НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЗА КОЖАТА НА ЕДИН ЧЕРНОМОРЕЦ-РУСОФИЛ
Христос воскресе, уважаеми читатели!
Сигурно си спомняте хлапето Денис (Белята) от едноименния филм, който гледаше как расте сбърчената кожа на дъртия му съсед докато спи. Аз съм „Черноморец“ на почти шейсет и осем години, и кожата ми също расте в изобилие. Братовчедите ми, всичките по-големи от мен, някога ми викаха „Янчо, славния черноморец“, а аз се пъчех пременен в моряшка фланелка. Това се случваше на стотина метра от игрище „Тича“, където имахме къща с двор и по цял ден се боричкахме, една тумба варненски диванета. От нас до Морето е, има-няма, един километър и през лятото извървявах този маршрут бос по нагорещения асфалт. С въдица, плавници или харпун в ръка, но никога с хавлиена кърпа за сядане на пясъка на плажа. Когато за първи път се огледах, дали няма да е добре да взема и една кърпа за сядане, разбрах, че съм започнал да остарявам.
Русофил обаче не съм, освен в представите на онези тъпанари-ъндъргоинги, за които вече съм писал. Има ги в изобилие, започват да проявяват мозъчна дейност и да се друсат само когато чуят да думка тъпан. Тогава вършат всякакви простотии, които са ги накарали да свършат и сядат да плюскат кебапчета на муфта. Ъндъргоингите по нашите брегове и водни площи са тъпанари по рождение, а на тези, които им думкат с тъпана, дядо Иван им викаше „тъпанджии“. Това не е оня „дядо Иван“, на който някога са се надявали старите българи, а автентичен, мой си. Бащата на съпругата ми също се казваше Иван, той има и сестра Иванка, неговият дядо бил кръстен Иван, както и чичо му, а баба му за разнообразие се казвала Йова. Всичките са кръщавани с името на Йоан Кръстителя в най-стария български православен храм във Варненско, в с. Хадърча (дн. Николаевка), докато някои тъпанджии отвън викали „Майната му на православието!“. (Сакън, да не си помислите, че пак говоря за Соломон Атлантидски, който се опитва да ни пасе).
През късното Средновековие eвропейците са изживели културен разцвет, бурен Ренесанс, ориентиран към античността, докато българското Възраждане е ориентирано към българщината, и неписаният му девиз е „Дръж високо бащиното знаме!“ Под това знаме се е наредил нашият православен народ, който дори в немилост е преподавал на разбираем език християнските ценности на новите славянски народи по Руската земя. Много е важно, че им се е говорело на близък за тях език, в началото било словото и то било от Бога, а го разнасяли образовани български проповедници, книжовници и митрополити: „Киевски, Литовски, Московски и сия Руси“. Сълзливо-сополивото отношение в контекста на „братушки“ е изкривена реалност. Ако ще се побратимяваме - те са по-малките „братя“, които през годините са се надули от преяждане.
