НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЯРАТА
На човек може да се вярва само в краен случай!
Варвара Сергеевна Плющ
Не търси, Читателю, Варвара Плющ между великите мислители. Тя е героиня от съветската кинокомедия „Диамантената ръка”, а в ролята й се изявява незабравимата Нона Мордюкова. Другарката Плющ е активна, идейно извисена и бдителна домоуправителка, която стриктно се грижи за моралния облик на живущите в блока.
Вярвал съм в много неща през живота си. Някои впоследствие се оказаха глупави и фалшиви, други - не толкова. С течение на годините постепенно губех вярата си в едно или друго нещо, а в последно време загубата ми на вяра прерасна в отвращение.
Морякът е изначално и неизбежно вярващ човек. Помня как вторият механик Иван Мутафов, дългогодишен моряк и партиен секретар от бемефейската кораборемонтна работилница, на кея в Шанхай чертаеше с тебешир кръстове, по хамбарните капаци на м/к „Кейп Бретън”, та отгоре Оня да ги види и ни прати дъжд, както твърдеше суеверието. Океанските преходи бяха дълги и тежки, китайците ни разтоварваха за часове и нямахме време не толкова за почивка, колкото за ремонт и профилактика на корабния двигател. Да не забравяме и факта, че контрактите се точеха по цяла година. Пасака пък, стопроцентов атеист, непукист и старпом на споменатия кораб, тичаше след Мутафа, негов най-добър корабен приятел, и триеше тебеширените кръстове. Суеверието си е чиста измама, но затварянето хамбарите на „Кейп Бретън” при дъжд, бе истинско страдание за моряците от палубата. Тогава Мутафов слизаше на кея и рисуваше кръстовете с пръст по прашните повърхности, а Пасака пращаше вацмана да ги заличава с метла...
Третият механик на същия кораб Апостол Апостолов - Апо, не вярваше в нищо, докато не чу грохота на тежката рок музика. Той стана неин заклет фен, изкупуваше всякакви видео и аудио носители на металния звук, гледаше ги и ги слушаше с религиозно преклонение.
Всеки си е башка луд, както казваме ние, моряците, перифразирайки Уилям Шекспир. Може би именно затова винаги сме вярвали не на партийните помполитски агитации, а на Черното Гоче и Били Лъжеца, въпреки, че историите им напомняха за барон Мюнхаузен и Ерих Распе, а не за великия английски драматург.
Още през 1966-а, в Морското, любима песен на всички остригани момчета бе хитът на американската поп група Мънкис „Аз съм вярващ”. Няколко момчета от моето класно отделение, все кореняк-варненци, дори се записаха във фен клуба на „Маймуните”, който се създаде тогава в морския град. Песента наистина бе страхотна, та чак прилепчива, но имаше нещо фалшиво и неясно във визията на самата група, а аз така и никога не им „повярвах”. Мина време и се оказа, че песните на Мънкис не само не са авторски, но и самите записи са плод на скъпа рекламо-комерсиална кампания. Нямаше как заклет фен (и до днес) на Битълс, Стоунс и Кинкс, да харесва Мънкис. За мой късмет се оказа, че именно „Аз съм вярващ” е била създадена от моя тогавашен кумир Нил Даймънд. Две години по-късно друга песен на Мънкис плени задълго сърцето ми. „Дейдрим беливър” наистина е страхотен хит, но и за нея се разбра, че е написана от Джон Стюарт, когото много харесвах още от „Кингстън трио”. Вокалът в „Безнадеждния вярващ” бе на Дейви Джоунс, а не на Мики Доленц, който бе „вярващ” в песента на Даймънд. В последвалите години Америка упорито хвалеше „Маймуните”, дори цял филм създаде за тях, но аз пак не им повярвах. Както казваше в оня прекрасен филм другарката Плющ, вярвай само в краен случай. Ще добавя, „а ако веднъж са те излъгали - хич!” За верните фенове на американската група, ако са останали такива, ще кажа, че съм
На човек може да се вярва само в краен случай!
Варвара Сергеевна Плющ
Не търси, Читателю, Варвара Плющ между великите мислители. Тя е героиня от съветската кинокомедия „Диамантената ръка”, а в ролята й се изявява незабравимата Нона Мордюкова. Другарката Плющ е активна, идейно извисена и бдителна домоуправителка, която стриктно се грижи за моралния облик на живущите в блока.
