НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
Pro Memoria:
ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ПРИЯТЕЛЯ И КОЛЕГАТА МАТЕЙ
ТОДОРОВ
Бързо отлита времето, но то не е в състояние изтрие от паметта ми спомена за приятеля и колегата Матей Тодоров. Вече разказах някои неща за него, но колкото и още да разказвам, времето няма да ни стигне. Едва ли ще изненадам някой друг от неговите приятели за това, какъв човек и колега беше той. Но аз, за разлика от повечето от тях, имам възможност и достъп до публична изява и ще се възползвам от нея, за да припомня за Матей.
Той обичаше предизвикателствата и беше верен на това си качество през целия си живот. Той искаше като журналист да изпита на гърба си това, което изпитват и неговите герои. Затова беше парашутист и водолаз, премина през подводничарския полигон на запълнения с вода торпеден апарат, не признаваше трудностите, които му поднасяха природата и обстоятелствата. С това увличаше много други колеги и приятели, сред които бях и аз.
Веднъж, в труден момент, пред който се изправихме - ние, членовете от екипа на поредния му документален телевизионен филм, той се опита да разведри обстановката, като ми „подаде щафетата“, за да разкажа за някои перипетии, през които преминахме с него по време на снимките на филма „Обратен курс няма“ (2000 - 2002 г.). Не знаех какво точно има предвид, затова резюмирах накратко: „първо гладувахме, след което псувахме“… Матей ме погледна озадачено, но бързо схвана какво имам предвид и избухна в заразителен смях. Наложи се „на бързи обороти“ да дам обяснение за моята „формула“.
Че гладувахме, да - гладувахме. Почти една седмица, по време на снимките в Израел. Това бяха истински велики пости. Затова на шега нарекох екипа „Светата Троица“ (Матей, операторът Емил Жупов и моя милост). Не беше редно, особено при обстоятелството, че бяхме и на Божи Гроб (станахме хаджии!). Но пък командировъчните ни наистина изобщо не кореспондираха с високите стандарти в тази държава. Буквално стигаха за един хляб и за две бутилки минерална вода на ден. Добре, че в хотела сутрин имахме закуска, по време на която хапвахме като „попско дете по време на задушница“. Но това мина под мотото „Изкуството иска жертви“… Филмът, благодарение и на изключителния професионализъм на режисьора Людмил Колев, се получи. Получи и няколко престижни награди.
Една от тези награди бе връчена на нашия екип в Пловдив, на фестивала „Златната ракла“. На връщане обаче по пътя ни настигна непрогледна мъгла. А бяхме все още много далече от Варна. Матей беше добър шофьор, отначало се ориентираше по осевата линия на пътя. Но по едно време и осевата линия изчезна. Това сериозно затрудни Матей и той ме помоли: „Почвай да ми говориш, изморително е, няма къде да спра, и за да не заспя зад волана, ми говори каквито глупости се сетиш, но не спирай!“
Тези, които ме познават добре, ще кажат, че тази молба на Матей не ме е затруднила особено. И това беше така, но ще трябва да добавя като допълнително обстоятелство, че не пътувахме само двамата. На задната седалка в автомобила бяха две колежки от екипа. Няма да им споменавам имената им, не е редно, но ще посоча, че едната от тях и до ден днешен е абсолютна пуританка. Нямаше как, трябваше да прекрача прага на доброто възпитание и да пусна в действие неофициалната част от моя речников запас. Това свърши работа, на Матей му хареса този подход и така стигнахме до Варна живи и невредими. През цялото пътуване обаче от задната седалка: „ни гък - ни вък“ (по Дядо Славейков). Когато Матей спря пред блока, където живееше едната от колежките (пуританката), тя не издържа и въздъхна: „Тези простотии, които слушах през последните няколко часа, са повече от всичките простотии, които през целия си живот досега съм слушала“… Това, уви, не беше комплимент.
Така майсторското кормуване на Матей и моето красноречие останаха недооценени. Но споменът за това преживяване винаги ни караше да се смеем от сърце. А такива спомени имахме много. Това е само едно от основанията и днес да се гордея с факта, че Матей беше мой приятел.
Времето може и да отминава,
но не подлежи приятелството на забрава!
Атанас ПАНАЙОТОВ
ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ПРИЯТЕЛЯ И КОЛЕГАТА МАТЕЙ
ТОДОРОВ
Бързо отлита времето, но то не е в състояние изтрие от паметта ми спомена за приятеля и колегата Матей Тодоров. Вече разказах някои неща за него, но колкото и още да разказвам, времето няма да ни стигне. Едва ли ще изненадам някой друг от неговите приятели за това, какъв човек и колега беше той. Но аз, за разлика от повечето от тях, имам възможност и достъп до публична изява и ще се възползвам от нея, за да припомня за Матей.
