НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СТАРОСТТА
„Защо сега не можеш да летиш, мамо?
- Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.
- А защо забравят?
- Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.“
„ПИТЪР ПАН“
Великият албум „Стената“ на Пинк Флойд започва с такава песен: „Ей ти, самотни човече, седящ в тъмнината в очакване на старостта“... Нима всички не сме такива?
Зная, че на Младия Читател му е дошло до гуша от такива като мен, които си спомнят как, когато са били млади, са променяли света.
За всеки моряк, колкото и дълго да е плавал, винаги идва време да слезе на брега и да заживее като редови старец. Не е лесно да си стар човек днес в нашата родина. Една древна мъдрост гласи, че „когато старците страдат, градовете умират“. В моето детство старите хора бяха на особена почит: те разчупваха хляба, произнасяха молитвата, поучаваха ни и ни даряваха с мъдрост. Спомнете си и народните приказки, в които младият юнак винаги се съветва с непознат белобрад старец. После нещата се промениха, но ние продължавахме да виждаме по нашите курорти стари хора в бели дрехи, усмихнати и с фотоапарати, да се радват на родните красоти, без да се запитваме защо не се усмихват нашите стари хора.
Когато на корабите започнаха да идват на различни длъжности млади момчета, синове на мои приятели и съвипускници, разбрах, че остарявам.
На м/к „Добруджа“ с Деничка - дъщеря на капитана и придружаващо лице, рисуваме шаржове. Обект на нашето изкуство са моряците от екипажа. Темата задава седемгодишната Дени, после всеки от нас прави свой шарж, като обяснява фигуралните си решения, а малката дори оцветява някои от моите рисунки. Камериера и готвача са най-честите ни „жертви“ и на закуска, когато сме сами в салета, детето им подарява (като истински творец) някои от най-добрите попадения, съпроводени с дата и лично неин подпис. На харесвания и от двама ни моторист Ники Китариста, Деница се срамува да подари лично шаржа, истинска дама ви казвам, та се налага да посреднича. Ники е толкова щастлив, че вечерта прави двучасова серенада на момичето със специални посвещения, благодарности и включване на името й в романтичните текстове.
Деница наистина бе лъчезарно и добре възпитано дете и тогава си мислех, че с нея на кораба е дошла младостта, но днес зная, че преди това ме е споходила старостта.
През 50-те години на миналия век възрастта бе на особена почит в НеРеБе. Всички държавни и партийни водачи бяха над 50 годишни, така бе и в литературата, киното и театъра. Това че първите мъже и жени на държавата страдаха от типични старчески болести и дефекти бе нормално, но любовните сцени с участие на зрели матрони и понапълняли мъже с оредяваща коса, започнаха да предизвикват смях в салоните. Не вярвам да са липсвали умни млади хора и актьори, но вероятно е трябвало да се изчака срока, в който те да докажат своята преданост към идеите на комунизма. Властта не пропускаше да ни залъгва с лозунги от типа „Път на младите“, но този „път“ водеше към струга, трактора или (в най-добрия случай) към кораба, като през цялото време трябваше да се учим от старостта. По същата причина ние постоянно имахме по двама вождове - единият „вечно жив“, а другият - вечно болен!
Неотдавна изкарах няколко часа в младежката компания на моите син и внук. Харесаха ми някои хитринки от прическите, брадите и мустаците им, зачудих се с какъв инструмент са направени, но не ги попитах. Добре им стояха и дрешките - като че току що изгладени след изваждане от пералнята. Накрая си направихме снимки. Гледам фотосите и констатирам, че и моето лице е като току що изкарано от пералнята, но още не е изгладено...
На съвипускника Константин Алтъпърмаков много му харесва идеята ми да монтираме огромни огледала в баните си. Колкото по-често виждаме отраженията си в тези огледала, толкова по-ясно ще разберем дали сме допуснали младостта ни да си отиде. Коцето е фен на тази моя идея вече повече от половин век и така си остана просто фен, без никакви конкретни действия по въпроса.
От време на време ми звъни внукът на моя приятел Черното Гоче. Момчето живее в София (като внук на пампорджия), има същото име и фамилия като славния моряк Черно Гоче и затова го наричам Малко Гоче. Та, обажда са Малкото Гоче и винаги коментира текстовете от „Морски вестник“ с възхищение за интересния и разнообразен живот, който са водили моряците от времето на неговия дядо. Как да кажа на младия човек, че няма по-велико и ценно нещо от неговата младост и любопитството му към живота на предците!