Вярвал съм в много неща през живота си. Някои впоследствие се оказаха глупави и фалшиви, други - не толкова. С течение на годините постепенно губех вярата си в едно или друго нещо, а в последно време загубата ми на вяра прерасна в отвращение.
Морякът е изначално и неизбежно вярващ човек. Помня как вторият механик Иван Мутафов, дългогодишен моряк и партиен секретар от бемефейската кораборемонтна работилница, на кея в Шанхай чертаеше с тебешир кръстове, по хамбарните капаци на м/к „Кейп Бретън”, та отгоре Оня да ги види и ни прати дъжд, както твърдеше суеверието. Океанските преходи бяха дълги и тежки, китайците ни разтоварваха за часове и нямахме време не толкова за почивка, колкото за ремонт и профилактика на корабния двигател. Да не забравяме и факта, че контрактите се точеха по цяла година. Пасака пък, стопроцентов атеист, непукист и старпом на споменатия кораб, тичаше след Мутафа, негов най-добър корабен приятел, и триеше тебеширените кръстове. Суеверието си е чиста измама, но затварянето хамбарите на „Кейп Бретън” при дъжд, бе истинско страдание за моряците от палубата. Тогава Мутафов слизаше на кея и рисуваше кръстовете с пръст по прашните повърхности, а Пасака пращаше вацмана да ги заличава с метла...
Третият механик на същия кораб Апостол Апостолов - Апо, не вярваше в нищо, докато не чу грохота на тежката рок музика. Той стана неин заклет фен, изкупуваше всякакви видео и аудио носители на металния звук, гледаше ги и ги слушаше с религиозно преклонение.
Всеки си е башка луд, както казваме ние, моряците, перифразирайки Уилям Шекспир. Може би именно затова винаги сме вярвали не на партийните помполитски агитации, а на Черното Гоче и Били Лъжеца, въпреки, че историите им напомняха за барон Мюнхаузен и Ерих Распе, а не за великия английски драматург.
Още през 1966-а, в Морското, любима песен на всички остригани момчета бе хитът на американската поп група Мънкис „Аз съм вярващ”. Няколко момчета от моето класно отделение, все кореняк-варненци, дори се записаха във фен клуба на „Маймуните”, който се създаде тогава в морския град. Песента наистина бе страхотна, та чак прилепчива, но имаше нещо фалшиво и неясно във визията на самата група, а аз така и никога не им „повярвах”. Мина време и се оказа, че песните на Мънкис не само не са авторски, но и самите записи са плод на скъпа рекламо-комерсиална кампания. Нямаше как заклет фен (и до днес) на Битълс, Стоунс и Кинкс, да харесва Мънкис. За мой късмет се оказа, че именно „Аз съм вярващ” е била създадена от моя тогавашен кумир Нил Даймънд. Две години по-късно друга песен на Мънкис плени задълго сърцето ми. „Дейдрим беливър” наистина е страхотен хит, но и за нея се разбра, че е написана от Джон Стюарт, когото много харесвах още от „Кингстън трио”. Вокалът в „Безнадеждния вярващ” бе на Дейви Джоунс, а не на Мики Доленц, който бе „вярващ” в песента на Даймънд. В последвалите години Америка упорито хвалеше „Маймуните”, дори цял филм създаде за тях, но аз пак не им повярвах. Както казваше в оня прекрасен филм другарката Плющ, вярвай само в краен случай. Ще добавя, „а ако веднъж са те излъгали - хич!” За верните фенове на американската група, ако са останали такива, ще кажа, че съм
С Иван Мутафов в ЦПУ-то на „Кейп Бретън“.
Варвара Плющ.
Златният Буда.
1964 г. Един атеист на входа на Клисурския манастир.
Мънкис дори и на обложката докарват на буфосинхронисти...
1986 г. Черното Гоче - морякът, на когото можеше да се вярва.
изслушал с удоволствие и изгледал всичко от и за Мънкис, но вярата ми в рокендрола, не се сломи...
