НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЗА ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ ФЛОТСКИ ГЕРОИ
Историците в САЩ твърдят, че няма човек, който да не помни деня, в който е научил за смъртта на президента Кенеди. Може и да са прави. Защото аз по същия начин съм запомнил датата 17 март 1965 г. Помня я и днес в залеза на годините си.
Беше обикновен ден на второкурсник от Морско училище. В класната стая разгръщах тетрадките си със записки и гледах през прозореца закотвените на рейда търговски кораби с мисълта „Ще дойде и моят ред!“ Вече не помня как ежедневно в клас попадаха броевете на в-к „Народна армия“, но помня, че в този ден прочетох как един военен моряк, спасил кораба и екипажа си от гибел с цената на своя живот. Запомних пожизнено и името му: Димитър Атанасов Димитров. Тогава още никой не сееше върху корена ряпа: дали Втората Световна война е Велика и дали е Отечествена. Вероятно за това във все още непретоварената ми памет се врязаха и думите, че бащата на този моряк е загинал някъде из Унгарската пуста. „Ето ти тебе щафета!“ - помислих си. Времената тогава бяха други, и за това бях сигурен, че в младите главици на много мои съвипускници се мярна мисълта: „Ами аз какво бих направил на негово място!?“
Да, времената бяха по-други и, върху фона на все още неподправения ентусиазъм наистина усещахме, че стават добри неща. Мислехме се, както го казваше любимият ми Хемингуей, за безсмъртни, и вестта за гибелта на този мъж ми подейства като вестта за избухналата необезвредена мина изхвърлена от буря на брега (тогава това все още се случваше!). Значи тя, войната все още дреме някъде като необезвредена мина, все още иска своя данък и все още има нужда от нас - униформените.
Историците в САЩ твърдят, че няма човек, който да не помни деня, в който е научил за смъртта на президента Кенеди. Може и да са прави. Защото аз по същия начин съм запомнил датата 17 март 1965 г. Помня я и днес в залеза на годините си.
Беше обикновен ден на второкурсник от Морско училище. В класната стая разгръщах тетрадките си със записки и гледах през прозореца закотвените на рейда търговски кораби с мисълта „Ще дойде и моят ред!“ Вече не помня как ежедневно в клас попадаха броевете на в-к „Народна армия“, но помня, че в този ден прочетох как един военен моряк, спасил кораба и екипажа си от гибел с цената на своя живот. Запомних пожизнено и името му: Димитър Атанасов Димитров. Тогава още никой не сееше върху корена ряпа: дали Втората Световна война е Велика и дали е Отечествена. Вероятно за това във все още непретоварената ми памет се врязаха и думите, че бащата на този моряк е загинал някъде из Унгарската пуста. „Ето ти тебе щафета!“ - помислих си. Времената тогава бяха други, и за това бях сигурен, че в младите главици на много мои съвипускници се мярна мисълта: „Ами аз какво бих направил на негово място!?“
Да, времената бяха по-други и, върху фона на все още неподправения ентусиазъм наистина усещахме, че стават добри неща. Мислехме се, както го казваше любимият ми Хемингуей, за безсмъртни, и вестта за гибелта на този мъж ми подейства като вестта за избухналата необезвредена мина изхвърлена от буря на брега (тогава това все още се случваше!). Значи тя, войната все още дреме някъде като необезвредена мина, все още иска своя данък и все още има нужда от нас - униформените.
Част от екипажа на големия преследвач на подводници БО - 17 (снимката в центъра), спасени чрез саможертвата на Димитър Атанасов Димитров (снимката долу). На долния ред първият вляво е Красимир Динков.
Това са двамата моряка, влезли в горящия погреб и угасили пожара. Единият излязъл няколко минути по-рано и това спасило живото му.
Това е човекът спасил с цената на живота си БО-17 и екипажа му.
След това, колчем минавах с кораба край барелефа му застанал на вечна стража на рейдовия пост, си спомнях този ден. И съм благодарен Богу и на дългата моряшка памет, че през последните 32 години този паметник не си намери майстора, както се случи с гроба на Вапцаров.
