НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КРАЯТ
Есента на живота ми.
Все си е тази луна
и все пак …
Кобаяши ИССА
Тази нощ ми спря машината. Не мойта. Корабната. Не се развълнувах особено, защото се е случвало много пъти, но защо СЛЕД ТОВА започнаха да мигат светлините? Обикновено става обратното - първо светлините мигат и гаснат, а после, след цяла минута, спира главният двигател. И други странни неща имаше в случващото се. Първо - защо хич не се разтревожих и откъде, по дяволите, се взе тази нокторезачка в ръката ми? Корабът бе от най-старите, без ЦеПеУ, а тогава още си режехме ноктите с ножица, аз пък направо ги гризях! И защо събитието като на стоп кадър спря на мигащите лампи? Стоях до местния пулт за управление на двигателя и се чудех къде е мястото на проклетата нокторезачка.
На тези кораби, точно до пулта за управление, слагахме дългокрака катедра, закрепена надеждно към яка вертикална колона. Там стоеше машинният журнал, там трябва да сме слагали и старите дневници, и кутийката с вода за фасовете, и корабните правилници, и пишещите средства, но нямаше чекмедже, а се вдигаше наклонения плот на катедрата и под него имаше място и за нощна закуска, и за каквото се сетиш, но не и за нокторезачки. Сънят се проточи безмълвен и безнадежден, докато стоях на стоманения пайол, очакващ края с оная нокторезачка в ръка.
И защо го няма сега Звона, да разтълкува моя сън. Харесваше ги той, вечна му памет, сънищата със смърт и тайни, и със сигурност щеше да ми каже какво означава и аварийния стоп, и нокторезачката. Особено последното!
Понякога моля приятели, колеги и съвипускници за съдействие: я забравена информация, я стара снимка. В девет от десет случая, получавам учтив, а най-често - мълчалив отказ. Каня се да питам Наско за това, но и сам мога да си отговоря. Хората вече не вярват, че днес някой може да прави нещо просто така, за радост на околните, а и за собствено удовлетворение. Все ще трябва да има някаква далаверка в тая работа...
Е, има и моряци, които се отзовават моменталически и искам да им благодаря: Ваньо Велков, Наско Николов, Стефко Батареята, Вальо Димитров, Наско Панайотов, а
един капитан, почти набор пък, от време на време се обажда и все пита кога пак ще пиша за Мала Кутловица. Той е варненец и цял живот е плавал, но иска да чете за моето родно село! Ад, дЕ, както би казал капитан Ръби.
Есента на живота ми.
Все си е тази луна
и все пак …
Кобаяши ИССА
Тази нощ ми спря машината. Не мойта. Корабната. Не се развълнувах особено, защото се е случвало много пъти, но защо СЛЕД ТОВА започнаха да мигат светлините? Обикновено става обратното - първо светлините мигат и гаснат, а после, след цяла минута, спира главният двигател. И други странни неща имаше в случващото се. Първо - защо хич не се разтревожих и откъде, по дяволите, се взе тази нокторезачка в ръката ми? Корабът бе от най-старите, без ЦеПеУ, а тогава още си режехме ноктите с ножица, аз пък направо ги гризях! И защо събитието като на стоп кадър спря на мигащите лампи? Стоях до местния пулт за управление на двигателя и се чудех къде е мястото на проклетата нокторезачка.
На тези кораби, точно до пулта за управление, слагахме дългокрака катедра, закрепена надеждно към яка вертикална колона. Там стоеше машинният журнал, там трябва да сме слагали и старите дневници, и кутийката с вода за фасовете, и корабните правилници, и пишещите средства, но нямаше чекмедже, а се вдигаше наклонения плот на катедрата и под него имаше място и за нощна закуска, и за каквото се сетиш, но не и за нокторезачки. Сънят се проточи безмълвен и безнадежден, докато стоях на стоманения пайол, очакващ края с оная нокторезачка в ръка.
И защо го няма сега Звона, да разтълкува моя сън. Харесваше ги той, вечна му памет, сънищата със смърт и тайни, и със сигурност щеше да ми каже какво означава и аварийния стоп, и нокторезачката. Особено последното!