Спасителят е казал на учениците си: „Вие вършите делата на баща си“. Аз съм породен от баща Марин Бакалов, въведен в лоното на православието от Цвета Бакалова и свещеник Петър Бакалов, всичките единородци и никой от тях не е бил русофил. Макар че баща ми имаше отличие „За участие в Великой отечественной войне“ - фронтът, на който нашата войска е била в оперативно подчинение, е „Трети Украински“. Същият медал имаше и братовчед му, свещеникът-фронтовак Петър Бакалов, заслужил го е в боевете при връх „Чука“ през есента на 1944-та. Покойният ми баща беше още и „Почетен строител“ на Съветския съюз, писал съм и за това. Но не беше стъпвал в тази страна, нямаше и познати оттам, само е работил ударно на съвместния „Обект 586“ - Сухия док във Варна. За инженерния персонал от СССР, който е участвал в строителството, казваше „руснаците“, макар че кой ги знае какви са били. Братът на баща ми е кавалер на „Войнишки кръст за храброст“, от същата война. Дядо ми Станко беше заслужил своя кръст в боевете при Добрич през предишната, където особено се отличил българският кавалерист генерал Колев. Този юнак-българин, и той Иван, е роден в Русия и е бил признателен на русите за Освобождението на България, но казал на войниците си „щом са дошли с оръжие в земята ни - ще ги бием!“ Редно е да уточним на кои руснаци е бил признателен генералът за Освобождението на България. Царят Освободител Александър Втори е имал една-две капки руска кръв, другата е „карма карашик“. Столетов, „наший генерал“, е бил русин, а Орловският полк, който защитава прохода Шипка заедно с българските опълченци, е формиран в Могильовка област, Белорусия, от местния рекрут. Генерал Радецки, който в най-критичния момент пристигнал „с гръм“ на Шипка, е украинец. Генерал Гурко, освободителят на София, е белорусин. Полковник Каулбарс, командир на 118-ти Шуйски полк, паднал в боевете при Плевен, е „лифляндски дворянин“, швед по произход. Подполковник Калитин, героят от боевете при Стара Загора, е от град Холм, Източна Полша. Дипломатът и военен разузнавач, колежкият съветник Хитрово, организирал местното българско население за съдействие на руските войски, е потомък на знаменит татарски род. И прочия, и прочия, но в съзнанието на българския народ всички те са „руси“. Легендарният кавалерист Иван Колев им е бил признателен и по критериите на нашите ъндъргоинги е бил „русофил“. В първите години след Освобождението българската войска е реорганизирана в бригадно-полкова структура от генерал-лейтенант Каулбарс, още един „лифляндски дворянин“, а това е осигурило успешните бойни действия през Сръбско-българската война. След него тук пристига поредният генерал Каулбарс, пратеник на Государя-Император, който с мечешката си дипломация става
Христос воскресе, уважаеми читатели!
Сигурно си спомняте хлапето Денис (Белята) от едноименния филм, който гледаше как расте сбърчената кожа на дъртия му съсед докато спи. Аз съм „Черноморец“ на почти шейсет и осем години, и кожата ми също расте в изобилие. Братовчедите ми, всичките по-големи от мен, някога ми викаха „Янчо, славния черноморец“, а аз се пъчех пременен в моряшка фланелка. Това се случваше на стотина метра от игрище „Тича“, където имахме къща с двор и по цял ден се боричкахме, една тумба варненски диванета. От нас до Морето е, има-няма, един километър и през лятото извървявах този маршрут бос по нагорещения асфалт. С въдица, плавници или харпун в ръка, но никога с хавлиена кърпа за сядане на пясъка на плажа. Когато за първи път се огледах, дали няма да е добре да взема и една кърпа за сядане, разбрах, че съм започнал да остарявам.
Русофил обаче не съм, освен в представите на онези тъпанари-ъндъргоинги, за които вече съм писал. Има ги в изобилие, започват да проявяват мозъчна дейност и да се друсат само когато чуят да думка тъпан. Тогава вършат всякакви простотии, които са ги накарали да свършат и сядат да плюскат кебапчета на муфта. Ъндъргоингите по нашите брегове и водни площи са тъпанари по рождение, а на тези, които им думкат с тъпана, дядо Иван им викаше „тъпанджии“. Това не е оня „дядо Иван“, на който някога са се надявали старите българи, а автентичен, мой си. Бащата на съпругата ми също се казваше Иван, той има и сестра Иванка, неговият дядо бил кръстен Иван, както и чичо му, а баба му за разнообразие се казвала Йова. Всичките са кръщавани с името на Йоан Кръстителя в най-стария български православен храм във Варненско, в с. Хадърча (дн. Николаевка), докато някои тъпанджии отвън викали „Майната му на православието!“. (Сакън, да не си помислите, че пак говоря за Соломон Атлантидски, който се опитва да ни пасе).