Но, все пак, не за това ми е думата. Чест, слава и вечна памет на героя! Нашата военноморска история не е богата като тази на традиционните морски държави и за това, той е едно от малкото украшения на скромната й слава. Случи се, че известно време след събитието попаднах на борда на БО-17 (БО - „Большой охотник“ - толям преследвач на подводници) и се срещнах с добрия си познат от детските години в родния Тутракан, тогава - старши матрос Красимир Динков. Запитах го за пожара. Погледна ме и с добре познатия ми жест отклони поглед в страни: „Автоматът, с който се случи всичко, беше моят.“ Не го разпитвах повече. Времената бяха други. Но запазих някаква утайчица в главата си, че не всичко е ясно. Срещнахме се пак след 57 години, понатежали и побелели. И Красьо ми разказа следното:
„Тогава бях моряк - втора година. В началото на март провеждахме едно от поредните „К“ - учения („К“ - курсова задача). Между 3-ти и 4-ти март бяхме вече проплавали Черноморието от Варна, до Созопол и Калиакра. Връщахме се към варненската База, когато някъде към Златните пясъци командирът на кораба реши да проиграем обезвреждане на плаваща мина. Рутинно. По-скоро командирът искаше да провери доколко всеки от нас си знае мястото и задълженията. Вероятно за това реши, че няма нужда да слизам с автомат в лодката: „Предай автомата на гл. старшина Вачев!“ Подадох го „на предпазител“ и помня, че му казах да махне пълнителя. Защото в него имаше 15 патрона. Вачев го предаде на младия матрос Денев да го смъкне в погреба. Явно тук нишката на информацията се е прекъснала, защото Денев, слизайки в погреба, само е погледнал дъното на пълнителя. Там има малък контролен отвор, и ако пълнителят е зареден, долният патрон се вижда в отвора. Но в случая пълнителят беше полупразен и в контролния отвор не се виждало нищо. По навик той освобождава предпазителя и взвежда затвора, натиска спусъка, но вместо изщракване на празно оръжие, автоматът дава ред изстрели.
По палубата започна суетене. Почти целият екипаж се скупчи до димохода на кораба. От погреба тръгна гъст черен дим. Там се оказаха ст. м-с Димитър Димитров и ст. II-ра ст. Васил Ангелов. През цялото време командирът на кораба Панайотов беше с нас, до входа на погреба. Единствен от офицерите. Опита се да създаде някаква логика в действията ни, доколкото това беше възможно, защото всичко ставаше по-бързо, отколкото го разказвам. А простреляните и горящи кутии със снаряди бяха поне две-три. Помня, че и аз поех една (вече изгасена) и я изхвърлих в морето. Куршумите бяха надупчили снарядните гилзи.
По-късно на Димитър му прилоша. Имаше друга версия за натравянето му, но според мен всичко беше от това, че противогазът му нямаше хопкалитов патрон, и момчето се натрови с въглероден оксид. Пред лекарите не казаха цялата истина, и те не можаха да проведат правилното лечение.
После имаше разпити, следствие, наказания. Димитър Атанасов Димитров беше обявен за герой. Напълно заслужено! Той плати най-високата цена! И сега не ми се ще да мисля какво би се случило, ако бяха се взривили двете дузини подводни бомби, всяка от които можеше да унищожи подводница. Смешно ми е, когато си представя останалата част от 47-членния екипаж скупчен до димохода. И понякога се питам, кой герой е по-нужен на хората - живият или мъртвият? “
„Само аз знам какво се случи в горящия погреб, защото само аз бях там заедно с Митко!“ - разказва Васил Ангелов или, който след случая бил вече старшина I-ва степен Васил Ангелов. Защото тогава единствените срочно служещи старшини I-ва степен във флота се оказали двамата - Димитър Димитров - произведен предсрочно посмъртно, и Васил Ангелов - произведен предсрочно приживе. И двамата - защото са спасили от гибел кораба и екипажа.
