НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ИЗКУСТВОТО
В края 1973-а с големия японец „Оборище” стояхме цяла седмица в Амстердам. Тогава в капиталистическите пристанища се излизаше на групи по трима. Сторихме го аз - трети механик, Алекси Филипов - втори, и Коленцето от Виница - моторист. Пристанището бе далеч от града, транспорт нямаше, та повече от час вървяхме пеш. Амстердам го почнахме с изкуство - разгледахме набързо музея на Рембранд, а веселата улица с голи каки по витрините, все изкуство, изгледахме по-подробно. Във восъчните фигури на госпожа Тюсо доста се зверихме, после аз и Коленцето старателно изследвахме „еротичното” изкуство в два-три секс шопа с главозамайващи колекции от списания, книги и филми, докато Алекси небрежно ни следваше, без видимо да показва особен интерес от това изкуство. Когато той предложи да хапнем на крак от местната знаменитост пържени картофки с майонеза, също изкуство, аз помолих да хвърля „едно око”, както съм с картонената фунийка, на голям магазин с грамофонни плочи. Пак е култура и Алекси, като старши по корабна длъжност и водач на групата, разреши. Най-новата „тава”, която предлагаха тогава в магазина, бе на моя любимец Нил Даймънд, но не бе по джоба ми. Тук изкуството малко пострада, но на следващата улица видях огромен плакат над кинотеатър, където прожектираха филм със заглавие като албума на Даймънд. Паднах на колене и така уговорих Алекси и Коленцето, поне да гледаме филма, който вървеше „нон стоп”.
Винаги ще помня заглавието на този филм „Чайката Джонатан Ливингстън”. Това е поетичен разказ за една чайка, която усъвършенства летенето си, но не заради храната и оцеляването, а за радостта от скоростта и свободата на полета. Визията бе страхотна, музиката на Нил Даймънд - вълнуваща и след филма Алекси каза, че в българския вариант героят няма да е чайка, а пуйка, ще се казва Данчето Левашка... и отново никой няма да я разбере. Нито господарите, нито колежките. Много години по-късно, друг мой приятел - Слав Бакалов, ми разказа за анимационен филм, който е правил в Холивуд. Главният герой била кокошка или пуйка, вече съм забравил, която организира курсове по летене на своите посестрими. Не казах на адаша, че още преди двадесет години този сценарии е бил провидян от един български моряк. Дали щеше да ми повярва... И Слав, и Алекси бяха хора, отдадени искрено и дълбоко на професиите си. Те не приказваха празни приказки и притежаваха много и различни таланти.
След края на оня филм, Алекси и Коленцето си купиха по една преоценена сборна тава на Нил Даймънд, а аз бях пас, защото вече притежавах въпросните компилации. Много изкуство ни се събра за този ден!
Една сутрин в ЦеПеУто на м/к „Сакар” ми казаха, че на рамото ми има боя. Погледнах и видях, че при среднощното рисуване с маслени бои, наистина съм изцапал гащеризона си с умбра. Трябваше да открия на кое място е боята, иначе цял контракт щях да слизам изцапан с умбра в машината. Не, че е лошо да има маслена боя по дрехите ми, пък и марката й бе „Рембранд”, дори е доста арт, ама баш умбра ли? Цветът е бил любим за гореспоменатия Рембрант и Вермеер, защото те обожават мрачните сенки и контури, но казано по моряшки, той си е направо лайнян.