През късното Средновековие eвропейците са изживели културен разцвет, бурен Ренесанс, ориентиран към античността, докато българското Възраждане е ориентирано към българщината, и неписаният му девиз е „Дръж високо бащиното знаме!“ Под това знаме се е наредил нашият православен народ, който дори в немилост е преподавал на разбираем език християнските ценности на новите славянски народи по Руската земя. Много е важно, че им се е говорело на близък за тях език, в началото било словото и то било от Бога, а го разнасяли образовани български проповедници, книжовници и митрополити: „Киевски, Литовски, Московски и сия Руси“. Сълзливо-сополивото отношение в контекста на „братушки“ е изкривена реалност. Ако ще се побратимяваме - те са по-малките „братя“, които през годините са се надули от преяждане.
Спасителят е казал на учениците си: „Вие вършите делата на баща си“. Аз съм породен от баща Марин Бакалов, въведен в лоното на православието от Цвета Бакалова и свещеник Петър Бакалов, всичките единородци и никой от тях не е бил русофил. Макар че баща ми имаше отличие „За участие в Великой отечественной войне“ - фронтът, на който нашата войска е била в оперативно подчинение, е „Трети Украински“. Същият медал имаше и братовчед му, свещеникът-фронтовак Петър Бакалов, заслужил го е в боевете при връх „Чука“ през есента на 1944-та. Покойният ми баща беше още и „Почетен строител“ на Съветския съюз, писал съм и за това. Но не беше стъпвал в тази страна, нямаше и познати оттам, само е работил ударно на съвместния „Обект 586“ - Сухия док във Варна. За инженерния персонал от СССР, който е участвал в строителството, казваше „руснаците“, макар че кой ги знае какви са били. Братът на баща ми е кавалер на „Войнишки кръст за храброст“, от същата война. Дядо ми Станко беше заслужил своя кръст в боевете при Добрич през предишната, където особено се отличил българският кавалерист генерал Колев. Този юнак-българин, и той Иван, е роден в Русия и е бил признателен на русите за Освобождението на България, но казал на войниците си „щом са дошли с оръжие в земята ни - ще ги бием!“ Редно е да уточним на кои руснаци е бил признателен генералът за Освобождението на България. Царят Освободител Александър Втори е имал една-две капки руска кръв, другата е „карма карашик“. Столетов, „наший генерал“, е бил русин, а Орловският полк, който защитава прохода Шипка заедно с българските опълченци, е формиран в Могильовка област, Белорусия, от местния рекрут. Генерал Радецки, който в най-критичния момент пристигнал „с гръм“ на Шипка, е украинец. Генерал Гурко, освободителят на София, е белорусин. Полковник Каулбарс, командир на 118-ти Шуйски полк, паднал в боевете при Плевен, е „лифляндски дворянин“, швед по произход. Подполковник Калитин, героят от боевете при Стара Загора, е от град Холм, Източна Полша. Дипломатът и военен разузнавач, колежкият съветник Хитрово, организирал местното българско население за съдействие на руските войски, е потомък на знаменит татарски род. И прочия, и прочия, но в съзнанието на българския народ всички те са „руси“. Легендарният кавалерист Иван Колев им е бил признателен и по критериите на нашите ъндъргоинги е бил „русофил“. В първите години след Освобождението българската войска е реорганизирана в бригадно-полкова структура от генерал-лейтенант Каулбарс, още един „лифляндски дворянин“, а това е осигурило успешните бойни действия през Сръбско-българската война. След него тук пристига поредният генерал Каулбарс, пратеник на Государя-Император, който с мечешката си дипломация става
Професор Янчо Бакалов в свои води, 2021 г.
Професор Янчо Бакалов на трибуната, 2013 г.
През 1918 г. сп. „Отечество“ посвещава отделен брой на І-ва конна дивизия и помества на първа страница портрет на генерал Иван Колев. Автографът на генерала е автентичен. Илюстрацията е от фейсбук-колекцията на Любомир ЮРУКОВ и я поместваме с неговото любезно съдействие.