„След изстрелите матросът-първогодник се уплаши, захвърли „Калашника“ и избяга. Всичко ставаше може би по-бързо отколкото го разказвам. Съгласно бойното разписание аз бях в артилерийската бойна част. Митко беше химикът на кораба. Никой не ни заповяда (!) влезем в погреба. Но стана така, че първи се оказахме там - първо аз и почти веднага - Митко. Само човек, който е виждал поне веднъж в живота си взривяващ се снаряд, би могъл да си представи какво означава пожар в погреба на боен кораб. Това е най-защитената част на кораба. Там са личните оръжия, боеприпасите за тях и за оръдията, и най-страховитите две дузини подводни бомби - средно големи „варелчета“, всяко от което може да загроби подводница. В погреба не се виждаше нищо. Дим, кашлица, теснотия. Пожарният шланг - корав и под налягане. Насочихме го с Митко там, където по усет предположихме, че идва димът. Единственото, което прозираше сред черния дим бяха тлеещите чохли (непромокаеми калъфи) на оръдията, прибрани в погреба по време на плаването. Хрумна ми, че те не могат да се подпалят от обикновени куршуми. Значи гореше под тях взривното вещество в зенитните снаряди. Случи се така, че на около тридесет сантиметра от лицето си видях горящата коробка. Насочих струята върху нея. Тя угасна, но и аз „угаснах“. Колко време й е трябвало още, за да се взриви, един Бог знаеше. Усетих, че се задушавам и почти губя съзнание. Бяхме с противогази, те бяха предназначени за бойни отровни вещества, а в погреба имаше въглероден окис. „Митко“ - успях да кажа, - „аз ще падна“ … Едва успях да изпълзя от погреба.
А той остана. Митко остана, докато изгаси пожара. Няколко минути повече. Но те се оказаха границата между живота и смъртта. А последствията от обгазяването още ги нося и вероятно - до края. На палубата ме пое почти на ръце главният механик Георги Василев - Джапана. Не знам доколко ми помогна бурканчето с кисело мляко, което ми даде той, но съм го запомнил. Междувременно и други влязоха в погреба, извадиха димящите чохли и коробките със надупчените от куршуми снаряди. Изхвърлиха ги зад борд. Помня и първите думи на командира на кораба: „Всички ли са живи!?“
Вече в Базата дойде пом.- командирът на дивизиона, разпита всички. Като разбра, че видими последствия от произшествието няма, той заключи, че най-добре ще е да се замаже случая. „Да се потули…“ Ех, ако знаех какво ще се случи по-нататък, не знам дали щях да си мълча.
В кубрика койките ни - моята и на Митко - бяха съседни. Към 21 часа той застена: „Ох, умирам! Болят ме гърдите!“ Разтичаха се всички. Закараха го във Военноморска болница. Закарахме и кислородни бутилки. На следващия ден се обринах. Закараха и мен във Военноморска болница. Разбрах, че са извикали от София военен лекар - ветеран от Втората Световна война. По това, че сходни симптоми имал негов пациент по време на войната, лекарят се досетил за какво става въпрос. Вероятно това ме спасило. Приложили правилното лечение. Мен ме разпитват, аз мълча, защото не знам какво да кажа. На 6-ти март ме изписаха, а Митко - вече мъртъв, го закарали в Сушица. След това хорото се завъртя: следствие, съд, разжалвания, дисципа … а мен ме поеха журналисти, делегации от ЦК на Комсомола, младежки бригади бяха кръщавани на името на Митко… За 1-ви май той бе награден посмъртно с най-високите държавни отличия.
Скоро след фаталния ден дойде ЗКПЧ на Базата и ми предаде заповед: „Утре в 10:00 часа в парадна униформа пред ДНФ („Дом „Народен флот“)!“ Отивам в уречения час, поемат ме, завеждат ме на 4-тия етаж, а там ме посреща командващият флота адмирал Добрев. Следват поздравления, ръкостискания, въвеждат ме в зрителната зала, полузамаян ме качват в деловия президиум. А там - освен адмирал Добрев седи и прославеният съветски летец - генерал Иван Кожедуб - три пъти герой на СССР… Представят ме като герой, посочват ми място от лявата му страна, той става и се ръкува с мен, вижда ме, че съм „гипсиран“, заговаря ме, шегува се…
И до днес се питам какво би станало, ако навреме бяхме казали как се е натровил Митко… Питам се и защо нямахме филтри за въглеродния окис? Мисля си също, че на децата и на внуците си мога да оставя само един разказ, който след време ще бъде вероятно забравен.“
„Наскоро видях по телевизията да рекламират книгата на Елена Гунчева „България обича героите си мъртви“. - каза ми в разговора приятелят от детинството, а тогава - старши матрос Красимир Динков.
