НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДИСКОТО
Миле воли диско,
А я коло шумадинско...
ЛЕПА БРЕНА
Само преди дни моят приятел Румен Георгиев ми прати прелюбопитен съветски списък от 1985-а, който определя забранените за излъчване музиканти и групи по това време. Отначало се посмях над безкултурието на комунистическата власт, но после се взрях в някои имена от списъка и си спомних великия закон на друг мой приятел - доктор Кръстю Кръстев, който ми бе много полезен в ония времена: Чети, слушай и гледай всичко, което властта забранява.
В списъка липсваха Битълс и Стоунс (85-а е!), но присъстваха имена, които тогава съм се срамувал да призная, че харесвам. Затова днес ще се изповядам пред теб, Читателю, че току виж ме обявили за агент на руско влияние със задна дата.
Признавам, че по онова време много харесвах песните на Дона Съмър, без да съм бил гей или дискоджия, а заклет рокаджия с уклон към хард и хеви. Точно в годината на „оня” списък, дори тайно си купих на сингъл „She Works Hard for the Money” на въпросната певица, защото ми се стори изключителна песен като звук и текст, да не говорим за клипа.
Още през 50-те години на миналия век бях голям фен на моя съсед Мило, адаш на бъдещата сръбска „звезда”, който по цели нощи огласяше квартала със своя акордеон и прочувствено пееше „Защо ма биеш, Асан ага” и „На Дундаки детето” (пило вино с котлето) - велики хитове от детството ми, все в духа и тоналността на Шумадинското хоро, за което щяхме да чуем десетки години по-късно от Лепа Брена.
Дона Съмър я помня още когато взе участие в германската версия на мюзикъла „Коса”, защото с м/к „Ловеч” често посещавахме Хамбург. През 1979-а пък, нейната песен „Hot Stuff” направо ми отнесе главата със своя рок тътен и изумително китарно соло, но когато хората са нарочили едно куче за бясно или певица - за дискоджийка, иди се оправяй ... Така си останах само с онази малка плоча на Дона Съмър, но това бе и единствената диско музика, за която съм харчил валута. Всъщност, като съм тръгнал да се изповядам, ще трябва да призная, че пет години по-късно се изръсих цели пет долара, за да гледам в порт Ашдод филма „Can,t Stop the Music” на откровено гей-диско формацията „Вилидж Пипъл”. За оправдание може да ми послужи факта, че бях оставен от кораб „Тайгър бей” сам самичък в израелското пристанище, цели три дена да чакам полета си до БеГе и избрах филма от скука, и само по заглавието, без да зная нищо за групата и музиката в него. Пък и нито за миг тогава, че и след това, не харесах „Вилидж Пипъл”, докато Дона заинтригува слуха ми още от „Чувствам любов”, която ми прозвуча като музика на бъдещето, но безумните й половинчасови гей версии ме върнаха към „правата вяра” на двеминутните рок парчета.
За целите на това есе, а и за оправдание на музикалните ми симпатии към Дона Съмър, и съхраняване на моряшкия ми мачо имидж, се разрових в създаването на нейните песни. Оказа се, че жената сама е писала повечето от текстовете на песните си, а понякога се е намесвала и в музиката. Когато стигнах до рокаджийската „Хот Стаф”, с изумление узнах, че китарният тътен е дело на Джеф „Скунк” Бакстер - легенда в историята на твърдия рок. Този китарист бе част от „Стили Дан” и „Дуби Брадърс”, мои любими групи от младостта, свирил е с Ерик Клептън, Джон Ентуисъл, Кийт Емерсън, Джони Мичъл, Елтън Джон, Род Стюарт, Ринго Стар, Рики Нелсън, Доли Партън, Джо Кокър, Карли Саймън, Лио Сейър...
Уикипедията не бе особено словохотлива за някои от тези музиканти, затова се наложи да разгърна най-новата си придобивка - огромната „Enciclopedia of Rock”, подарък от моя приятел Красимир Тодоров - Кеньо, който я донесе това лято чак от Чикаго. Книгата е прекрасна, с разкошни хартия, печат и корици. И е много тежка! Дано не се е изръсил за свръх багаж приятелят ми. Във въпросната енциклопедия, на Дона Съмър е отделено специално внимание с необичайно дълъг текст и цветна снимка, въпреки, че книгата е издадена още когато певицата беше жива.
