НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ОРДЕНИТЕ
Никога не съм бил „носител” на какъвто и да било орден, медал или друго „нагръдно” отличие. Не се гордея с това, но вече е късно да го поправя, защото нямам нито качества и заслуги за отличаване, нито желание за придобиване. Виждал съм вкъщи кръстове за храброст, медали „Участник във война” и „Майка героиня”, дори един орден „Кирил и Методий” трета степен, но нищо от изброеното, не е било присъждано на мен, нито пък е било кичено „на гърди” от членове на семейството. Това последното не прави моите родители герои, а по-скоро - чешити.
Този за „героичната майка” вероятно е бил на баба ми, отгледала шестима сина, всичките участници в обозримите по онова време войни, а те не са били малко. И синовете, и войните.
Никой никога не е отварял дума за каквито и да е отличия, звания и награди в нашия дом. Медалите и ордена ни ги донасяха „на крака”, защото получателите отказваха да отидат да си ги вземат лично. Последният факт също не е обсъждан гласно, а само чувах как ни мъмри приносителят.
И в Морското училище, и по корабите съм съжителствал с орденоносци, понякога дори, без да подозирам за тази чест. Повечето от тях бяха обикновени хора като мен, а онези, които са се чувствали различни, просто не са ме удостоявали с внимание. Най „орденоносен” бе випуск „Ленински“ в Морското. Имахме немалко потомци на видни военни и трудови герои, но това го разбирахме постфактум, след бурното кариерно израстване на някой „редови” съвипускник. Такива „принцове”, по Д. Цончев, е имало и в двата съседни випуска, но с нас не можеха да се мерят - биехме ги и на бройки, и на килограм метал. Да не споменавам, че Дичо Узунов само дето не им козируваше на тези момчета. Познавах ги всичките, предполагам и те - мен, с някои съм приятел и до ден днешен, но все пак бяхме и си останахме хора от различни касти. В индийския смисъл на думата.
В Параходството бе още по-демократично: портретите на орденоносците ни посрещаха още от входното фоайе, придружаваха ни по стълбището и докато стигнем до нужния отдел, ние вече имахме немалко примери за подражание. Ако бяха питали мен (ха-ха) посетителят трябваше да вижда портретите на началниците от следващите етажи, както е по света. Бях се срещал с всичките стълбищни герои, с двама живеех в един вход, с петима бях плавал на един кораб, а с един бях приятел. Не съм чул лоша дума за никой от тези мъже, с изключение на един, което за щастие съвпадаше и с личната ми оценка. Двамата от седми вход на бемефейския блок в квартал „Петлешев”, бяха сърдечни и добри хора, които помним не като капитан, главен механик или носител на орден, а просто Видю и бай Добри.
Стоян Стоянов бе от най-обичаните механици в БМФ, а екипажите го зовяха „дядо Мечо”. Мои приятели бяха плавали с него и го споменаваха само с добро. С капитан Живко Гаврилов не бяхме авери на пасажера „Варна”, защото не му харесваше дължината на косата ми, но за мен той винаги е бил компетентен, честен и справедлив началник.
На една снимка, правена на Никулден, виждам трима достойни мъже, които няма начин да не са носители на много отличия, но съм сигурен само за ордена на главния механик Сотир Христов, защото бях втори механик на м/к „Мургаш” при него и ще кажа, че Соти е компетентен и иновативен механик. Големия Гриша бе достоен за уважение и възхищение още в Морското и след това в БМФ, а капитан Герчев ще помним като умен, борбен и смел символ на родното морско спасяване.