Драги читателю, още от юношеската си възраст съм се питал какво е героизмът. Тогава бяха пресни примерите на Александър Матросов и Николай Гастело. Говореше се за подвига на Митко Палаузов. Четяхме за Кочо от Перущица. Но защо се мълчеше за подвизите на летеца Списаревски и другите въздушни асове? Защо след 1990 г. се ликвидира званието „Герой на НРБ“? Нима двамата летци-космонавти или Христо Проданов не го заслужаваха? Защо опитаха повторно да разстрелят Вапцаров? Защо все още плахо се говори за подвига на седемте от кораба „Мария Луиза“? Колко са примерите в световната история, в които един екипаж спасява с цената на живота си от гибел цял вражески град? Сега за герои се провъзгласяват (и не само у нас) тези, които са дали живота си в защита на държавните интереси на хиляди километри от родината. Сигурно е правилно и не бива да се отнема тази посмъртна утеха на загиналия и на живите.
Но щеше ли да бъде грешка, ако имената на живите спасители на един боен кораб с екипажа му бяха упоменати някъде черно на бяло. Без ордени или медали? Да могат след време техните деца и внуци да ги прочетат в някоя пожълтяла изрезка от вестник и да кажат: „Той е мой баща! Или дядо!“ Такива неща задължават потомците.
Какво означава безмилостният боен опит? И защо той се придобива само със жертви?
И продължавам да се лутам между заглавието на Елена Гунчева и една от крилатите мисли на стария циник Чърчил (цитирам по памет): „Щастливи са народите, които имат своите герои, но тежко и горко на народите, които имат нужда от герои.“ Може да ме упрекнете, но мисля, че ние, българите СЪЩЕСТВУВАМЕ във време, в което имаме нужда от герои.
Адриан ВАСИЛЕВ
Но, все пак, не за това ми е думата. Чест, слава и вечна памет на героя! Нашата военноморска история не е богата като тази на традиционните морски държави и за това, той е едно от малкото украшения на скромната й слава. Случи се, че известно време след събитието попаднах на борда на БО-17 (БО - „Большой охотник“ - толям преследвач на подводници) и се срещнах с добрия си познат от детските години в родния Тутракан, тогава - старши матрос Красимир Динков. Запитах го за пожара. Погледна ме и с добре познатия ми жест отклони поглед в страни: „Автоматът, с който се случи всичко, беше моят.“ Не го разпитвах повече. Времената бяха други. Но запазих някаква утайчица в главата си, че не всичко е ясно. Срещнахме се пак след 57 години, понатежали и побелели. И Красьо ми разказа следното:
„Тогава бях моряк - втора година. В началото на март провеждахме едно от поредните „К“ - учения („К“ - курсова задача). Между 3-ти и 4-ти март бяхме вече проплавали Черноморието от Варна, до Созопол и Калиакра. Връщахме се към варненската База, когато някъде към Златните пясъци командирът на кораба реши да проиграем обезвреждане на плаваща мина. Рутинно. По-скоро командирът искаше да провери доколко всеки от нас си знае мястото и задълженията. Вероятно за това реши, че няма нужда да слизам с автомат в лодката: „Предай автомата на гл. старшина Вачев!“ Подадох го „на предпазител“ и помня, че му казах да махне пълнителя. Защото в него имаше 15 патрона. Вачев го предаде на младия матрос Денев да го смъкне в погреба. Явно тук нишката на информацията се е прекъснала, защото Денев, слизайки в погреба, само е погледнал дъното на пълнителя. Там има малък контролен отвор, и ако пълнителят е зареден, долният патрон се вижда в отвора. Но в случая пълнителят беше полупразен и в контролния отвор не се виждало нищо. По навик той освобождава предпазителя и взвежда затвора, натиска спусъка, но вместо изщракване на празно оръжие, автоматът дава ред изстрели.