Понякога моля приятели, колеги и съвипускници за съдействие: я забравена информация, я стара снимка. В девет от десет случая, получавам учтив, а най-често - мълчалив отказ. Каня се да питам Наско за това, но и сам мога да си отговоря. Хората вече не вярват, че днес някой може да прави нещо просто така, за радост на околните, а и за собствено удовлетворение. Все ще трябва да има някаква далаверка в тая работа...
Е, има и моряци, които се отзовават моменталически и искам да им благодаря: Ваньо Велков, Наско Николов, Стефко Батареята, Вальо Димитров, Наско Панайотов, а
един капитан, почти набор пък, от време на време се обажда и все пита кога пак ще пиша за Мала Кутловица. Той е варненец и цял живот е плавал, но иска да чете за моето родно село! Ад, дЕ, както би казал капитан Ръби.
Човешкият живот е може би като един ден - има изгрев, има и залез. И ако никой няма спомен от изгрева, то сигурно си струва залезът ни да бъде такъв, какъвто ще ни хареса. И не само на нас.
Понякога краят е твърде неочакван …
Часовник-сувенир, който известна шипингова компания подарява на свои служители. Вероятно, за да не си въобразяват, че зодиакалният им произход ще им помогне на море. В края на краищата всяка зодия е само 1/12 от циферблата … на живота.
Напоследък имам усещането, че остаряването ми се състои в това, да виждам как умират другите. Широко разпространено е вярването, че пред очите на умиращия за секунда преминавал целият му живот. Като на филм. Скоро ще разбера дали е вярно. За нищо на света не бих искал да пропусна този „Бест оф“ на моята житейска история. Може би пиша текстовете в „Морски вестник“, за да подготвя работата на монтажиста, тъй като после няма да ме има. Чрез писането човек може предварително да се порадва на бъдещата си репутация на покойник. За това не бях се сетил, но е ясно, че един ден и аз ще опъна чепика, гушна букета, издъхна спокойно в съня си, съгласно клишето или „събуди се мъртъв”, както казваме в родното ми село. Със сигурност зная, че смъртта ми няма да бъде кОнчина или успЕние, а като гледам как съм със здравето днес, та понякога тъжно си мисля така: Какво сме ние моряците, ако не сбор от нашите плавания и приключения, и от мъдростта, която сме събирали по далечни земи и морета. И какво по-умно от това, да споделим моряшките си спомени с теб, Читателю. А от друга страна - мъртвите не остаряват!
Сигурен съм, че много моряци могат да разкажат същите истории, които и аз описвам, но още по-сигурен съм, че ще го направят по различен начин. И на Читателя отново ще му бъде интересно, защото това ще бъде тяхната гледна точка и тяхната правда!
Ако съм „се метнал“ на онази моя половина, която е от рода на баща ми, със сигурност ще живея сравнително дълго, но майка ми и тия от Данинци, обикновено не докарваха до дълголетие.
Да, но Данинци не само живееха, а и умираха щастливи. Те не се измъчваха от това дали като им дойде времето, Господ ще ги пита какви награди са имали, какви постове са заемали, колко пари са спечелили и колко есета са написали.
Добре, че го споменах: докато оцелявам в последните ми здравословни премеждия, се вживях в мечтата „приживе” да изпиша триста есета. Нещо като, да стигна до бленувания бряг или любимото пристанище. Всеки ден ги броях и бързах да ги стъкмя предварително, в случай, че краят дойде преди мечтаното число да стане факт, дори се замислих как да ги пратя всичките на Наско, та ако не дай Боже... Мислено разигравах сценарии как пълзейки, предсмъртно се добирам до компютъра и с трепереща ръка пращам на „Морски вестник“ необходимите за онова число есета. Дори се тревожех дали няма да има грешки и неточности в некролога ми, нали никой не ме познава по-добре от мен самия, та защо сам да не си го напиша. Е, доживях и до този рубеж и то без пълзене, пОказен героизъм и саможертва.