Ще се върна пак към „забранения” списък от 1985 г. Според него аз трябва да бъда обвинен в религиозно мракобесие заради „Блек Сабат” и „Айрън Мейдън”, насилие и вандализъм (Алис Купър), религиозен мистицизъм и садизъм („Назарет”) и еротизъм - Дона Съмър. Това последното направо ме убива, но ако погледнем предшестващите я, направо съм си и за затвора, и за лудницата, и за кладата ... Все в този ред!
Положението на приятелите ми не е по-розово. На Кеньо ще му лепнат „извращение на външната политика на СССР” заради любимите му „Пинк Флойд”, а от „Скорпиънс” ще си докара и присъда за насилие, макар, че за това със сигурност ще му се размине, но за първото - надали...
Румен да не подсмихва там на фланга: неофашизъм и расизъм са сериозни обвинения за възхищението му пред сладурите от „Спаркс”. За начало ще го обявят за иноагент, а после като нищо ще му спретнат и специална военна операция. И да не се оправдава с мустачките на Рон, защото и Костурков от „четворките” си пусна мустак куришка през 69-а, ама никой не го нарочи за неофашист. А да изтропам ли, че Румен се познава лично и с продуцента на „Спаркс” Тони Висконти...
И почитателят на Лепа Брена, доктор Кръстев, няма да мине метър, защото синът му Влади слушаше на мах швейцарските металисти „Крокус”, ще рече „насилие и култ към силната личност” според списъка, че и под номер седем от всичките трийсе и осем забранени коносамента!
Три пъти се изпотих докато изпиша последните десет реда. Преживях отново миналото!
Затова ще разкажа за една култова съветска пънк група, създадена цяла година преди „оня” списък, още през1984-а. В началото групата, създадена от Егор Летов, се казваше „Посев”, по името на
Миле воли диско,
А я коло шумадинско...
ЛЕПА БРЕНА
Само преди дни моят приятел Румен Георгиев ми прати прелюбопитен съветски списък от 1985-а, който определя забранените за излъчване музиканти и групи по това време. Отначало се посмях над безкултурието на комунистическата власт, но после се взрях в някои имена от списъка и си спомних великия закон на друг мой приятел - доктор Кръстю Кръстев, който ми бе много полезен в ония времена: Чети, слушай и гледай всичко, което властта забранява.
В списъка липсваха Битълс и Стоунс (85-а е!), но присъстваха имена, които тогава съм се срамувал да призная, че харесвам. Затова днес ще се изповядам пред теб, Читателю, че току виж ме обявили за агент на руско влияние със задна дата.
Признавам, че по онова време много харесвах песните на Дона Съмър, без да съм бил гей или дискоджия, а заклет рокаджия с уклон към хард и хеви. Точно в годината на „оня” списък, дори тайно си купих на сингъл „She Works Hard for the Money” на въпросната певица, защото ми се стори изключителна песен като звук и текст, да не говорим за клипа.
Още през 50-те години на миналия век бях голям фен на моя съсед Мило, адаш на бъдещата сръбска „звезда”, който по цели нощи огласяше квартала със своя акордеон и прочувствено пееше „Защо ма биеш, Асан ага” и „На Дундаки детето” (пило вино с котлето) - велики хитове от детството ми, все в духа и тоналността на Шумадинското хоро, за което щяхме да чуем десетки години по-късно от Лепа Брена.
Дона Съмър я помня още когато взе участие в германската версия на мюзикъла „Коса”, защото с м/к „Ловеч” често посещавахме Хамбург. През 1979-а пък, нейната песен „Hot Stuff” направо ми отнесе главата със своя рок тътен и изумително китарно соло, но когато хората са нарочили едно куче за бясно или певица - за дискоджийка, иди се оправяй ... Така си останах само с онази малка плоча на Дона Съмър, но това бе и единствената диско музика, за която съм харчил валута. Всъщност, като съм тръгнал да се изповядам, ще трябва да призная, че пет години по-късно се изръсих цели пет долара, за да гледам в порт Ашдод филма „Can,t Stop the Music” на откровено гей-диско формацията „Вилидж Пипъл”. За оправдание може да ми послужи факта, че бях оставен от кораб „Тайгър бей” сам самичък в израелското пристанище, цели три дена да чакам полета си до БеГе и избрах филма от скука, и само по заглавието, без да зная нищо за групата и музиката в него. Пък и нито за миг тогава, че и след това, не харесах „Вилидж Пипъл”, докато Дона заинтригува слуха ми още от „Чувствам любов”, която ми прозвуча като музика на бъдещето, но безумните й половинчасови гей версии ме върнаха към „правата вяра” на двеминутните рок парчета.