Генерал Радецки, който в най-критичния момент пристигнал „с гръм“ на Шипка, е украинец. На снимката: паметникът на генерал Фьодор Фьодорович Радецки до църквата „Успение на Пресвета Богородица“ в Габрово. Генералът е първият почетен гражданин на Габрово (1878). Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
Бюст на генерал Фьодор Радецки, скулптор Йордан ЗАИМОВ. Бюстът е от фонда на Националния военноисторически музей. Снимката е направена през 2016 г. по време на тематична изложба във Военноморския музей.
причина отношенията между България и Русия да замръзнат за дълги години занапред. А Стефан Стамболов, смутен от двуличието на германските князе, които спохождали страната ни, написал стих, който се пеел от търновските гуляйджии на теферич: „Кажи майко, защо носиш тез черни чембери? Мен ме, синко, немец люби, добро да не види!“.
Наскоро евродепутатът Андрей Слабаков, син на актьора Петър Слабаков, каза по телевизията, че нямало европейски ценности. Може и да има, ама той не е могъл да ги види от високото място в Европарламента. Озвучени от германския социалист Олаф Шолц през 2012 г.: човешко достойнство, равенство, върховенство на закона, плурализъм, толерантност, справедливост и солидарност, са и наши ценности, но днес те драматично се профанизират. Старият Слабаков, като войник, отказал да стреля по осъдения на смърт взводен командир Петър Ангелов, защото „не можел да стреля“, но няколко месеца по-късно отива на фронта като доброволец. Въпрос на ценности, бих казал. Очевидно има изконни български ценности, защото България я е имало още преди някой да заговори за геополитическото чудо Европа. Има я и сега, преминала през превратностите на времето, кризите и националните катастрофи. Днес тя е застрашена да остане само географско понятие, висящо в безтегловност в европейското пространство, въпреки че сме страната с най-старото автентично име на нашия континент. Американският историк Виктор Хансън говори за абнормално състояние на психоза, което е увредило мозъците на върхушката по света и резултатите се виждат навсякъде около нас.
На изток от Централна Европа, от Скандинавия, Прибалтика и Полша, чак до Чукотско море от столетия живеят народи и националности, които са имали историческата съдба да бъдат привлечени от „принудителната сила“ на руската етноноосфера. Тя е производна и на културното влияние на Цар Симеонова България, радетелка за православен свят извън господството на ромейската имперска стигма. От нея се възприема идеята за царски суверенитет, служение в Храма на църковно-славянски език и автокефална църква. Знаем как един български хан, поразен от коварството на Константинопол, наредил да се изпише надпис върху колона на византийски храм и на нея пишело: „Българите направиха много добрини на християните и християните забравиха. Но Бог вижда“. През тъмните векове на робство, когато България губи своето влияние на изток, новото явление, Северната мечка Русия, поема път на икономическо, културно-историческо и военно противоборство със Западна Европа, която не допуска обширната и многолюдна страна да стане равнопоставена държава. Народите от Руския мир са наследници на хилядолетния идеал на българите да имат просперираща и дълговечна държава на автентичните ценности, на взаимното уважение, добросъседството и толерантността. В нея още живее традиционното общество от жени, мъже и деца, момичета и момчета, синове и дъщери, майки и бащи, братя и сестри, баби и дядовци, сънародници, съседи, колеги или просто хора. Би било добре измежду тях да се изявяват преуспяващи предприемачи, лекари, фермери и инженери, легитимни парламентаристи, интелектуалци с естествен интелект, честни инфлуенсъри, изтъкнати учени и прочия, но на бащиното знаме на тази нова държава на духа трябва да пише „Чиста и свята република“. Отбелязвам, че не са много желаещите да се наредят под него. Предпочитат да ни информират с филтрирани медии, да ни баламосват, манипулират, дерогират, заблуждават, диверсифицират, мейнстримират и да ни водят на късо въже. Не ни е за първи път, знаем се, много по-лесно е да се кълнеш в някакъв „атлантизъм“, вместо да си размърдаш мозъчето. А черната вълна на страданието на еднакво близки нам народи се надигна на едно море разстояние от нас и виновниците за това нямат потопени корени в него. Водят ги користни интереси и ненаситната им алчност.