Той обичаше предизвикателствата и беше верен на това си качество през целия си живот. Той искаше като журналист да изпита на гърба си това, което изпитват и неговите герои. Затова беше парашутист и водолаз, премина през подводничарския полигон на запълнения с вода торпеден апарат, не признаваше трудностите, които му поднасяха природата и обстоятелствата. С това увличаше много други колеги и приятели, сред които бях и аз.
Веднъж, в труден момент, пред който се изправихме - ние, членовете от екипа на поредния му документален телевизионен филм, той се опита да разведри обстановката, като ми „подаде щафетата“, за да разкажа за някои перипетии, през които преминахме с него по време на снимките на филма „Обратен курс няма“ (2000 - 2002 г.). Не знаех какво точно има предвид, затова резюмирах накратко: „първо гладувахме, след което псувахме“… Матей ме погледна озадачено, но бързо схвана какво имам предвид и избухна в заразителен смях. Наложи се „на бързи обороти“ да дам обяснение за моята „формула“.
Че гладувахме, да - гладувахме. Почти една седмица, по време на снимките в Израел. Това бяха истински велики пости. Затова на шега нарекох екипа „Светата Троица“ (Матей, операторът Емил Жупов и моя милост). Не беше редно, особено при обстоятелството, че бяхме и на Божи Гроб (станахме хаджии!). Но пък командировъчните ни наистина изобщо не кореспондираха с високите стандарти в тази държава. Буквално стигаха за един хляб и за две бутилки минерална вода на ден. Добре, че в хотела сутрин имахме закуска, по време на която хапвахме като „попско дете по време на задушница“. Но това мина под мотото „Изкуството иска жертви“… Филмът, благодарение и на изключителния професионализъм на режисьора Людмил Колев, се получи. Получи и няколко престижни награди.
Една от тези награди бе връчена на нашия екип в Пловдив, на фестивала „Златната ракла“. На връщане обаче по пътя ни настигна непрогледна мъгла. А бяхме все още много далече от Варна. Матей беше добър шофьор, отначало се ориентираше по осевата линия на пътя. Но по едно време и осевата линия изчезна. Това сериозно затрудни Матей и той ме помоли: „Почвай да ми говориш, изморително е, няма къде да спра, и за да не заспя зад волана, ми говори каквито глупости се сетиш, но не спирай!“
Тези, които ме познават добре, ще кажат, че тази молба на Матей не ме е затруднила особено. И това беше така, но ще трябва да добавя като допълнително обстоятелство, че не пътувахме само двамата. На задната седалка в автомобила бяха две колежки от екипа. Няма да им споменавам имената им, не е редно, но ще посоча, че едната от тях и до ден днешен е абсолютна пуританка. Нямаше как, трябваше да прекрача прага на доброто възпитание и да пусна в действие неофициалната част от моя речников запас. Това свърши работа, на Матей му хареса този подход и така стигнахме до Варна живи и невредими. През цялото пътуване обаче от задната седалка: „ни гък - ни вък“ (по Дядо Славейков). Когато Матей спря пред блока, където живееше едната от колежките (пуританката), тя не издържа и въздъхна: „Тези простотии, които слушах през последните няколко часа, са повече от всичките простотии, които през целия си живот досега съм слушала“… Това, уви, не беше комплимент.
Така майсторското кормуване на Матей и моето красноречие останаха недооценени. Но споменът за това преживяване винаги ни караше да се смеем от сърце. А такива спомени имахме много. Това е само едно от основанията и днес да се гордея с факта, че Матей беше мой приятел.
Времето може и да отминава,
но не подлежи приятелството на забрава!
Атанас ПАНАЙОТОВ
2001 г. Двамата с Матей позираме пред Емо ЖУПОВ. Застанали сме пред мемориала, издигнат в израелския град Ашдод в памет на загиналите евреи-емигранти и български моряци от кораба „Струма“ (24 февруари 1942 г.).
29 ноември 2019 г. Матей изпраща подводницата „Слава“ в нейното последно плаване от Военноморска база Варна до Белослав. Само година по-късно на последно плаване пое и Матей… Снимка Гинчо ГИНЧЕВ.
22 октомври 2011 г. В района на тогавашния Осми дивизион подводници: Матей и Емо Жупов се чудят дали са снимали всичко, което им е необходимо, о.з. капитан І ранг Пламен Бонев (командвал дивизиона в продължение на осем години) се прави на репортер, а аз се правя на фотограф. А подводничарят капитан І ранг Камен Кукуров (сега началник на Щаба на ВМС) ни се чуди на акъла… Снимка автора.
2001 г. Двамата с Матей се правим, че вярваме в лечебната сила на калта на Мъртво море. А хаджи Емо ЖУПОВ ни снима с моята китайска пластмасова фото-сапунерка.
2001 г. Матей в църквата „Възкресение Христово“ в Йерусалим. Никога не бях го виждал толкова сериозен! Снимка автора.
2001 г. Хаджи Матей излиза от Божи гроб. Снимка автора.