Много случаи с изкуството има в моряшките ми спомени и ще разкажа за последния такъв, защото се оказа пророчески. През 2013-а бях решил да приключа с плаванията, но не отказвах предложения за спокоен каботаж и работа на кораби, които не са в движение. Тъкмо бях приключил едно вълнуващо приключение с малтийския „финикийски” флот в порт Валета и преговарях за друго подобно във Варненското езеро, когато узнах, че Марк Нопфлър е канцелирал юнските си концерти в Москва и Санкт Петербург. Марк бе отдавнашен мой любимец, още от „Дайър Стрейтс”. Бях пленен от „Султаните на суинга”, не успях да си купя първия им албум, но през1980-та на мига се снабдих с „Комюнике”-то в Порто Маргера, после добавих класиките „Братя по оръжие” и „Пари за нищо”, а за последно през 2000-та си купих невероятния „Сейлинг то Фоладепфия” от порт Нюарк. За мен Марк Нопфлър е от най-великите в рок музиката. Той е композитор, текстописец, вокалист и продуцент на стотици песни, превърнали се в безсмъртни класики за световната рок история, но онова, което го прави единствен и неповторим е неговата китара. Няма друг като него. Той никога не ползва перце, свири само с пръсти и звукът на китарата му е като планински ручей.
В края 1973-а с големия японец „Оборище” стояхме цяла седмица в Амстердам. Тогава в капиталистическите пристанища се излизаше на групи по трима. Сторихме го аз - трети механик, Алекси Филипов - втори, и Коленцето от Виница - моторист. Пристанището бе далеч от града, транспорт нямаше, та повече от час вървяхме пеш. Амстердам го почнахме с изкуство - разгледахме набързо музея на Рембранд, а веселата улица с голи каки по витрините, все изкуство, изгледахме по-подробно. Във восъчните фигури на госпожа Тюсо доста се зверихме, после аз и Коленцето старателно изследвахме „еротичното” изкуство в два-три секс шопа с главозамайващи колекции от списания, книги и филми, докато Алекси небрежно ни следваше, без видимо да показва особен интерес от това изкуство. Когато той предложи да хапнем на крак от местната знаменитост пържени картофки с майонеза, също изкуство, аз помолих да хвърля „едно око”, както съм с картонената фунийка, на голям магазин с грамофонни плочи. Пак е култура и Алекси, като старши по корабна длъжност и водач на групата, разреши. Най-новата „тава”, която предлагаха тогава в магазина, бе на моя любимец Нил Даймънд, но не бе по джоба ми. Тук изкуството малко пострада, но на следващата улица видях огромен плакат над кинотеатър, където прожектираха филм със заглавие като албума на Даймънд. Паднах на колене и така уговорих Алекси и Коленцето, поне да гледаме филма, който вървеше „нон стоп”.
Винаги ще помня заглавието на този филм „Чайката Джонатан Ливингстън”. Това е поетичен разказ за една чайка, която усъвършенства летенето си, но не заради храната и оцеляването, а за радостта от скоростта и свободата на полета. Визията бе страхотна, музиката на Нил Даймънд - вълнуваща и след филма Алекси каза, че в българския вариант героят няма да е чайка, а пуйка, ще се казва Данчето Левашка... и отново никой няма да я разбере. Нито господарите, нито колежките. Много години по-късно, друг мой приятел - Слав Бакалов, ми разказа за анимационен филм, който е правил в Холивуд. Главният герой била кокошка или пуйка, вече съм забравил, която организира курсове по летене на своите посестрими. Не казах на адаша, че още преди двадесет години този сценарии е бил провидян от един български моряк. Дали щеше да ми повярва... И Слав, и Алекси бяха хора, отдадени искрено и дълбоко на професиите си. Те не приказваха празни приказки и притежаваха много и различни таланти.
След края на оня филм, Алекси и Коленцето си купиха по една преоценена сборна тава на Нил Даймънд, а аз бях пас, защото вече притежавах въпросните компилации. Много изкуство ни се събра за този ден!
Една сутрин в ЦеПеУто на м/к „Сакар” ми казаха, че на рамото ми има боя. Погледнах и видях, че при среднощното рисуване с маслени бои, наистина съм изцапал гащеризона си с умбра. Трябваше да открия на кое място е боята, иначе цял контракт щях да слизам изцапан с умбра в машината. Не, че е лошо да има маслена боя по дрехите ми, пък и марката й бе „Рембранд”, дори е доста арт, ама баш умбра ли? Цветът е бил любим за гореспоменатия Рембрант и Вермеер, защото те обожават мрачните сенки и контури, но казано по моряшки, той си е направо лайнян.