Какви сме ние, хората на днешна България? Миролюбиви, евроатлантици, солта на Южните Балкани, радетели за демокрация, толерантни и справедливи, мъдри родолюбци? Това е нашето имагинерно колективно АЗ, но нищо от него ние не сме. Днес дори е-Морски вестник, едно професионално издание за морска политика и култура, се деполитизира, защото трудно намира автори - радетели за автентичната национална морска политика. Ще трябва сериозно да се замислим за нови хоризонти, ако искаме да оцелеем като нация. Поверили сме националния си суверенитет на Европейския съюз и НАТО, с очевидно ограничен ресурс за просперитет, а без Европа България е едно лошо място за живеене.
Първото наше царство е най-романтичният период на държавата България. След като е дало пример на останалите славянски народи за културен просперитет чрез книжовност, „таз сила нова“ и солидно държавно строителство, то приключва в Константинопол с падането на царското семейство на Самуил в нозете на могъщия Василевс. Второто българско царство изживява поразителен възход и преминавайки за кратко през период на имперско величие, се сгромолясва, разединено и обезкървено, в краката на османския завоевател. Третото царство така и не успява да защити своята независимост, която официално обявява през 1908 г. и скандално пропилява още през 1913 г. Политическата класа у нас тръби за национални идеали и обединена България, а ги разпродава за жълти стотинки в навечерието на Първата световна война.
Ако името на града на слънцето, който ще приюти една нова българска държавност, е Тартар - и тартарофили ставаме. Колкото до кожата - имаме я в изобилие, но трябва да имаме и топки. Аз моите ги топя в най-лазурното море на света, нашето море, на което финикийската принцеса Европа, обладана от насилника Зевс, не е могла да се порадва.
P.S.
Един от редовните читатели на е-Морски вестник е написал във Facebook: „Как можахме да я допуснем тази война?“ А Евангелист Йоан е казал от името на Спасителя: „Защо не разбирате моите думи? Защото не можете да слушате моето учение!“
Професор Янчо БАКАЛОВ
Наскоро евродепутатът Андрей Слабаков, син на актьора Петър Слабаков, каза по телевизията, че нямало европейски ценности. Може и да има, ама той не е могъл да ги види от високото място в Европарламента. Озвучени от германския социалист Олаф Шолц през 2012 г.: човешко достойнство, равенство, върховенство на закона, плурализъм, толерантност, справедливост и солидарност, са и наши ценности, но днес те драматично се профанизират. Старият Слабаков, като войник, отказал да стреля по осъдения на смърт взводен командир Петър Ангелов, защото „не можел да стреля“, но няколко месеца по-късно отива на фронта като доброволец. Въпрос на ценности, бих казал. Очевидно има изконни български ценности, защото България я е имало още преди някой да заговори за геополитическото чудо Европа. Има я и сега, преминала през превратностите на времето, кризите и националните катастрофи. Днес тя е застрашена да остане само географско понятие, висящо в безтегловност в европейското пространство, въпреки че сме страната с най-старото автентично име на нашия континент. Американският историк Виктор Хансън говори за абнормално състояние на психоза, което е увредило мозъците на върхушката по света и резултатите се виждат навсякъде около нас.
