НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СРАМЪТ
Ain't that a shame?
My tears fell like rain...
Fats DOMINO
Първата четвърт от живота ми премина в тотален срам. Срамувах се от всичко и всички, но най-много - от момичетата. Добре, че бяха хора като Дебелия Домино, да разбера, че не съм бил само аз за резил, а песента „Не е ли срам” и до днес ми е любима. Тя и сега звучи, а аз пея исото на припева...
Много години по-късно, на кораб „Добруджа”, малката Деничка също се залюби в една песен за срама и на всеки импровизиран корабен концерт, молеше мен и чичо Ники Китариста да й пеем актуалния хит на групата „Обратен ефект” - „Моля Ви, Мадам”, като на припева след „стига, моля ви, мадам” ние с Ники внезапно и много артистично млъквахме, а в настъпилата тишина, детето наистина срамежливо изпяваше вместо нас: „мене ,ногу мъ й срам”. Това довеждаше екипажа до сълзлив екстаз и всеобщо възхищение, но Деничка ми е споделяла, че наистина много се срамува. Когато моряците я хвалеха, или й подаряваха нещо, тя ме поглеждаше крадешком с наведена глава и беззвучно произнасяше: „срам”.
Много възможности за срам имаше в средата на миналия век: ако не си с пролетарски произход, ако родителите ти не са комунисти или не дай Боже - ако бяха обявени за кулаци, врагове на народа или гнила интелигенция. Литературата и изкуството се надпреварваха да ни внушават срам заради т.н. бивши хора, които се биха оказали наши близки, познати и роднини. През 70-години на миналия век най-успешната постановка на Варненския театър бе пиесата на Димитър Димов „Жени с минало” с незабравимите Катя Динева, Грациела Бъчварова и Ана Феликсова. В сюжета трите жени се срамуваха от миналото, но и се бореха срещу този срам с най различни средства. Дълги години градът се вълнуваше от тази пиеса и заслугата със сигурност е на Д. Димов, но държа да отбележа, че трите актриси не бяха от най-срамежливите, а зрителите ги познаваха и харесваха.
Виж, на кораба почти нямаше възможност за какъвто и да е срам. Та ние бяхме „мъже на дълга”, смели моряци, романтични натури, все поводи за гордост! Не си спомням моряк, който да се е срамувал от това, че работи на бракма, че плава на непрестижна линия, че получава малка заплата, или че са го гепили с марфа. Точно обратното: най-симпатичните и популярни екипажи бяха тези от корабите морги с най-ниски заплати, а изловените с контрабанда, будеха всеобщо съчувствие и симпатии. Ние бяхме истински пролетарии, без „парии презрени” и „роби на труда”, само „потиснати и унизени”, защото заплатите ни наистина бяха унизителни, а права нямахме никакви.
В Морското пък, срамът бе направо забранен. Къде ти! Елит на нацията, юмрук на партията, романтична мечта за децата! Помня само един курсант, който се оказа, че е изпитвал срам. Той бе от бедно селце и направи неуспешен „две в едно” опит за самоубийство точно по време на моето дежурство по рота. Злополучният самоубиец бе и дребен, та го носех на ръце до линейката, а той ме молеше да го оставя да умре, защото вероятно тогава се е срамувал и от неуспешното посегателство върху собствения си живот. Докато го спасявах, нямах много време за размисъл - той бе приятел и трябваше да му помогна, но впоследствие изпитах срам, че не съм се досетил какво искаше да ми каже моят съвипускник...
Не му се виждаше краят на тоталния комунистически срам, когато изгря всеобщото избавление. Името му бе рокендрол и първите бунтовници против срама бяха Леа Иванова, зозите и суингите в София, стилягите в Москва, Теди бойз в Лондон и Данчо Фундата в Мала Кутловица, забранени и преследвани не само у нас, където бяхме свободни единствено да се срамуваме на воля, пък и имахме немалко причини за това.