Много случаи с изкуството има в моряшките ми спомени и ще разкажа за последния такъв, защото се оказа пророчески. През 2013-а бях решил да приключа с плаванията, но не отказвах предложения за спокоен каботаж и работа на кораби, които не са в движение. Тъкмо бях приключил едно вълнуващо приключение с малтийския „финикийски” флот в порт Валета и преговарях за друго подобно във Варненското езеро, когато узнах, че Марк Нопфлър е канцелирал юнските си концерти в Москва и Санкт Петербург. Марк бе отдавнашен мой любимец, още от „Дайър Стрейтс”. Бях пленен от „Султаните на суинга”, не успях да си купя първия им албум, но през1980-та на мига се снабдих с „Комюнике”-то в Порто Маргера, после добавих класиките „Братя по оръжие” и „Пари за нищо”, а за последно през 2000-та си купих невероятния „Сейлинг то Фоладепфия” от порт Нюарк. За мен Марк Нопфлър е от най-великите в рок музиката. Той е композитор, текстописец, вокалист и продуцент на стотици песни, превърнали се в безсмъртни класики за световната рок история, но онова, което го прави единствен и неповторим е неговата китара. Няма друг като него. Той никога не ползва перце, свири само с пръсти и звукът на китарата му е като планински ручей.
Моторният кораб „Оборище“, 1977 г.
На м/к „Оборище“ с Алекси и Коленцето, 1973 г.
Слав Бакалов.
Джонатан Ливингстън, албумът.
Клод Моне, „Канал в Амстердам“.
Умбрата не е цвят за обичане.
Морякът-художник Зъбата (Иван Георгиев).
Нека се върнем на отказа на Марк да свири в Русия през 2013-та. Баща му Ервин Нопфлер е унгарски евреин и за капак - комунист. Още преди Втората световна война той бяга в Англия и така оцелява. Марк се ражда през 1949-а в Глазгоу и вероятно генетично е придобил непоносимост към преследването на невинни хора. Ето какво каза великият музикант преди десет години:
„Във връзка с насилието, което упражняват руските власти над организациите с нестопанска цел като Амнести интернешънъл и Хюман райтс уоч, отменям предстоящите си концерти в Москва и Санкт Петербург. Винаги ми е харесвало да свиря в Русия, изпитвам голяма симпатия към страната и народа й. Надявам се тази ситуация да се промени в близкото бъдеще.”
Марк Нопфлър не е политически маниак. Гласът му е тих като този на китарата му, а онова, което иска да ни каже е, че мракът, от който е бягал неговият баща, отново се спуска над някои държави. Изкуството рокендрол не за пръв път изпреварва времето, но тогава никой не обърна внимание на думите му, а днес невинни хора отново са преследвани и убивани. По онова време аз изкарах няколко месеца на спрените завинаги „Пърл Кей” и „Белла еЛ”, слушайки песните на Нопфлър, без да разбирам политическите му послания. Сторих го десет години по-късно. За моряк е добър срок...
Сещам се за „случаят Зуек”, после ще обясня защо. Зуек е нещо като Суек - дума, която чрез мен, обогати речника на хиляди български моряци. Та Зуека се преквалифицира от суперуспешен български комедиен актьор, в тих и скромен европейски художник. Хората мислят, че той успява ТАМ, защото в онова общество се цени изкуството. Глупости! Зуека не е велик художник. Сръчен, умен и тарикат - да, но чак велик! То така и аз може да се окажа велик иконописец, а си нямам и понятие от законите на живописта, но се досетих как да правя икони за ширпотреба. Истината е, че Зуека попадна в общество, където всеки човек може да си позволи да плати за изкуство, без значение дали може да прецени какво качество е то! Ако вие решите в България да се пробвате с живопис, само за да започнете, ще ви трябват барем две „хилка” за рамки, платно, бои и четки... Останалото е от Оня горе, а за родните купувачи, да не говорим!