Затова, нека пак се върнем към Краят. Надали някой ще пее „Амейзин грейс“ на погребението ми, няма да има и речи, затова приживе ще помоля за някой рок от петдесетте. А докато списвам този текст, пак напомням, че ако го публикува Наско, то той ще бъде номер 300. Култово число. Дори и филм има такъв.
Писането не е съвсем самотно занимание, както твърдят някои, защото няма как да не мислиш и за хората, които ще те четат. Неотдавна бе рожденият ми ден и той съвпадаше с деня на петъчното есе. Реших да си направя подарък - написах за импресионизма, едно от най-вълнуващите неща в спомените ми, което надали ще развълнува много читатели. Викам си, барем няма да досаждам на онези, които не си падат по това изкуство, защото просто няма да прочетат есе с такова заглавие. Есето излезе в „Морски вестник“ точно на рождения ми ден и всички, които ме поздравиха с деня, не пропуснаха да споделят, колко ги е развълнувал текста за импресионизма. Оказа се, че много моряци си падат по тези художници и всички са чели поредицата на Анри Перюшо. Едни си спомниха френския писател, други - как сме ходили по световните галерии, а Кеньо от Чикаго сподели, че малкият му син направо се влюбил в точковистите, както сполучливо ги нарекло детето, докато ние познавачите ги знаем поанталисти. Кеньо вероятно още помнеше, че в моята лична класация, веднага след Моне, е Сьора...
Оказа се, че освен на себе си, съм направил подарък и на много моряци по света и че трябва да имам повече доверие в другата половина от тандема писател-читател.
И уж бях поумнял, а малко след това, докато писах за геймърите, дълго се колебах дали да спомена Пинбол Уизард - знаменитият геймър от рок операта „Томи” на „Ху”, представен във филма от неподражаемия Елтън Джон. Накрая се отказах, защото реших, че „надали читателите на „Морски вестник“ ще са чули това засукано име”. Веднага след публикацията, един от „невежите” читатели бе написал под есето „Pinball Wizard”! Умрях от срам!
Някой беше казал, вече не помня кой, че когато един възрастен човек умре, една цяла библиотека изгаря. За да спася „моята библиотека от огъня”, бързам да споделя с Читателя живота, мислите, вълненията и спомените си. Тези, последните, са ми най-трудни: толкова години са изтекли. Когато бях стажант дори не разбирах всичко, което се случваше на кораба. Трябваше да минат години, за да оценя какво съм преживял.
И уж вече имам опит, но отново ме измъчва мисълта, ще е интересно ли всичко тава за читателите на „Морски вестник“.
А може би именно тези незначителни подробности от нашето минало, правят вечно живи времената и хората от онова време. Няма как на днешния човек да не са му интересни грешките, които сме допускали ние, а защо не и проявите на приятелство, национална гордост, та и героизъм, които сме преживяли. Би било интересно да разкажем именно за разочарованията и грешките си, белким някой се поучи от тях.
Ето ме в края на това есе. Стоя и се моля машината да е спряла, защото мотористът неволно е бутнал лоста за горивото и след минути отново да запалим агрегатите, а после и главния двигател ще стартираме, и ще се смеем над страха и тревогите си.
Каня те да се присъединиш, Читателю, защото всеки край има ново начало, а това означава, че ще се видим скоро отново!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимки МОРСКИ ВЕСТНИК
Сигурен съм, че много моряци могат да разкажат същите истории, които и аз описвам, но още по-сигурен съм, че ще го направят по различен начин. И на Читателя отново ще му бъде интересно, защото това ще бъде тяхната гледна точка и тяхната правда!
Ако съм „се метнал“ на онази моя половина, която е от рода на баща ми, със сигурност ще живея сравнително дълго, но майка ми и тия от Данинци, обикновено не докарваха до дълголетие.
Да, но Данинци не само живееха, а и умираха щастливи. Те не се измъчваха от това дали като им дойде времето, Господ ще ги пита какви награди са имали, какви постове са заемали, колко пари са спечелили и колко есета са написали.