Още през 1964-а, благодарение на Джилда Карол, чух песента „Ду уа диди диди (дум диди ду)” на „Манфред Ман” и почувствах, че това е началото за края на срама. Имаше нещо в текста и звученето на песента, което ме освобождаваше от предразсъдъците и ограниченията. Това изпълнение е от най-великите в рокендрола и въпреки, че е кавър, продължавах да го слушам и да следя успехите му. Появиха се кавъри на кавъра и волни редакции на текста, но аз ще се опитам да преведа за какво изобщо пееше невероятният Пол Джонс:
Тя просто върви по улицата, пеейки
Ду уа диди диди дум диди ду
Штрака с пръсти и кърши апетитно дупе, пеейки
Ду уа диди диди дум диди ду
Седемнадесет години по-късно песента доживя своя нов апогей във филма „Нашивки”, където Бил Мъри и група войници я измаршируваха в култова сцена от американската казарма. Не е срамно да се признае, че филмът дължеше своя феноменален успех и на песента на „Манфред Ман”. Съдете сами: в него се вложиха 10 милиона долара, а печалбата бе над 85! Все милиони и пак долари.
Вече съм се изповядал пред теб, Читателю, че криминалният роман е мое любимо четиво, та можеш с основание да ме попиташ къде е срамът в крими литературата. В криминален роман прочетох, че мотивът за всички убийства може да обясни със срам, но подобни психоразсъждения биха били твърде претенциозни за нивото на това есе. Неотдавна изпитах срам, докато четях роман от любимата ми серията за дедектив Йеронимус Бош с автор Майкъл Конъли: „Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява! Законът на Бош.” Срам не срам, признавам, че това са най-красивите и точни думи за любов, които съм чел през живота си...
Ain't that a shame? Най-верните думи за любов, прочетох в криминален роман!
Великата песен за срама на Фетс Домино, за моя изненада, нямаше много кавъри: Джон Ленън, Хенк Уилямс и Пол Маккартни, а този на Пет Бун е истински срам. При това Бун е добър певец, но смисълът на песента му убягва. Вероятно никога не е изпитвал истински срам...
Ain't that a shame?
My tears fell like rain...
Fats DOMINO
Първата четвърт от живота ми премина в тотален срам. Срамувах се от всичко и всички, но най-много - от момичетата. Добре, че бяха хора като Дебелия Домино, да разбера, че не съм бил само аз за резил, а песента „Не е ли срам” и до днес ми е любима. Тя и сега звучи, а аз пея исото на припева...
Много години по-късно, на кораб „Добруджа”, малката Деничка също се залюби в една песен за срама и на всеки импровизиран корабен концерт, молеше мен и чичо Ники Китариста да й пеем актуалния хит на групата „Обратен ефект” - „Моля Ви, Мадам”, като на припева след „стига, моля ви, мадам” ние с Ники внезапно и много артистично млъквахме, а в настъпилата тишина, детето наистина срамежливо изпяваше вместо нас: „мене ,ногу мъ й срам”. Това довеждаше екипажа до сълзлив екстаз и всеобщо възхищение, но Деничка ми е споделяла, че наистина много се срамува. Когато моряците я хвалеха, или й подаряваха нещо, тя ме поглеждаше крадешком с наведена глава и беззвучно произнасяше: „срам”.
Много възможности за срам имаше в средата на миналия век: ако не си с пролетарски произход, ако родителите ти не са комунисти или не дай Боже - ако бяха обявени за кулаци, врагове на народа или гнила интелигенция. Литературата и изкуството се надпреварваха да ни внушават срам заради т.н. бивши хора, които се биха оказали наши близки, познати и роднини. През 70-години на миналия век най-успешната постановка на Варненския театър бе пиесата на Димитър Димов „Жени с минало” с незабравимите Катя Динева, Грациела Бъчварова и Ана Феликсова. В сюжета трите жени се срамуваха от миналото, но и се бореха срещу този срам с най различни средства. Дълги години градът се вълнуваше от тази пиеса и заслугата със сигурност е на Д. Димов, но държа да отбележа, че трите актриси не бяха от най-срамежливите, а зрителите ги познаваха и харесваха.