По палубата започна суетене. Почти целият екипаж се скупчи до димохода на кораба. От погреба тръгна гъст черен дим. Там се оказаха ст. м-с Димитър Димитров и ст. II-ра ст. Васил Ангелов. През цялото време командирът на кораба Панайотов беше с нас, до входа на погреба. Единствен от офицерите. Опита се да създаде някаква логика в действията ни, доколкото това беше възможно, защото всичко ставаше по-бързо, отколкото го разказвам. А простреляните и горящи кутии със снаряди бяха поне две-три. Помня, че и аз поех една (вече изгасена) и я изхвърлих в морето. Куршумите бяха надупчили снарядните гилзи.
По-късно на Димитър му прилоша. Имаше друга версия за натравянето му, но според мен всичко беше от това, че противогазът му нямаше хопкалитов патрон, и момчето се натрови с въглероден оксид. Пред лекарите не казаха цялата истина, и те не можаха да проведат правилното лечение.
После имаше разпити, следствие, наказания. Димитър Атанасов Димитров беше обявен за герой. Напълно заслужено! Той плати най-високата цена! И сега не ми се ще да мисля какво би се случило, ако бяха се взривили двете дузини подводни бомби, всяка от които можеше да унищожи подводница. Смешно ми е, когато си представя останалата част от 47-членния екипаж скупчен до димохода. И понякога се питам, кой герой е по-нужен на хората - живият или мъртвият? “
„Само аз знам какво се случи в горящия погреб, защото само аз бях там заедно с Митко!“ - разказва Васил Ангелов или, който след случая бил вече старшина I-ва степен Васил Ангелов. Защото тогава единствените срочно служещи старшини I-ва степен във флота се оказали двамата - Димитър Димитров - произведен предсрочно посмъртно, и Васил Ангелов - произведен предсрочно приживе. И двамата - защото са спасили от гибел кораба и екипажа.
„След изстрелите матросът-първогодник се уплаши, захвърли „Калашника“ и избяга. Всичко ставаше може би по-бързо отколкото го разказвам. Съгласно бойното разписание аз бях в артилерийската бойна част. Митко беше химикът на кораба. Никой не ни заповяда (!) влезем в погреба. Но стана така, че първи се оказахме там - първо аз и почти веднага - Митко. Само човек, който е виждал поне веднъж в живота си взривяващ се снаряд, би могъл да си представи какво означава пожар в погреба на боен кораб. Това е най-защитената част на кораба. Там са личните оръжия, боеприпасите за тях и за оръдията, и най-страховитите две дузини подводни бомби - средно големи „варелчета“, всяко от което може да загроби подводница. В погреба не се виждаше нищо. Дим, кашлица, теснотия. Пожарният шланг - корав и под налягане. Насочихме го с Митко там, където по усет предположихме, че идва димът. Единственото, което прозираше сред черния дим бяха тлеещите чохли (непромокаеми калъфи) на оръдията, прибрани в погреба по време на плаването. Хрумна ми, че те не могат да се подпалят от обикновени куршуми. Значи гореше под тях взривното вещество в зенитните снаряди. Случи се така, че на около тридесет сантиметра от лицето си видях горящата коробка. Насочих струята върху нея. Тя угасна, но и аз „угаснах“. Колко време й е трябвало още, за да се взриви, един Бог знаеше. Усетих, че се задушавам и почти губя съзнание. Бяхме с противогази, те бяха предназначени за бойни отровни вещества, а в погреба имаше въглероден окис. „Митко“ - успях да кажа, - „аз ще падна“ … Едва успях да изпълзя от погреба.
А той остана. Митко остана, докато изгаси пожара. Няколко минути повече. Но те се оказаха границата между живота и смъртта. А последствията от обгазяването още ги нося и вероятно - до края. На палубата ме пое почти на ръце главният механик Георги Василев - Джапана. Не знам доколко ми помогна бурканчето с кисело мляко, което ми даде той, но съм го запомнил. Междувременно и други влязоха в погреба, извадиха димящите чохли и коробките със надупчените от куршуми снаряди. Изхвърлиха ги зад борд. Помня и първите думи на командира на кораба: „Всички ли са живи!?“
Вече в Базата дойде пом.- командирът на дивизиона, разпита всички. Като разбра, че видими последствия от произшествието няма, той заключи, че най-добре ще е да се замаже случая. „Да се потули…“ Ех, ако знаех какво ще се случи по-нататък, не знам дали щях да си мълча.