Самата музика е вяра! Пример за това е известната немска войнишка песен „Лили Марлен”, изключително популярна по време на Втората световна война, но не само сред германските войници, а и сред тези от съюзническите армии. В началото един учител, син на пристанищен работник от Хамбург (силно наш човек!) пише стихотворение преди да го изпратят на фронта по време на Първата световна война и го посвещава на две реални момичета, с които имал взимане даване: красивата дъщеря на местния бакалин - Лили и очарователната медсестра Марлене. Много години по-късно музика към стихотворението пише известен немски композитор, съпруг на още по-известната Ива Ваня. Пак наш човек - Иванка Янакиева от трънското село Джинчовци - звезда на немското кино преди войната, известна като мис Берлин и „сладоледената фея”. Чак до края на войната германското войнишко радио завършва ежедневните си емисии с „Лили Марлен”. Харесват я и германците, и техните врагове. Появяват се кавъри на английски, руски и други езици, а популярността й е направо чудовищна. Предполагам, че войниците са предпочитали да вярват повече в красива девойка, отколкото във великите национални каузи. Точно двадесет години по-късно в английската музика, наречена инвазия, ще повярва цял свят!
В края на миналия век с кораб „Мед Леричи” цели три месеца ни ремонтираха в тайландското пристанище Патая, а през 2000-та десет дена товарихме ориз в самата столица Банкок с кораб „Сийуинд”. Там всичко бе „живо, диво и интересно”, но ми направи впечатление, че многобройните чужди туристи много се натискаха да посетят будистки храм с название „Златния Буда”. Храмът се оказа доста малък, но вътре имаше огромна златна статуя на Буда, който ми се усмихваше емпатично. След като се насладих на златото и „будата” (екипажът си купуваше евтини статуетки на Буда и имаше съревнование, кой ще има най-много “буди”), забелязах малко встрани стъклен шкаф с неголямо парче глина и дълго описание на историята му. Преди петдесетина години група монаси от един манастир трябвало да преместят другаде огромна глинена статуя на Буда, поради предстоящо преустройство на обителта. Сапанирали те Будата и го вдигнали с крана, но тогава глината се пропукала и отдолу се показала прекрасна златна статуя на техния идол, тежаща няколко тона. Оказало се, че преди стотици години, когато бирманската армия се готвела да завладее Тайланд, монасите покрили златния Буда с глина, за да го предпазят от плячкосване. Бирманците наистина скоро превзели храма и избили всички монаси, а с тях и тайната на златния Буда. И така до наши дни, когато заради построяване на една банкокска магистрала, статуята трябвало да бъде преместена.
Сигурен съм, че всеки от нас крие в себе си своята „златна” същност, но аз си мисля и за любовта към своя бог и вярата в него, които са изпитвали монасите, мигове преди да бъдат убити.
Докато гледах усмихнатия Буда се сетих за онази мъдрост, че всички хора са будисти, но не всички го осъзнават... В малкия тайландски храм проумях тази истина, може би защото усмихнатият Буда си е останал човек и не се е превърнал в бог, вожд или лидер, който да насъсква една вяра, срещу друга.
Днес с тъга си спомням вярата на моите приятели моряци Светльо Сивков и Митко Дилийски. Те бяха болни от рак и преди да отплават завинаги, вярваха в наистина безумни лекове и лечители, но не вредяха никому. Може би само на себе си...
Помня малакутловчани, които се бореха против комунистическата власт още през 60-те на миналия век: Колчо, Гоцо, Ванчо Чвръко, Пенджонети, Жегата, Вени. Не съм ги виждал да се страхуват и молят, а причината бе, че вярваха.
Не съм специалист по темата, но ми се чини, че глаголът „проверявам” съдържа думата „вяра”. Казвам го защото до неотдавна цялото родно население се състоеше от проверяващи и проверявани, а властта - от проверени, за които нищо не е открито. Имаше дори такива, които непременно трябваше да се проверят, но нямаше кой. То и до днес е така. Вероятно вярата в някои хора е крепка, нерушима и безгранична...
Смисълът на живота е в онова, което даваме, а не в онова, което получаваме, дори, когато става дума за вяра!