Виж, на кораба почти нямаше възможност за какъвто и да е срам. Та ние бяхме „мъже на дълга”, смели моряци, романтични натури, все поводи за гордост! Не си спомням моряк, който да се е срамувал от това, че работи на бракма, че плава на непрестижна линия, че получава малка заплата, или че са го гепили с марфа. Точно обратното: най-симпатичните и популярни екипажи бяха тези от корабите морги с най-ниски заплати, а изловените с контрабанда, будеха всеобщо съчувствие и симпатии. Ние бяхме истински пролетарии, без „парии презрени” и „роби на труда”, само „потиснати и унизени”, защото заплатите ни наистина бяха унизителни, а права нямахме никакви.
В Морското пък, срамът бе направо забранен. Къде ти! Елит на нацията, юмрук на партията, романтична мечта за децата! Помня само един курсант, който се оказа, че е изпитвал срам. Той бе от бедно селце и направи неуспешен „две в едно” опит за самоубийство точно по време на моето дежурство по рота. Злополучният самоубиец бе и дребен, та го носех на ръце до линейката, а той ме молеше да го оставя да умре, защото вероятно тогава се е срамувал и от неуспешното посегателство върху собствения си живот. Докато го спасявах, нямах много време за размисъл - той бе приятел и трябваше да му помогна, но впоследствие изпитах срам, че не съм се досетил какво искаше да ми каже моят съвипускник...
Не му се виждаше краят на тоталния комунистически срам, когато изгря всеобщото избавление. Името му бе рокендрол и първите бунтовници против срама бяха Леа Иванова, зозите и суингите в София, стилягите в Москва, Теди бойз в Лондон и Данчо Фундата в Мала Кутловица, забранени и преследвани не само у нас, където бяхме свободни единствено да се срамуваме на воля, пък и имахме немалко причини за това.
Още през 1964-а, благодарение на Джилда Карол, чух песента „Ду уа диди диди (дум диди ду)” на „Манфред Ман” и почувствах, че това е началото за края на срама. Имаше нещо в текста и звученето на песента, което ме освобождаваше от предразсъдъците и ограниченията. Това изпълнение е от най-великите в рокендрола и въпреки, че е кавър, продължавах да го слушам и да следя успехите му. Появиха се кавъри на кавъра и волни редакции на текста, но аз ще се опитам да преведа за какво изобщо пееше невероятният Пол Джонс:
Тя просто върви по улицата, пеейки
Ду уа диди диди дум диди ду
Штрака с пръсти и кърши апетитно дупе, пеейки
Ду уа диди диди дум диди ду
Седемнадесет години по-късно песента доживя своя нов апогей във филма „Нашивки”, където Бил Мъри и група войници я измаршируваха в култова сцена от американската казарма. Не е срамно да се признае, че филмът дължеше своя феноменален успех и на песента на „Манфред Ман”. Съдете сами: в него се вложиха 10 милиона долара, а печалбата бе над 85! Все милиони и пак долари.
Вече съм се изповядал пред теб, Читателю, че криминалният роман е мое любимо четиво, та можеш с основание да ме попиташ къде е срамът в крими литературата. В криминален роман прочетох, че мотивът за всички убийства може да обясни със срам, но подобни психоразсъждения биха били твърде претенциозни за нивото на това есе. Неотдавна изпитах срам, докато четях роман от любимата ми серията за дедектив Йеронимус Бош с автор Майкъл Конъли: „Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява! Законът на Бош.” Срам не срам, признавам, че това са най-красивите и точни думи за любов, които съм чел през живота си...
Ain't that a shame? Най-верните думи за любов, прочетох в криминален роман!
Великата песен за срама на Фетс Домино, за моя изненада, нямаше много кавъри: Джон Ленън, Хенк Уилямс и Пол Маккартни, а този на Пет Бун е истински срам. При това Бун е добър певец, но смисълът на песента му убягва. Вероятно никога не е изпитвал истински срам...
Нямаше по-скапано корито от „Алгенеб“! Да виждате някой засрамен на снимката?...
1969 г. Срам - не срам, и с това се гордеехме...
Няма ги вече черните личинки...
„През 70-години на миналия век най-успешната постановка на Варненския театър бе пиесата на Димитър Димов „Жени с минало” с незабравимите Катя Динева, Грациела Бъчварова и Ана Феликсова“…
Бил Мъри в култовата сцена от „Нашивки“.