Все по-рядко и трудно успявам физически да се добера да Клуба на Механиците, за да срещна на живо старите авери, но помня как преди няколко години, по време на Великата Стабилност и още по-великите Успехи, в Клуба ни посети Краси Спиров, един от по-възрастните ни членове. Той огледа с усмивка стените, окичени с рекламни патрЕотични материали и каза:
- Пешков, защо не изпишеш на стената голям лозунг „Благодарим ви, господин Борисов, за щастливото ни детство!“
Неофициално бях забранил каквато и да е политическа агитация в нашия клуб и затова деликатно и учтиво отказах предложението. После нещо ми светна и бъзикнах Краси:
-Чакай, приятелю, днес ние всички сме старци, а по времето, когато бяхме деца, Борисов още не е бил роден!
- Именно за това искаме да му благодарим ...
Краси вече отплава за своя последен уан уей рейс, но си спомням как на стари година той реши да стане земеделски производител - велика мечта за всеки пенсиониран моряк. За разлика от пишман земеделците обаче, той произвеждаше прекрасни плодове и зеленчуци, превръщаше ги в качествени мезета и напитки, и ни гощаваше в Клуба, и на никулденските събирания. Той е бил активен съучастник в „щастливото детство“ на двамата наши Насковци - Големия и Николов. Ние останалите, искаме да му благодарим за щастливата старост, която ни осигуряваше с песните, шегите и незабравимата „Красимировица“!
Понякога с усмивка си мисля как на моето погребение някой стар моряк, подпирайки се на две патерици, ще каже: „Млад си отиде Пешков! Та той е по-млад и от мен, цели два випуска е след нашия. Нямаше навършени 78! Плавахме заедно на баба „Рила” едно време.“ Сега се сещам, че аз изглеждам доста по-прилично от този колега: все още имам косица по главата и наистина куцам, но патерици не ползвам! Общото между нас е това, че младите не ни забелязват - за тях сякаш ние не съществуваме. Защото сме старци!
Винаги съм знаел, че всеки ще умре, но и днес се надявам, аз да съм изключение...
На кораба времето тече по свой си начин. Когато си на вахта, то обикновено е бавно. Седиш в ЦПУ-то, после обикаляш машинното, връщаш се, пишеш параметрите и сякаш часове са минали, а като погледнеш часовника - само пет минути е навъртял. Друг път се запалва нещо, писват сирените, мигат сигнализациите и ти сякаш цели часове се бориш с огъня, а след потушаването му, пак поглеждаш часовника и - отново само пет минути е продължил ужасът. Може би затова моряците остаряват рано.
Следя, доколкото мога, съвременното търговско корабоплаване и все по-често ме спохожда мисълта, че аз съм МОРЯК ОТ ДРУГА ЕПОХА.
В края на краищата, възрастта е едно число и нищо повече, Читателю.
Само че, ЗАЩО МЕ ПРИБЛИЖАВА НА ПРЪСТИ?
Помниш ли, Читателю, Татьяна Пельтцер? Тази актриса бе Главната баба на СССР! Тя участва в много филми и винаги играеше ... баба. Малки роли за голяма актриса. Дано и моята роля в днешния живот е подобна на нейната - на заслужил и уважаван морски дядо!
Скъпи приятели, живеем в безумен свят на жестокост, безсмислени войни и трагедии. Затова завършвам последните есета с шеги. И така: Какво е това 40 зъба и четири крака? Това е крокодил. А какво е това четири зъба и 40 крака? Това е политбюро на ЦК на БКП!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Защо сега не можеш да летиш, мамо?
- Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.
- А защо забравят?
- Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.“
„ПИТЪР ПАН“
Великият албум „Стената“ на Пинк Флойд започва с такава песен: „Ей ти, самотни човече, седящ в тъмнината в очакване на старостта“... Нима всички не сме такива?
Зная, че на Младия Читател му е дошло до гуша от такива като мен, които си спомнят как, когато са били млади, са променяли света.