Добре, че го споменах: докато оцелявам в последните ми здравословни премеждия, се вживях в мечтата „приживе” да изпиша триста есета. Нещо като, да стигна до бленувания бряг или любимото пристанище. Всеки ден ги броях и бързах да ги стъкмя предварително, в случай, че краят дойде преди мечтаното число да стане факт, дори се замислих как да ги пратя всичките на Наско, та ако не дай Боже... Мислено разигравах сценарии как пълзейки, предсмъртно се добирам до компютъра и с трепереща ръка пращам на „Морски вестник“ необходимите за онова число есета. Дори се тревожех дали няма да има грешки и неточности в некролога ми, нали никой не ме познава по-добре от мен самия, та защо сам да не си го напиша. Е, доживях и до този рубеж и то без пълзене, пОказен героизъм и саможертва.
Затова, нека пак се върнем към Краят. Надали някой ще пее „Амейзин грейс“ на погребението ми, няма да има и речи, затова приживе ще помоля за някой рок от петдесетте. А докато списвам този текст, пак напомням, че ако го публикува Наско, то той ще бъде номер 300. Култово число. Дори и филм има такъв.
Писането не е съвсем самотно занимание, както твърдят някои, защото няма как да не мислиш и за хората, които ще те четат. Неотдавна бе рожденият ми ден и той съвпадаше с деня на петъчното есе. Реших да си направя подарък - написах за импресионизма, едно от най-вълнуващите неща в спомените ми, което надали ще развълнува много читатели. Викам си, барем няма да досаждам на онези, които не си падат по това изкуство, защото просто няма да прочетат есе с такова заглавие. Есето излезе в „Морски вестник“ точно на рождения ми ден и всички, които ме поздравиха с деня, не пропуснаха да споделят, колко ги е развълнувал текста за импресионизма. Оказа се, че много моряци си падат по тези художници и всички са чели поредицата на Анри Перюшо. Едни си спомниха френския писател, други - как сме ходили по световните галерии, а Кеньо от Чикаго сподели, че малкият му син направо се влюбил в точковистите, както сполучливо ги нарекло детето, докато ние познавачите ги знаем поанталисти. Кеньо вероятно още помнеше, че в моята лична класация, веднага след Моне, е Сьора...
Оказа се, че освен на себе си, съм направил подарък и на много моряци по света и че трябва да имам повече доверие в другата половина от тандема писател-читател.
И уж бях поумнял, а малко след това, докато писах за геймърите, дълго се колебах дали да спомена Пинбол Уизард - знаменитият геймър от рок операта „Томи” на „Ху”, представен във филма от неподражаемия Елтън Джон. Накрая се отказах, защото реших, че „надали читателите на „Морски вестник“ ще са чули това засукано име”. Веднага след публикацията, един от „невежите” читатели бе написал под есето „Pinball Wizard”! Умрях от срам!
Някой беше казал, вече не помня кой, че когато един възрастен човек умре, една цяла библиотека изгаря. За да спася „моята библиотека от огъня”, бързам да споделя с Читателя живота, мислите, вълненията и спомените си. Тези, последните, са ми най-трудни: толкова години са изтекли. Когато бях стажант дори не разбирах всичко, което се случваше на кораба. Трябваше да минат години, за да оценя какво съм преживял.
И уж вече имам опит, но отново ме измъчва мисълта, ще е интересно ли всичко тава за читателите на „Морски вестник“.
А може би именно тези незначителни подробности от нашето минало, правят вечно живи времената и хората от онова време. Няма как на днешния човек да не са му интересни грешките, които сме допускали ние, а защо не и проявите на приятелство, национална гордост, та и героизъм, които сме преживяли. Би било интересно да разкажем именно за разочарованията и грешките си, белким някой се поучи от тях.
Ето ме в края на това есе. Стоя и се моля машината да е спряла, защото мотористът неволно е бутнал лоста за горивото и след минути отново да запалим агрегатите, а после и главния двигател ще стартираме, и ще се смеем над страха и тревогите си.
Каня те да се присъединиш, Читателю, защото всеки край има ново начало, а това означава, че ще се видим скоро отново!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимки МОРСКИ ВЕСТНИК