В кубрика койките ни - моята и на Митко - бяха съседни. Към 21 часа той застена: „Ох, умирам! Болят ме гърдите!“ Разтичаха се всички. Закараха го във Военноморска болница. Закарахме и кислородни бутилки. На следващия ден се обринах. Закараха и мен във Военноморска болница. Разбрах, че са извикали от София военен лекар - ветеран от Втората Световна война. По това, че сходни симптоми имал негов пациент по време на войната, лекарят се досетил за какво става въпрос. Вероятно това ме спасило. Приложили правилното лечение. Мен ме разпитват, аз мълча, защото не знам какво да кажа. На 6-ти март ме изписаха, а Митко - вече мъртъв, го закарали в Сушица. След това хорото се завъртя: следствие, съд, разжалвания, дисципа … а мен ме поеха журналисти, делегации от ЦК на Комсомола, младежки бригади бяха кръщавани на името на Митко… За 1-ви май той бе награден посмъртно с най-високите държавни отличия.
Скоро след фаталния ден дойде ЗКПЧ на Базата и ми предаде заповед: „Утре в 10:00 часа в парадна униформа пред ДНФ („Дом „Народен флот“)!“ Отивам в уречения час, поемат ме, завеждат ме на 4-тия етаж, а там ме посреща командващият флота адмирал Добрев. Следват поздравления, ръкостискания, въвеждат ме в зрителната зала, полузамаян ме качват в деловия президиум. А там - освен адмирал Добрев седи и прославеният съветски летец - генерал Иван Кожедуб - три пъти герой на СССР… Представят ме като герой, посочват ми място от лявата му страна, той става и се ръкува с мен, вижда ме, че съм „гипсиран“, заговаря ме, шегува се…
И до днес се питам какво би станало, ако навреме бяхме казали как се е натровил Митко… Питам се и защо нямахме филтри за въглеродния окис? Мисля си също, че на децата и на внуците си мога да оставя само един разказ, който след време ще бъде вероятно забравен.“
„Наскоро видях по телевизията да рекламират книгата на Елена Гунчева „България обича героите си мъртви“. - каза ми в разговора приятелят от детинството, а тогава - старши матрос Красимир Динков.
Драги читателю, още от юношеската си възраст съм се питал какво е героизмът. Тогава бяха пресни примерите на Александър Матросов и Николай Гастело. Говореше се за подвига на Митко Палаузов. Четяхме за Кочо от Перущица. Но защо се мълчеше за подвизите на летеца Списаревски и другите въздушни асове? Защо след 1990 г. се ликвидира званието „Герой на НРБ“? Нима двамата летци-космонавти или Христо Проданов не го заслужаваха? Защо опитаха повторно да разстрелят Вапцаров? Защо все още плахо се говори за подвига на седемте от кораба „Мария Луиза“? Колко са примерите в световната история, в които един екипаж спасява с цената на живота си от гибел цял вражески град? Сега за герои се провъзгласяват (и не само у нас) тези, които са дали живота си в защита на държавните интереси на хиляди километри от родината. Сигурно е правилно и не бива да се отнема тази посмъртна утеха на загиналия и на живите.
Но щеше ли да бъде грешка, ако имената на живите спасители на един боен кораб с екипажа му бяха упоменати някъде черно на бяло. Без ордени или медали? Да могат след време техните деца и внуци да ги прочетат в някоя пожълтяла изрезка от вестник и да кажат: „Той е мой баща! Или дядо!“ Такива неща задължават потомците.
Какво означава безмилостният боен опит? И защо той се придобива само със жертви?
И продължавам да се лутам между заглавието на Елена Гунчева и една от крилатите мисли на стария циник Чърчил (цитирам по памет): „Щастливи са народите, които имат своите герои, но тежко и горко на народите, които имат нужда от герои.“ Може да ме упрекнете, но мисля, че ние, българите СЪЩЕСТВУВАМЕ във време, в което имаме нужда от герои.
Адриан ВАСИЛЕВ