За всеки моряк, колкото и дълго да е плавал, винаги идва време да слезе на брега и да заживее като редови старец. Не е лесно да си стар човек днес в нашата родина. Една древна мъдрост гласи, че „когато старците страдат, градовете умират“. В моето детство старите хора бяха на особена почит: те разчупваха хляба, произнасяха молитвата, поучаваха ни и ни даряваха с мъдрост. Спомнете си и народните приказки, в които младият юнак винаги се съветва с непознат белобрад старец. После нещата се промениха, но ние продължавахме да виждаме по нашите курорти стари хора в бели дрехи, усмихнати и с фотоапарати, да се радват на родните красоти, без да се запитваме защо не се усмихват нашите стари хора.
Когато на корабите започнаха да идват на различни длъжности млади момчета, синове на мои приятели и съвипускници, разбрах, че остарявам.
На м/к „Добруджа“ с Деничка - дъщеря на капитана и придружаващо лице, рисуваме шаржове. Обект на нашето изкуство са моряците от екипажа. Темата задава седемгодишната Дени, после всеки от нас прави свой шарж, като обяснява фигуралните си решения, а малката дори оцветява някои от моите рисунки. Камериера и готвача са най-честите ни „жертви“ и на закуска, когато сме сами в салета, детето им подарява (като истински творец) някои от най-добрите попадения, съпроводени с дата и лично неин подпис. На харесвания и от двама ни моторист Ники Китариста, Деница се срамува да подари лично шаржа, истинска дама ви казвам, та се налага да посреднича. Ники е толкова щастлив, че вечерта прави двучасова серенада на момичето със специални посвещения, благодарности и включване на името й в романтичните текстове.
Деница наистина бе лъчезарно и добре възпитано дете и тогава си мислех, че с нея на кораба е дошла младостта, но днес зная, че преди това ме е споходила старостта.
През 50-те години на миналия век възрастта бе на особена почит в НеРеБе. Всички държавни и партийни водачи бяха над 50 годишни, така бе и в литературата, киното и театъра. Това че първите мъже и жени на държавата страдаха от типични старчески болести и дефекти бе нормално, но любовните сцени с участие на зрели матрони и понапълняли мъже с оредяваща коса, започнаха да предизвикват смях в салоните. Не вярвам да са липсвали умни млади хора и актьори, но вероятно е трябвало да се изчака срока, в който те да докажат своята преданост към идеите на комунизма. Властта не пропускаше да ни залъгва с лозунги от типа „Път на младите“, но този „път“ водеше към струга, трактора или (в най-добрия случай) към кораба, като през цялото време трябваше да се учим от старостта. По същата причина ние постоянно имахме по двама вождове - единият „вечно жив“, а другият - вечно болен!
Неотдавна изкарах няколко часа в младежката компания на моите син и внук. Харесаха ми някои хитринки от прическите, брадите и мустаците им, зачудих се с какъв инструмент са направени, но не ги попитах. Добре им стояха и дрешките - като че току що изгладени след изваждане от пералнята. Накрая си направихме снимки. Гледам фотосите и констатирам, че и моето лице е като току що изкарано от пералнята, но още не е изгладено...
На съвипускника Константин Алтъпърмаков много му харесва идеята ми да монтираме огромни огледала в баните си. Колкото по-често виждаме отраженията си в тези огледала, толкова по-ясно ще разберем дали сме допуснали младостта ни да си отиде. Коцето е фен на тази моя идея вече повече от половин век и така си остана просто фен, без никакви конкретни действия по въпроса.
От време на време ми звъни внукът на моя приятел Черното Гоче. Момчето живее в София (като внук на пампорджия), има същото име и фамилия като славния моряк Черно Гоче и затова го наричам Малко Гоче. Та, обажда са Малкото Гоче и винаги коментира текстовете от „Морски вестник“ с възхищение за интересния и разнообразен живот, който са водили моряците от времето на неговия дядо. Как да кажа на младия човек, че няма по-велико и ценно нещо от неговата младост и любопитството му към живота на предците!
Все по-рядко и трудно успявам физически да се добера да Клуба на Механиците, за да срещна на живо старите авери, но помня как преди няколко години, по време на Великата Стабилност и още по-великите Успехи, в Клуба ни посети Краси Спиров, един от по-възрастните ни членове. Той огледа с усмивка стените, окичени с рекламни патрЕотични материали и каза:
- Пешков, защо не изпишеш на стената голям лозунг „Благодарим ви, господин Борисов, за щастливото ни детство!“
Неофициално бях забранил каквато и да е политическа агитация в нашия клуб и затова деликатно и учтиво отказах предложението. После нещо ми светна и бъзикнах Краси:
-Чакай, приятелю, днес ние всички сме старци, а по времето, когато бяхме деца, Борисов още не е бил роден!