За целите на това есе, а и за оправдание на музикалните ми симпатии към Дона Съмър, и съхраняване на моряшкия ми мачо имидж, се разрових в създаването на нейните песни. Оказа се, че жената сама е писала повечето от текстовете на песните си, а понякога се е намесвала и в музиката. Когато стигнах до рокаджийската „Хот Стаф”, с изумление узнах, че китарният тътен е дело на Джеф „Скунк” Бакстер - легенда в историята на твърдия рок. Този китарист бе част от „Стили Дан” и „Дуби Брадърс”, мои любими групи от младостта, свирил е с Ерик Клептън, Джон Ентуисъл, Кийт Емерсън, Джони Мичъл, Елтън Джон, Род Стюарт, Ринго Стар, Рики Нелсън, Доли Партън, Джо Кокър, Карли Саймън, Лио Сейър...
Уикипедията не бе особено словохотлива за някои от тези музиканти, затова се наложи да разгърна най-новата си придобивка - огромната „Enciclopedia of Rock”, подарък от моя приятел Красимир Тодоров - Кеньо, който я донесе това лято чак от Чикаго. Книгата е прекрасна, с разкошни хартия, печат и корици. И е много тежка! Дано не се е изръсил за свръх багаж приятелят ми. Във въпросната енциклопедия, на Дона Съмър е отделено специално внимание с необичайно дълъг текст и цветна снимка, въпреки, че книгата е издадена още когато певицата беше жива.
Ще се върна пак към „забранения” списък от 1985 г. Според него аз трябва да бъда обвинен в религиозно мракобесие заради „Блек Сабат” и „Айрън Мейдън”, насилие и вандализъм (Алис Купър), религиозен мистицизъм и садизъм („Назарет”) и еротизъм - Дона Съмър. Това последното направо ме убива, но ако погледнем предшестващите я, направо съм си и за затвора, и за лудницата, и за кладата ... Все в този ред!
Положението на приятелите ми не е по-розово. На Кеньо ще му лепнат „извращение на външната политика на СССР” заради любимите му „Пинк Флойд”, а от „Скорпиънс” ще си докара и присъда за насилие, макар, че за това със сигурност ще му се размине, но за първото - надали...
Румен да не подсмихва там на фланга: неофашизъм и расизъм са сериозни обвинения за възхищението му пред сладурите от „Спаркс”. За начало ще го обявят за иноагент, а после като нищо ще му спретнат и специална военна операция. И да не се оправдава с мустачките на Рон, защото и Костурков от „четворките” си пусна мустак куришка през 69-а, ама никой не го нарочи за неофашист. А да изтропам ли, че Румен се познава лично и с продуцента на „Спаркс” Тони Висконти...
И почитателят на Лепа Брена, доктор Кръстев, няма да мине метър, защото синът му Влади слушаше на мах швейцарските металисти „Крокус”, ще рече „насилие и култ към силната личност” според списъка, че и под номер седем от всичките трийсе и осем забранени коносамента!
Три пъти се изпотих докато изпиша последните десет реда. Преживях отново миналото!
Затова ще разкажа за една култова съветска пънк група, създадена цяла година преди „оня” списък, още през1984-а. В началото групата, създадена от Егор Летов, се казваше „Посев”, по името на
Джеф Скунк Бакстер. Какво диско, какви пет лева ...
Всеки е известен по своему.
Всичко върви по план дори и днес ...
Братята Ръсел и Рон от Спаркс през 1969-а.
Обложка на касетката, която си купих.
Оня списък.
„Битълс“ не присъстват в „Оня списък“. Тази снимка е от ранния им период. А защо е сбъркана фамилията на единия от тях, коментарът оставяме на тези наши читатели, които са достатъчно компетентни по тази тема.
