НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КОРАБНАТА КУЛТУРА
- Знаеш ли как викат на корабния готвач?
- Как?
- Не „как”, а „кок”!
За пръв път се осеферих, че корабът е култура сам по себе си, когато в края на миналия век донесох от Малайския архипелаг „древна” скулптура и я подарих на Митко Трайчев - виден варненски художник и приятел на сина ми. Бях купил „антиката” от магазин на остров, чието име не помня, а вероятно и никога не съм знаел. Продавачът бе много щастлив да ми я пробута, дори я зави във вестник и ме изпрати с поклони чак до лодката, с която бях дошъл, защото товарехме на рейда.
Във Варна взех завитата с пожълтял вестник скулптура, сложих я в красива подаръчна торбичка и гордо я връчих на варненския арт гуру. Той се взря в опаковката, разгъна я внимателно, одобрително огледа скулптурата, а после ме разпита за вестника. Оказа се доста стар брой, направо древен, и Митко Трайчев цял час се звери в него...
Корабната култура бе навсякъде и във всичко! Дори в сънищата. Един такъв „културен” сън сънувах през 1997-а на кораб „Оборище” и за по-сигурно си го записах, защото сънищата ги помня трудно. Спасението е да ги разкажа веднага, но не мисля, че на кораба гъмжеше от мераклии, изгарящи от желание да чуят нечии сън, та бил той и мой.
Предавам ви въпросния сън без никакви изменения, така както съм го записал:
Есен. Меко слънчице. Ще рече - деликатна светлина струи отвсякъде. Икиндия е, тоест - афтъ,нун. Прекрасен ден, като онези, които се случват само в сънищата. Наоколо - ниви. Не са кооперативни, защото имат „междИ” - синори, граници. По междите расте буйна трева, трънки и глогинки. По една такава межда в колона по един вървят трима мъже. Пооръфани, с шаячни дрехи и козиняви торби през рамо. Берат трънки и глогинки. Най-отпред е Иван Григоров, мой съученик от ТеМеТето, невероятен актьор и сладкодумен разказвач. Вторият съм аз, а зад мен е Данчо Радичков. Селото на Данчо е до самИ Ивановото, а от Кутловица до тях е три часа път пешА, нАпреко през ньивите. Нищо ходене за нашия балкан. БЕреме си ние трънките, но по едно време нещо ми хрумва, настигам Ванчо Мръсното (така му викат в театъра), кимам с глава към Радичков и с хитър северозападен акцент редя: „И да го питаме ние, Данчо, щО бЕре трънки и пише за бИби, а не ,зЕме да иде у парламенто, па да сбИра пАри и да пише за мутри и мутреси, особено за ньих.” Иванчовият смях ми напомня за един мой съученик в началното училище - популярен малакутловски идиот. Обръщам се и виждам мефистофелския профил на Радичков. И той ухилен - значи ме е чул! Тук някъде сюжетът ми се изплъзна, но се събудих щастлив!
От десет години не съм спал на кораб и оттогава нито един „културен” сън не съм сънувАл...
Корабната култура бе „на една ръка разстояние”: от старите вестници и многократно четените романчета, та до „Плейбой” и „Пентхауз”. Не се подсмихвайте за последните. В тях съм чел впечатляващи културни интервюта с Хенри Кисинджър, Норман Мейлър и Франк Запа, но когато Алекси Филипов - втори механик на кораб „Оборище” донесе на кораба няколко броя на списание „Съвременник”, разбрах, че има още една култура - част от корабната, но по-голяма от нея. Гениалната мисъл е на Швейк...
Веднъж, на утринната петминутка, гореспоменатият Алекси цитира някакъв Казимеж Брандис, че „ние сме страничен продукт от дейността на бащите ни” и аз проумях, че има още много да чета и уча. Десет години по-късно си бях повярвал, че вече съм опознал и онази по-голяма (по Швейк) култура, която е част от корабната, но тогава Краси Тодоров (Кеньо) - четвърти механик, взе че донесе на м/к „Вихрен” „Вечерен тромпет” на Борис Христов и аз осъзнах, че корабната култура е част от общочовешката, но наистина е по-голяма от нея... Кеньо после донесе и „Принцовете” на Дончо Цончев, а аз трябваше да призная, че най-новият ми корабен културен източник дори не е втори механик като Алекси, а абсолютенн салага и новобранец, на когото бях шеф...
