал да я ухажва и й писал писмо. „Беше пълно с грешки. Аз му го поправих и му го върнах. Не знае родния си език, ще ме сваля!“
За пръв път посетих Бердянск през август 1996 г. Товарихме синапено семе за Читагонг, направо от идващите от Русия кораби от типа „река - море“. За да се свържеше човек по телефона с домашните, трябваше да се отиде до пощата и да чакаш дълго докато те свържат. По-лесно бе това да стане от Моряшкия клуб. Свръзката пак ставаше със заявка към пощата, но поне имаше къде да седнеш и да изпиеш една бира докато те свържат. Така се срещнах с управителката на клуба. Заговорихме се. Като узна, че съм българин, тя ме осведоми, че в града живеят не малко наши сънародници от изселилите се от България след поредните руско-турски войни. Някои от тях дори работят и на пристанището. „Поне 20 от околните села са български. А край Мариупол има села с гръцки изселници.” Така научих, къде са съсредоточени таврийските българи. После научих и за съдбата на онези от тях, решили се в годините на войната да потърсят закрила в старата си Родина. Преодолели над хиляда километра през окупираната от немските войски територия, успели да стигнат до мечтаната за тях България. А тя в лицето на новата власт ги предала на Съветските КГБ- исти, за да се разправят с тях като с изменници и да ги прати по лагери и на заточение.
През лятото на 1999 г., бях механик на българската серия въглевози и товарехме глина от Украйна за Италия. Първото пристанище, от което товарехме, бе Бердянск. Зад нашата кърма бе вързан катер от граничната полиция. Беше след обяд, когато шефът ме повика при него. Там заварих двама военнослужещи, както се оказа - командирът и механикът на катера. Млади момчета, командирът бе офицер, а механикът - прапоршчик. Екипажът правел ремонт на двигателя си, но нямали масло и за да го пуснат, бяха дошли да помолят за 30 - 40 литра, с които да им услужим. Украйна изпитваше остър недостиг на горива. Дори за ледоразбивачите си в Азовско море нямаха гориво и се чакаха руските конвои от Дон. Не можеше да им се откаже и шефа ми нареди да им дам от маслото за агрегатите, което бе близко по показатели до това, което им трябваше.
Така се запознах с Игор Безродни. …
Пълния текст на този спомен на о.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.
За пръв път посетих Бердянск през август 1996 г. Товарихме синапено семе за Читагонг, направо от идващите от Русия кораби от типа „река - море“. За да се свържеше човек по телефона с домашните, трябваше да се отиде до пощата и да чакаш дълго докато те свържат. По-лесно бе това да стане от Моряшкия клуб. Свръзката пак ставаше със заявка към пощата, но поне имаше къде да седнеш и да изпиеш една бира докато те свържат. Така се срещнах с управителката на клуба. Заговорихме се. Като узна, че съм българин, тя ме осведоми, че в града живеят не малко наши сънародници от изселилите се от България след поредните руско-турски войни. Някои от тях дори работят и на пристанището. „Поне 20 от околните села са български. А край Мариупол има села с гръцки изселници.” Така научих, къде са съсредоточени таврийските българи. После научих и за съдбата на онези от тях, решили се в годините на войната да потърсят закрила в старата си Родина. Преодолели над хиляда километра през окупираната от немските войски територия, успели да стигнат до мечтаната за тях България. А тя в лицето на новата власт ги предала на Съветските КГБ- исти, за да се разправят с тях като с изменници и да ги прати по лагери и на заточение.
През лятото на 1999 г., бях механик на българската серия въглевози и товарехме глина от Украйна за Италия. Първото пристанище, от което товарехме, бе Бердянск. Зад нашата кърма бе вързан катер от граничната полиция. Беше след обяд, когато шефът ме повика при него. Там заварих двама военнослужещи, както се оказа - командирът и механикът на катера. Млади момчета, командирът бе офицер, а механикът - прапоршчик. Екипажът правел ремонт на двигателя си, но нямали масло и за да го пуснат, бяха дошли да помолят за 30 - 40 литра, с които да им услужим. Украйна изпитваше остър недостиг на горива. Дори за ледоразбивачите си в Азовско море нямаха гориво и се чакаха руските конвои от Дон. Не можеше да им се откаже и шефа ми нареди да им дам от маслото за агрегатите, което бе близко по показатели до това, което им трябваше.
Така се запознах с Игор Безродни. …
Пълния текст на този спомен на о.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.