На изток от Централна Европа, от Скандинавия, Прибалтика и Полша, чак до Чукотско море от столетия живеят народи и националности, които са имали историческата съдба да бъдат привлечени от „принудителната сила“ на руската етноноосфера. Тя е производна и на културното влияние на Цар Симеонова България, радетелка за православен свят извън господството на ромейската имперска стигма. От нея се възприема идеята за царски суверенитет, служение в Храма на църковно-славянски език и автокефална църква. Знаем как един български хан, поразен от коварството на Константинопол, наредил да се изпише надпис върху колона на византийски храм и на нея пишело: „Българите направиха много добрини на християните и християните забравиха. Но Бог вижда“. През тъмните векове на робство, когато България губи своето влияние на изток, новото явление, Северната мечка Русия, поема път на икономическо, културно-историческо и военно противоборство със Западна Европа, която не допуска обширната и многолюдна страна да стане равнопоставена държава. Народите от Руския мир са наследници на хилядолетния идеал на българите да имат просперираща и дълговечна държава на автентичните ценности, на взаимното уважение, добросъседството и толерантността. В нея още живее традиционното общество от жени, мъже и деца, момичета и момчета, синове и дъщери, майки и бащи, братя и сестри, баби и дядовци, сънародници, съседи, колеги или просто хора. Би било добре измежду тях да се изявяват преуспяващи предприемачи, лекари, фермери и инженери, легитимни парламентаристи, интелектуалци с естествен интелект, честни инфлуенсъри, изтъкнати учени и прочия, но на бащиното знаме на тази нова държава на духа трябва да пише „Чиста и свята република“. Отбелязвам, че не са много желаещите да се наредят под него. Предпочитат да ни информират с филтрирани медии, да ни баламосват, манипулират, дерогират, заблуждават, диверсифицират, мейнстримират и да ни водят на късо въже. Не ни е за първи път, знаем се, много по-лесно е да се кълнеш в някакъв „атлантизъм“, вместо да си размърдаш мозъчето. А черната вълна на страданието на еднакво близки нам народи се надигна на едно море разстояние от нас и виновниците за това нямат потопени корени в него. Водят ги користни интереси и ненаситната им алчност.
Какви сме ние, хората на днешна България? Миролюбиви, евроатлантици, солта на Южните Балкани, радетели за демокрация, толерантни и справедливи, мъдри родолюбци? Това е нашето имагинерно колективно АЗ, но нищо от него ние не сме. Днес дори е-Морски вестник, едно професионално издание за морска политика и култура, се деполитизира, защото трудно намира автори - радетели за автентичната национална морска политика. Ще трябва сериозно да се замислим за нови хоризонти, ако искаме да оцелеем като нация. Поверили сме националния си суверенитет на Европейския съюз и НАТО, с очевидно ограничен ресурс за просперитет, а без Европа България е едно лошо място за живеене.
Първото наше царство е най-романтичният период на държавата България. След като е дало пример на останалите славянски народи за културен просперитет чрез книжовност, „таз сила нова“ и солидно държавно строителство, то приключва в Константинопол с падането на царското семейство на Самуил в нозете на могъщия Василевс. Второто българско царство изживява поразителен възход и преминавайки за кратко през период на имперско величие, се сгромолясва, разединено и обезкървено, в краката на османския завоевател. Третото царство така и не успява да защити своята независимост, която официално обявява през 1908 г. и скандално пропилява още през 1913 г. Политическата класа у нас тръби за национални идеали и обединена България, а ги разпродава за жълти стотинки в навечерието на Първата световна война.
Ако името на града на слънцето, който ще приюти една нова българска държавност, е Тартар - и тартарофили ставаме. Колкото до кожата - имаме я в изобилие, но трябва да имаме и топки. Аз моите ги топя в най-лазурното море на света, нашето море, на което финикийската принцеса Европа, обладана от насилника Зевс, не е могла да се порадва.
P.S.
Един от редовните читатели на е-Морски вестник е написал във Facebook: „Как можахме да я допуснем тази война?“ А Евангелист Йоан е казал от името на Спасителя: „Защо не разбирате моите думи? Защото не можете да слушате моето учение!“
Професор Янчо БАКАЛОВ