забраненото рускоезично дисидентско списание, а после се прекръсти на „Гражданская оборона”, като на един концерт участваше и под името „Адольф Гитлер”, а накрая се подвизаваше като „ГрОб”. Творчеството на Летов си заслужава специално есе, че дори и книга. В сравнение с него музикантите от забранителния списък изглеждат като участници в „Ален мак”. Купувал съм си на черно негова музика и винаги съм се чудил как този човек е още жив. Той наистина не живя дълго, но още приживе се превърна в музикална легенда, а в гореспоменатата 1985-а бе принудително настанен в съветска лудница, ама истинска, където изкара почти година. За негов късмет точно по това време в СССР тръгна т.н. перестройка и Егор успя да отърве кожата и прескочи трапа, а аз от всеки съветски „киоск” можех да си купя аудио касета с негова музика. Ако щеш ми вярвай, Читателю, но имах над тридесет негови албума. При това той създаваше и текста, и музиката, пееше и свиреше на повечето инструменти, а накрая миксираше звуците и правеше записите. В неговите песни долавях и лондонски пънк, и калифорнийска психеделия, и руски фолк, а поезията му си бе чист авангард. Купувах си тази музика не защото бях голям познавач, а заради името на групата, което ме връщаше в далечната 1964-а и великия хит на моя съселянин Данчо Фундата „Умряла котка от тавана ми намига”. Двадесет години преди Летов, в припева на песента Данчо възпяваше именно „гражданската отбрана”, наречена от родната власт ГеТеО („Готови за труд и отбрана“). Всички безумни явления от онова време, като котешкото намигане например, се обясняваха с краткия рефрен „И то защо, за ГеТеО”. Данчо, също като Егор лежа, но не в лудница, а в панделата, само дето не се отърва леко като своя съветски колега, защото до перестройката бе още много далеч.
„Гражанская оборона” често ползваха нецензурна лексика, но ако се абстрахираме от нея, необичайните шумове и изкривения китарен звук, песните им бяха прости рок парчета с четири гами, които можеш да свириш и пееш с аверите в махалата.
Първата песен на Летов, която харесах бе „Всьо идьот по плану”. Лирическият герой на тази песен е обикновен съветски човек, който уморен след работа, седи и гледа новините по телевизията, а текста е като поток на подсъзнанието. Затова „герои” на текста са „хароший вожд дедушка Ленин”, Ким Ир Сен и светлото бъдеще, където „совсем не нада будет умират”. Звучи страшновато, особено за онези от нас, които живяхме във времето, когато всичко „вървеше по план”...
Лишь один дедушка Ленин хороший был вождь
А все другие, остальные - такое дерьмо
А все другие враги и такие дураки
Над родною над Отчизной бесноватый снег шел
Я купил журнал „Корея“ - там тоже хорошо
Там товарищ Ким Ир Сен, там то же, что у нас
Я уверен, что у них то же самое
И все идет по плану
А при коммунизме все будет заебись
Он наступит скоро - надо только подождать
Там всё будет бесплатно, там все будет в кайф
Там, наверное, ваще не надо будет умирать
Я проснулся среди ночи и понял, что
Все идет по плану
Все идет по плану, ха-ха
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Гражанская оборона” често ползваха нецензурна лексика, но ако се абстрахираме от нея, необичайните шумове и изкривения китарен звук, песните им бяха прости рок парчета с четири гами, които можеш да свириш и пееш с аверите в махалата.
Първата песен на Летов, която харесах бе „Всьо идьот по плану”. Лирическият герой на тази песен е обикновен съветски човек, който уморен след работа, седи и гледа новините по телевизията, а текста е като поток на подсъзнанието. Затова „герои” на текста са „хароший вожд дедушка Ленин”, Ким Ир Сен и светлото бъдеще, където „совсем не нада будет умират”. Звучи страшновато, особено за онези от нас, които живяхме във времето, когато всичко „вървеше по план”...
Лишь один дедушка Ленин хороший был вождь
А все другие, остальные - такое дерьмо
А все другие враги и такие дураки
Над родною над Отчизной бесноватый снег шел
Я купил журнал „Корея“ - там тоже хорошо
Там товарищ Ким Ир Сен, там то же, что у нас
Я уверен, что у них то же самое
И все идет по плану
А при коммунизме все будет заебись
Он наступит скоро - надо только подождать
Там всё будет бесплатно, там все будет в кайф
Там, наверное, ваще не надо будет умирать
Я проснулся среди ночи и понял, что
Все идет по плану
Все идет по плану, ха-ха
Сл. ПЕШКОВ - моряк