Още през 1973-та изкарах един месец на парния кораб „Захари Стоянов” с главен механик бай Илия Дамянов Гумената Глава - носител на високо държавно отличие. Дължа да уточня: не Илия Дамянов, не бай Илия или само Гумената Глава, а винаги „Бай Илия Дамянов Гумената Глава”! Орден има човека, не е шега работа и си беше заслужил уважение поне с пълното изговаряне на името му. Моряците изричаха дългото име с усмивка, но не с насмешка. Чак днес се сещам, че в това дълго име няма постове и отличия. Той се появяваше всяка сутрин, винаги с робошки и със синьо таке на главата. Такето не бе официална част от нито една бемефейска униформа и причината за наличието му на шефската глава, бе първото нещо, за което ме светнаха на кораба. Главният механик имал някаква пластина в главата си, но никой не знаеше от какъв материал. Едни мислеха, че е пластмасова, други - платинена, затова моряците го наричаха примирително Гумената Глава, четвърт век преди нашият съгражданин, приятел на сина ми и моряшко чедо, Мишо Шамара да сформира рап групата „Гумени глави”. Нетипичното за моряк синьо таке пък имаше следното обяснение. Пластината не трябвало да се излага на директни слънчеви лъчи, защото при повишаване на температурата й, шефа получавал тикове и все замятал на една страна с популярната си глава. Споделих тези спомени с моя приятел Лудия Павка, когато разбрах, че е бил елмеханик на „парния Захари”. Ето какво си спомни той за Бай Илия и т.н. Екипажът на „Захарито” бил поканен на сватба в голям одески ресторант. Моряците решили да изпратят, малка, но много представителна група в състав: Бай Илия Дамянов Гумената Глава с орден и бемефейска шапка с кокарда, (поради гореизброените причини), Павката Лудия, Наско Ментата и Кольо Ханджара. Плавал съм с всичките и ви уверявам, че съставът наистина е великолепен. За лош късмет, точно над главата на шефа се случила някаква „много яка лустра”. Предполагам, че е бил високоватов полилей, но „лудият” елмеханик го нарече точно така, както го изписах. Минало известно време и електрическите ватове подгряли главата на Бай Илия и т.н., а той започнал да я замята барабар с фуражката и кокардата в една посока. Само ще отбележа, че въпросните моряци може да са луди, гумени, мошеници и бучекчии, но в живота са кротки хора. Плавал съм с тях! Развълнувал се само седящият заедно с жена си до Павката виден одесит, който така рекъл на Лудия:
-Мужчина в форме напротив всьо время приглашает моей жене выйти вон ...
Неточностите в падежите и спреженията са на съвестта на Лудия Павка, но отговорността си е на „гумената глава” и онази пластина в нея. Павката не взе отношение по спора за материала на пластината, но каза, че хора като Бай Илия и т.н., без пластина не могат!
Освен „Захари Стоянов”, още няколко кораба плаваха по тази сладка линия: „Васил Априлов”, „Ангел Кънчев”, „Петлешков”. До Одеса, Иличевск и Херсон отиваха предимно празни, а за Варна возеха машинария и железа за родната промишленост. Само когато имаше достатъчно плодови и зеленчукови консерви, пълнеха хамбарите със стъклени буркани за Съюза. Неотдавна един читател на „Морски вестник“ заядливо ми напомни да не забравям колко много ни е помагала Русия и да спра да подкрепям Украйна. Не му отговорих, но като се замисля къде се намират пристанищата днес, излиза, че Украйна ни е помагала...
Няма да е мое есе, ако не завършва с рокендрол. Битълс имат десет награди „Грами”, един „Оскар” и 14 „Айвър Новело”, но през 1965-а кралицата ги окичи и с ордена на Британската империя, въпреки тоталното възмущение на английското общество, което тогава реши, че момчетата не са достойни за тази висока награда. Днес цял свят знае, че четиримата музиканти са най-великите англичани в историята на империята...