Защото няма никакво значение кой и колко ти е вярвал. По-важно е колко ти си вярвал!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Самата музика е вяра! Пример за това е известната немска войнишка песен „Лили Марлен”, изключително популярна по време на Втората световна война, но не само сред германските войници, а и сред тези от съюзническите армии. В началото един учител, син на пристанищен работник от Хамбург (силно наш човек!) пише стихотворение преди да го изпратят на фронта по време на Първата световна война и го посвещава на две реални момичета, с които имал взимане даване: красивата дъщеря на местния бакалин - Лили и очарователната медсестра Марлене. Много години по-късно музика към стихотворението пише известен немски композитор, съпруг на още по-известната Ива Ваня. Пак наш човек - Иванка Янакиева от трънското село Джинчовци - звезда на немското кино преди войната, известна като мис Берлин и „сладоледената фея”. Чак до края на войната германското войнишко радио завършва ежедневните си емисии с „Лили Марлен”. Харесват я и германците, и техните врагове. Появяват се кавъри на английски, руски и други езици, а популярността й е направо чудовищна. Предполагам, че войниците са предпочитали да вярват повече в красива девойка, отколкото във великите национални каузи. Точно двадесет години по-късно в английската музика, наречена инвазия, ще повярва цял свят!
В края на миналия век с кораб „Мед Леричи” цели три месеца ни ремонтираха в тайландското пристанище Патая, а през 2000-та десет дена товарихме ориз в самата столица Банкок с кораб „Сийуинд”. Там всичко бе „живо, диво и интересно”, но ми направи впечатление, че многобройните чужди туристи много се натискаха да посетят будистки храм с название „Златния Буда”. Храмът се оказа доста малък, но вътре имаше огромна златна статуя на Буда, който ми се усмихваше емпатично. След като се насладих на златото и „будата” (екипажът си купуваше евтини статуетки на Буда и имаше съревнование, кой ще има най-много “буди”), забелязах малко встрани стъклен шкаф с неголямо парче глина и дълго описание на историята му. Преди петдесетина години група монаси от един манастир трябвало да преместят другаде огромна глинена статуя на Буда, поради предстоящо преустройство на обителта. Сапанирали те Будата и го вдигнали с крана, но тогава глината се пропукала и отдолу се показала прекрасна златна статуя на техния идол, тежаща няколко тона. Оказало се, че преди стотици години, когато бирманската армия се готвела да завладее Тайланд, монасите покрили златния Буда с глина, за да го предпазят от плячкосване. Бирманците наистина скоро превзели храма и избили всички монаси, а с тях и тайната на златния Буда. И така до наши дни, когато заради построяване на една банкокска магистрала, статуята трябвало да бъде преместена.
Сигурен съм, че всеки от нас крие в себе си своята „златна” същност, но аз си мисля и за любовта към своя бог и вярата в него, които са изпитвали монасите, мигове преди да бъдат убити.
Докато гледах усмихнатия Буда се сетих за онази мъдрост, че всички хора са будисти, но не всички го осъзнават... В малкия тайландски храм проумях тази истина, може би защото усмихнатият Буда си е останал човек и не се е превърнал в бог, вожд или лидер, който да насъсква една вяра, срещу друга.
Днес с тъга си спомням вярата на моите приятели моряци Светльо Сивков и Митко Дилийски. Те бяха болни от рак и преди да отплават завинаги, вярваха в наистина безумни лекове и лечители, но не вредяха никому. Може би само на себе си...
Помня малакутловчани, които се бореха против комунистическата власт още през 60-те на миналия век: Колчо, Гоцо, Ванчо Чвръко, Пенджонети, Жегата, Вени. Не съм ги виждал да се страхуват и молят, а причината бе, че вярваха.
Не съм специалист по темата, но ми се чини, че глаголът „проверявам” съдържа думата „вяра”. Казвам го защото до неотдавна цялото родно население се състоеше от проверяващи и проверявани, а властта - от проверени, за които нищо не е открито. Имаше дори такива, които непременно трябваше да се проверят, но нямаше кой. То и до днес е така. Вероятно вярата в някои хора е крепка, нерушима и безгранична...
Смисълът на живота е в онова, което даваме, а не в онова, което получаваме, дори, когато става дума за вяра!
Защото няма никакво значение кой и колко ти е вярвал. По-важно е колко ти си вярвал!
Сл. ПЕШКОВ - моряк