Ако се срамуваше да снима красиви голи женски тела, главният механик Борис Чонков нямаше да стане майстор на еротичната фотография. Илюстрацията е негова снимка, поставена на изложбата му във Варна през 2015 г.
Моторният кораб „Добруджа“, сред чийто екипаж е имало много фенове на популярния някога хит на групата „Обратен ефект” „Моля Ви, Мадам”.
Всеки със своя срам.
Незабравимият филм, секунди преди сцената на срама.
„Жени с минало” се радва на голям успех и на бургаска сцена. Архив на Регионалната библиотека „Пейо Яворов“ Бургас.
Не мога да не призная, че всички западняци използваха думата „срам”, в посока на самите себе си - много често чувах „шейм он ми”, в смисъл „как не ме е срам”, като деликатно извинение за техен уж пропуск. Ние от соцлагера винаги насочвахме думата към другия - как не те е срам, срам те било, как тебе не стыдно, як не соромно. Плавах с руснаци, сърби и украинци и съм ги чувал да изговарят тези думи. И поляци имаше - те предимно псуваха, но тук великобританците нямаха стигане, въпреки лицемерното им „шейм он ми” и пълното отсъствие на „шейм он ю” в техния речник.
Помня една трева от времето, когато бях малък. Тя растеше на воля в и около нашия двор и цъфтеше на плоски бели съцветия. Понякога между белите цветчета се появяваха малки черни точици. Старите хора казваха, че те ще се появяват, докато хората изпитват срам. Не вярвах в тия бабини деветини, но всеки път, когато се връщах в родното ми село, се заглеждах в белите китки. Срам, не срам, трябва да призная, че черните точици постепенно намаляваха, докато накрая напълно изчезнаха...
Ние с теб, Читателю, вероятно също имаме в спомените си „черни точки”, моменти на срам, от които непрекъснато се опитваме да се отървем, но по някаква причина, те упорито отказват да се изтрият от паметта ни. Особено онези, които са свързани с алкохолните ни подвизи. Те са натрупани като тежки килими в спомените ни и ние старателно ги избягваме. Затова всеки, който има смелостта да застане пред огледалото и да признае истината за своя срам, заслужава похвала. Не бързай да препускаш към огледалото, Приятелю, защото ни предстои да направим същото пред своите близки и приятели.
Най-страховитата сцена на срам съм видял във финала на съветския филм „Четиридесет и първият”. Красивата Марютка - боец от Червената армия, се влюби в белия офицер Говоруха - Отрок, но накрая, изпълнявайки своя революционен дълг, го разстреля. Филмът бе голям международен хит и ние заедно с милиони хора по земята изпитахме срам за неизбежния трагизъм на обществото, в което живеем...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Помня една трева от времето, когато бях малък. Тя растеше на воля в и около нашия двор и цъфтеше на плоски бели съцветия. Понякога между белите цветчета се появяваха малки черни точици. Старите хора казваха, че те ще се появяват, докато хората изпитват срам. Не вярвах в тия бабини деветини, но всеки път, когато се връщах в родното ми село, се заглеждах в белите китки. Срам, не срам, трябва да призная, че черните точици постепенно намаляваха, докато накрая напълно изчезнаха...
Ние с теб, Читателю, вероятно също имаме в спомените си „черни точки”, моменти на срам, от които непрекъснато се опитваме да се отървем, но по някаква причина, те упорито отказват да се изтрият от паметта ни. Особено онези, които са свързани с алкохолните ни подвизи. Те са натрупани като тежки килими в спомените ни и ние старателно ги избягваме. Затова всеки, който има смелостта да застане пред огледалото и да признае истината за своя срам, заслужава похвала. Не бързай да препускаш към огледалото, Приятелю, защото ни предстои да направим същото пред своите близки и приятели.
Най-страховитата сцена на срам съм видял във финала на съветския филм „Четиридесет и първият”. Красивата Марютка - боец от Червената армия, се влюби в белия офицер Говоруха - Отрок, но накрая, изпълнявайки своя революционен дълг, го разстреля. Филмът бе голям международен хит и ние заедно с милиони хора по земята изпитахме срам за неизбежния трагизъм на обществото, в което живеем...
Сл. ПЕШКОВ - моряк