При нас съпротива срещу ордените нямаше, затова реших да ги почета с това есе!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Никога не съм бил „носител” на какъвто и да било орден, медал или друго „нагръдно” отличие. Не се гордея с това, но вече е късно да го поправя, защото нямам нито качества и заслуги за отличаване, нито желание за придобиване. Виждал съм вкъщи кръстове за храброст, медали „Участник във война” и „Майка героиня”, дори един орден „Кирил и Методий” трета степен, но нищо от изброеното, не е било присъждано на мен, нито пък е било кичено „на гърди” от членове на семейството. Това последното не прави моите родители герои, а по-скоро - чешити.
Този за „героичната майка” вероятно е бил на баба ми, отгледала шестима сина, всичките участници в обозримите по онова време войни, а те не са били малко. И синовете, и войните.
Никой никога не е отварял дума за каквито и да е отличия, звания и награди в нашия дом. Медалите и ордена ни ги донасяха „на крака”, защото получателите отказваха да отидат да си ги вземат лично. Последният факт също не е обсъждан гласно, а само чувах как ни мъмри приносителят.
И в Морското училище, и по корабите съм съжителствал с орденоносци, понякога дори, без да подозирам за тази чест. Повечето от тях бяха обикновени хора като мен, а онези, които са се чувствали различни, просто не са ме удостоявали с внимание. Най „орденоносен” бе випуск „Ленински“ в Морското. Имахме немалко потомци на видни военни и трудови герои, но това го разбирахме постфактум, след бурното кариерно израстване на някой „редови” съвипускник. Такива „принцове”, по Д. Цончев, е имало и в двата съседни випуска, но с нас не можеха да се мерят - биехме ги и на бройки, и на килограм метал. Да не споменавам, че Дичо Узунов само дето не им козируваше на тези момчета. Познавах ги всичките, предполагам и те - мен, с някои съм приятел и до ден днешен, но все пак бяхме и си останахме хора от различни касти. В индийския смисъл на думата.
В Параходството бе още по-демократично: портретите на орденоносците ни посрещаха още от входното фоайе, придружаваха ни по стълбището и докато стигнем до нужния отдел, ние вече имахме немалко примери за подражание. Ако бяха питали мен (ха-ха) посетителят трябваше да вижда портретите на началниците от следващите етажи, както е по света. Бях се срещал с всичките стълбищни герои, с двама живеех в един вход, с петима бях плавал на един кораб, а с един бях приятел. Не съм чул лоша дума за никой от тези мъже, с изключение на един, което за щастие съвпадаше и с личната ми оценка. Двамата от седми вход на бемефейския блок в квартал „Петлешев”, бяха сърдечни и добри хора, които помним не като капитан, главен механик или носител на орден, а просто Видю и бай Добри.
Стоян Стоянов бе от най-обичаните механици в БМФ, а екипажите го зовяха „дядо Мечо”. Мои приятели бяха плавали с него и го споменаваха само с добро. С капитан Живко Гаврилов не бяхме авери на пасажера „Варна”, защото не му харесваше дължината на косата ми, но за мен той винаги е бил компетентен, честен и справедлив началник.
На една снимка, правена на Никулден, виждам трима достойни мъже, които няма начин да не са носители на много отличия, но съм сигурен само за ордена на главния механик Сотир Христов, защото бях втори механик на м/к „Мургаш” при него и ще кажа, че Соти е компетентен и иновативен механик. Големия Гриша бе достоен за уважение и възхищение още в Морското и след това в БМФ, а капитан Герчев ще помним като умен, борбен и смел символ на родното морско спасяване.