През 2002-а цели осем месеца с кораб „Плана” возихме въглища от порт Южний за Монфалконе. В Украйна за културен, в смисъл духовен живот, не се сещам, но бирата и мезетата бяха евтини и тях помня, а това също е някаква култура, вероятно - кулинарна. В Монфалконе бе по-различно. Една бира от двеста грама - пет евро, мезетата - не се пипат, а за твърдия алкохол няма да отварям и дума. Никаква кулинарна култура в Италия, но в празничните дни, на централния площад „Република”, върху голям екран прожектираха филми. Имаше и концерти, и шоу програми. Два моноспектакъла помня и до днес: на Енио Марчето и Марко Дела Ноче. Как мислиш, Читателю, ако не бях моряк, дали щях да видя тези велики артисти? Да, бе! Или цената нямаше да е по джоба ми, или у нас билетите щяха да свършат, преди да успея да си купя, защото са ги раздали комуто трябва. И като съм почнал - дали, ако не бях моряк, щях да посетя представление на Одеската опера, и то „халява”, или постановка на Ждановския драматичен театър със световно известни актьори, все без пари. Те този театър руснаците го гръмнаха, та възможността някой да го гледа, съвсем намаля. И дали тогава щях да видя изложби на знаменити френски импресионисти, Салвадор Дали, Ренато Гутузо, Анди Уорхъл. Ами концертите, плочите, книгите, рекламите, интонационната среда, магазините, хората, дрехите, парфюмите. А дали щях да посрещна в кабината си Радой Ралин, Николай Олялин, Владимир Голев, Наско Мандаджиев,
- Знаеш ли как викат на корабния готвач?
- Как?
- Не „как”, а „кок”!
За пръв път се осеферих, че корабът е култура сам по себе си, когато в края на миналия век донесох от Малайския архипелаг „древна” скулптура и я подарих на Митко Трайчев - виден варненски художник и приятел на сина ми. Бях купил „антиката” от магазин на остров, чието име не помня, а вероятно и никога не съм знаел. Продавачът бе много щастлив да ми я пробута, дори я зави във вестник и ме изпрати с поклони чак до лодката, с която бях дошъл, защото товарехме на рейда.
Във Варна взех завитата с пожълтял вестник скулптура, сложих я в красива подаръчна торбичка и гордо я връчих на варненския арт гуру. Той се взря в опаковката, разгъна я внимателно, одобрително огледа скулптурата, а после ме разпита за вестника. Оказа се доста стар брой, направо древен, и Митко Трайчев цял час се звери в него...
Корабната култура бе навсякъде и във всичко! Дори в сънищата. Един такъв „културен” сън сънувах през 1997-а на кораб „Оборище” и за по-сигурно си го записах, защото сънищата ги помня трудно. Спасението е да ги разкажа веднага, но не мисля, че на кораба гъмжеше от мераклии, изгарящи от желание да чуят нечии сън, та бил той и мой.
Предавам ви въпросния сън без никакви изменения, така както съм го записал:
Есен. Меко слънчице. Ще рече - деликатна светлина струи отвсякъде. Икиндия е, тоест - афтъ,нун. Прекрасен ден, като онези, които се случват само в сънищата. Наоколо - ниви. Не са кооперативни, защото имат „междИ” - синори, граници. По междите расте буйна трева, трънки и глогинки. По една такава межда в колона по един вървят трима мъже. Пооръфани, с шаячни дрехи и козиняви торби през рамо. Берат трънки и глогинки. Най-отпред е Иван Григоров, мой съученик от ТеМеТето, невероятен актьор и сладкодумен разказвач. Вторият съм аз, а зад мен е Данчо Радичков. Селото на Данчо е до самИ Ивановото, а от Кутловица до тях е три часа път пешА, нАпреко през ньивите. Нищо ходене за нашия балкан. БЕреме си ние трънките, но по едно време нещо ми хрумва, настигам Ванчо Мръсното (така му викат в театъра), кимам с глава към Радичков и с хитър северозападен акцент редя: „И да го питаме ние, Данчо, щО бЕре трънки и пише за бИби, а не ,зЕме да иде у парламенто, па да сбИра пАри и да пише за мутри и мутреси, особено за ньих.” Иванчовият смях ми напомня за един мой съученик в началното училище - популярен малакутловски идиот. Обръщам се и виждам мефистофелския профил на Радичков. И той ухилен - значи ме е чул! Тук някъде сюжетът ми се изплъзна, но се събудих щастлив!
От десет години не съм спал на кораб и оттогава нито един „културен” сън не съм сънувАл...