- Именно за това искаме да му благодарим ...
Краси вече отплава за своя последен уан уей рейс, но си спомням как на стари година той реши да стане земеделски производител - велика мечта за всеки пенсиониран моряк. За разлика от пишман земеделците обаче, той произвеждаше прекрасни плодове и зеленчуци, превръщаше ги в качествени мезета и напитки, и ни гощаваше в Клуба, и на никулденските събирания. Той е бил активен съучастник в „щастливото детство“ на двамата наши Насковци - Големия и Николов. Ние останалите, искаме да му благодарим за щастливата старост, която ни осигуряваше с песните, шегите и незабравимата „Красимировица“!
Понякога с усмивка си мисля как на моето погребение някой стар моряк, подпирайки се на две патерици, ще каже: „Млад си отиде Пешков! Та той е по-млад и от мен, цели два випуска е след нашия. Нямаше навършени 78! Плавахме заедно на баба „Рила” едно време.“ Сега се сещам, че аз изглеждам доста по-прилично от този колега: все още имам косица по главата и наистина куцам, но патерици не ползвам! Общото между нас е това, че младите не ни забелязват - за тях сякаш ние не съществуваме. Защото сме старци!
Винаги съм знаел, че всеки ще умре, но и днес се надявам, аз да съм изключение...
На кораба времето тече по свой си начин. Когато си на вахта, то обикновено е бавно. Седиш в ЦПУ-то, после обикаляш машинното, връщаш се, пишеш параметрите и сякаш часове са минали, а като погледнеш часовника - само пет минути е навъртял. Друг път се запалва нещо, писват сирените, мигат сигнализациите и ти сякаш цели часове се бориш с огъня, а след потушаването му, пак поглеждаш часовника и - отново само пет минути е продължил ужасът. Може би затова моряците остаряват рано.
Следя, доколкото мога, съвременното търговско корабоплаване и все по-често ме спохожда мисълта, че аз съм МОРЯК ОТ ДРУГА ЕПОХА.
В края на краищата, възрастта е едно число и нищо повече, Читателю.
Само че, ЗАЩО МЕ ПРИБЛИЖАВА НА ПРЪСТИ?
Помниш ли, Читателю, Татьяна Пельтцер? Тази актриса бе Главната баба на СССР! Тя участва в много филми и винаги играеше ... баба. Малки роли за голяма актриса. Дано и моята роля в днешния живот е подобна на нейната - на заслужил и уважаван морски дядо!
Скъпи приятели, живеем в безумен свят на жестокост, безсмислени войни и трагедии. Затова завършвам последните есета с шеги. И така: Какво е това 40 зъба и четири крака? Това е крокодил. А какво е това четири зъба и 40 крака? Това е политбюро на ЦК на БКП!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Главният механик Иван Георгиев - ЗЪБАТА, „слезе на брега“, но никога не започна „да заживее като редови старец“. Каквото остави като творчество след себе си, ще живее много след него! С изключение на този уникален стенопис, който по заповед на ръководството на Пристанище Варна през 2016 г. бе изчегъртан от стена в помещение, което бе част от Морска гара Варна. Защо? Защото час по-скоро помещението трябваше да бъде дадено под наем. (25 април 2016 г. Уникален 20-годишен стенопис на Иван Георгиев - Зъбата, застрашен от погубване). Снимка Станислав ВИКТОРОВ.
Старейшините.
Наборите с щастливо детство.
Главният механик Иван Георгиев - ЗЪБАТА. Роден на 13 април 1933 г. във Варна. Отплавал в отвъдното на 2 февруари 2008 г. (74 г.) от Варна.
Младежът Марин Недев със свои кумири.
Бъдещият моряшки дядо Черното Гоче с бащата на Малкото Гоче.
Випуск „Ленински“, секция „Младежка“.
Незабравимият Краси Спиров и неговата „Красимировица“.
Главната баба на СССР.
Младежът капитан Алекс в акция.