Още през 1973-та изкарах един месец на парния кораб „Захари Стоянов” с главен механик бай Илия Дамянов Гумената Глава - носител на високо държавно отличие. Дължа да уточня: не Илия Дамянов, не бай Илия или само Гумената Глава, а винаги „Бай Илия Дамянов Гумената Глава”! Орден има човека, не е шега работа и си беше заслужил уважение поне с пълното изговаряне на името му. Моряците изричаха дългото име с усмивка, но не с насмешка. Чак днес се сещам, че в това дълго име няма постове и отличия. Той се появяваше всяка сутрин, винаги с робошки и със синьо таке на главата. Такето не бе официална част от нито една бемефейска униформа и причината за наличието му на шефската глава, бе първото нещо, за което ме светнаха на кораба. Главният механик имал някаква пластина в главата си, но никой не знаеше от какъв материал. Едни мислеха, че е пластмасова, други - платинена, затова моряците го наричаха примирително Гумената Глава, четвърт век преди нашият съгражданин, приятел на сина ми и моряшко чедо, Мишо Шамара да сформира рап групата „Гумени глави”. Нетипичното за моряк синьо таке пък имаше следното обяснение. Пластината не трябвало да се излага на директни слънчеви лъчи, защото при повишаване на температурата й, шефа получавал тикове и все замятал на една страна с популярната си глава. Споделих тези спомени с моя приятел Лудия Павка, когато разбрах, че е бил елмеханик на „парния Захари”. Ето какво си спомни той за Бай Илия и т.н. Екипажът на „Захарито” бил поканен на сватба в голям одески ресторант. Моряците решили да изпратят, малка, но много представителна група в състав: Бай Илия Дамянов Гумената Глава с орден и бемефейска шапка с кокарда, (поради гореизброените причини), Павката Лудия, Наско Ментата и Кольо Ханджара. Плавал съм с всичките и ви уверявам, че съставът наистина е великолепен. За лош късмет, точно над главата на шефа се случила някаква „много яка лустра”. Предполагам, че е бил високоватов полилей, но „лудият” елмеханик го нарече точно така, както го изписах. Минало известно време и електрическите ватове подгряли главата на Бай Илия и т.н., а той започнал да я замята барабар с фуражката и кокардата в една посока. Само ще отбележа, че въпросните моряци може да са луди, гумени, мошеници и бучекчии, но в живота са кротки хора. Плавал съм с тях! Развълнувал се само седящият заедно с жена си до Павката виден одесит, който така рекъл на Лудия:
-Мужчина в форме напротив всьо время приглашает моей жене выйти вон ...
Неточностите в падежите и спреженията са на съвестта на Лудия Павка, но отговорността си е на „гумената глава” и онази пластина в нея. Павката не взе отношение по спора за материала на пластината, но каза, че хора като Бай Илия и т.н., без пластина не могат!
Освен „Захари Стоянов”, още няколко кораба плаваха по тази сладка линия: „Васил Априлов”, „Ангел Кънчев”, „Петлешков”. До Одеса, Иличевск и Херсон отиваха предимно празни, а за Варна возеха машинария и железа за родната промишленост. Само когато имаше достатъчно плодови и зеленчукови консерви, пълнеха хамбарите със стъклени буркани за Съюза. Неотдавна един читател на „Морски вестник“ заядливо ми напомни да не забравям колко много ни е помагала Русия и да спра да подкрепям Украйна. Не му отговорих, но като се замисля къде се намират пристанищата днес, излиза, че Украйна ни е помагала...
Няма да е мое есе, ако не завършва с рокендрол. Битълс имат десет награди „Грами”, един „Оскар” и 14 „Айвър Новело”, но през 1965-а кралицата ги окичи и с ордена на Британската империя, въпреки тоталното възмущение на английското общество, което тогава реши, че момчетата не са достойни за тази висока награда. Днес цял свят знае, че четиримата музиканти са най-великите англичани в историята на империята...
При нас съпротива срещу ордените нямаше, затова реших да ги почета с това есе!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Парният Захари“ (Zahari Stoianov). В каталога на СО „Воден транспорт“ са му сбъркали изписването на името на латиница, но снимката си е точно на този кораб.
Соти, Големия Гриша и капитан Герчев - достойни мъже с отличия.
Капитан Видю Видев.
Бай Добри Байчев.
Стоян Стоянов Мечето („дядо Мечо”).
Капитан Живко Гаврилов.
Бай Илия Дамянов Гумената Глава.
Петър Чернев - приятел.