Защо разказвам за Зуека ли? Ами защото е зет на един от най-обичаните моряци, член на КеКееМ, скромен и тих главен механик.
Голяма работа е изкуството! В Италия по времето на Борджиите е имало войни, терор, убийства и кръвопролития, но светът помни, че те са създали Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. В Швейцария винаги е царяла братска любов, демокрация и мир, но какво са създали те? Скъпи часовници и банки за големите бандити... Сигурен съм, че музиката на Нопфлър винаги ще се помни!
Посветени на изкуството бяха моряци като Алекси, Тото, Зъбата, Кольо Радев, Капитан Буги, а в ролята на меценат бе БМФ. Така и ще ги запомни историята. Като да Винчи и Борджиите...
Тежък е моряшкият труд, а в изкуството, както казва Нопфлър, получаваш „ПАРИ ЗА НИЩО, А МАЦКИТЕ - БЕЗПЛАТНО!”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Във връзка с насилието, което упражняват руските власти над организациите с нестопанска цел като Амнести интернешънъл и Хюман райтс уоч, отменям предстоящите си концерти в Москва и Санкт Петербург. Винаги ми е харесвало да свиря в Русия, изпитвам голяма симпатия към страната и народа й. Надявам се тази ситуация да се промени в близкото бъдеще.”
Марк Нопфлър не е политически маниак. Гласът му е тих като този на китарата му, а онова, което иска да ни каже е, че мракът, от който е бягал неговият баща, отново се спуска над някои държави. Изкуството рокендрол не за пръв път изпреварва времето, но тогава никой не обърна внимание на думите му, а днес невинни хора отново са преследвани и убивани. По онова време аз изкарах няколко месеца на спрените завинаги „Пърл Кей” и „Белла еЛ”, слушайки песните на Нопфлър, без да разбирам политическите му послания. Сторих го десет години по-късно. За моряк е добър срок...
Сещам се за „случаят Зуек”, после ще обясня защо. Зуек е нещо като Суек - дума, която чрез мен, обогати речника на хиляди български моряци. Та Зуека се преквалифицира от суперуспешен български комедиен актьор, в тих и скромен европейски художник. Хората мислят, че той успява ТАМ, защото в онова общество се цени изкуството. Глупости! Зуека не е велик художник. Сръчен, умен и тарикат - да, но чак велик! То така и аз може да се окажа велик иконописец, а си нямам и понятие от законите на живописта, но се досетих как да правя икони за ширпотреба. Истината е, че Зуека попадна в общество, където всеки човек може да си позволи да плати за изкуство, без значение дали може да прецени какво качество е то! Ако вие решите в България да се пробвате с живопис, само за да започнете, ще ви трябват барем две „хилка” за рамки, платно, бои и четки... Останалото е от Оня горе, а за родните купувачи, да не говорим!
Защо разказвам за Зуека ли? Ами защото е зет на един от най-обичаните моряци, член на КеКееМ, скромен и тих главен механик.
Голяма работа е изкуството! В Италия по времето на Борджиите е имало войни, терор, убийства и кръвопролития, но светът помни, че те са създали Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. В Швейцария винаги е царяла братска любов, демокрация и мир, но какво са създали те? Скъпи часовници и банки за големите бандити... Сигурен съм, че музиката на Нопфлър винаги ще се помни!
Посветени на изкуството бяха моряци като Алекси, Тото, Зъбата, Кольо Радев, Капитан Буги, а в ролята на меценат бе БМФ. Така и ще ги запомни историята. Като да Винчи и Борджиите...
Тежък е моряшкият труд, а в изкуството, както казва Нопфлър, получаваш „ПАРИ ЗА НИЩО, А МАЦКИТЕ - БЕЗПЛАТНО!”
Сл. ПЕШКОВ - моряк