Корабната култура бе „на една ръка разстояние”: от старите вестници и многократно четените романчета, та до „Плейбой” и „Пентхауз”. Не се подсмихвайте за последните. В тях съм чел впечатляващи културни интервюта с Хенри Кисинджър, Норман Мейлър и Франк Запа, но когато Алекси Филипов - втори механик на кораб „Оборище” донесе на кораба няколко броя на списание „Съвременник”, разбрах, че има още една култура - част от корабната, но по-голяма от нея. Гениалната мисъл е на Швейк...
Веднъж, на утринната петминутка, гореспоменатият Алекси цитира някакъв Казимеж Брандис, че „ние сме страничен продукт от дейността на бащите ни” и аз проумях, че има още много да чета и уча. Десет години по-късно си бях повярвал, че вече съм опознал и онази по-голяма (по Швейк) култура, която е част от корабната, но тогава Краси Тодоров (Кеньо) - четвърти механик, взе че донесе на м/к „Вихрен” „Вечерен тромпет” на Борис Христов и аз осъзнах, че корабната култура е част от общочовешката, но наистина е по-голяма от нея... Кеньо после донесе и „Принцовете” на Дончо Цончев, а аз трябваше да призная, че най-новият ми корабен културен източник дори не е втори механик като Алекси, а абсолютенн салага и новобранец, на когото бях шеф...
През 2002-а цели осем месеца с кораб „Плана” возихме въглища от порт Южний за Монфалконе. В Украйна за културен, в смисъл духовен живот, не се сещам, но бирата и мезетата бяха евтини и тях помня, а това също е някаква култура, вероятно - кулинарна. В Монфалконе бе по-различно. Една бира от двеста грама - пет евро, мезетата - не се пипат, а за твърдия алкохол няма да отварям и дума. Никаква кулинарна култура в Италия, но в празничните дни, на централния площад „Република”, върху голям екран прожектираха филми. Имаше и концерти, и шоу програми. Два моноспектакъла помня и до днес: на Енио Марчето и Марко Дела Ноче. Как мислиш, Читателю, ако не бях моряк, дали щях да видя тези велики артисти? Да, бе! Или цената нямаше да е по джоба ми, или у нас билетите щяха да свършат, преди да успея да си купя, защото са ги раздали комуто трябва. И като съм почнал - дали, ако не бях моряк, щях да посетя представление на Одеската опера, и то „халява”, или постановка на Ждановския драматичен театър със световно известни актьори, все без пари. Те този театър руснаците го гръмнаха, та възможността някой да го гледа, съвсем намаля. И дали тогава щях да видя изложби на знаменити френски импресионисти, Салвадор Дали, Ренато Гутузо, Анди Уорхъл. Ами концертите, плочите, книгите, рекламите, интонационната среда, магазините, хората, дрехите, парфюмите. А дали щях да посрещна в кабината си Радой Ралин, Николай Олялин, Владимир Голев, Наско Мандаджиев,
1981 г. Поетът Павел Матев гостува на м/к „Йорданка Николова“. Посрещнат е от капитан Георги Нейчев (Усмивката). Държавен архив - Варна, ЧП 283.
Неподражаемият корабен културен гуру Киро Джипа.
Корабен натюрморт.
Корабен блус.
Бившия салага Кеньо днес.
„Древната“ скулптура, която …
… подарих на Митко Трайчев ...
Мистър Сенко, Данчето Христова, Тодор Колев, Вили Казасян... А какво да кажа за Черното Гоче, Петър Звона, Корсара, Никола Радев, Капитан Буги, Петьо Пандира, Павката Лудия, Бижуто, Фоса... Много корабна култура, Читателю!
Без нея нямаше да съм същия.
Гордеех се, че съм моряк и никога не удрям спирачки, защото хвърлям котва. Аз мразех алкохола, затова гордо го унищожавах. Посрещах приятелите с пълна стъклена чаша, която впоследствие изяждах. Чувствах се неуязвим и вярвах, че това никога няма да свърши. Много култура!
Бог да благослови корабите и тяхната култура!
На кораба време бол. Само списание „Съвременник” да бях чел и пак щях да съм културен, но Алекси пишеше и в моряшкия вестник “Маяк”, и някои от статиите му бяха истински социални бомби. Помня как той взриви моряшката общност с една справедлива разобличителна критика към бемефейския лекарски кабинет в Транспортна болница. Това предизвика кадрови размествания, но Морякът Алекси Филипов каза, че промените не трябва да са моряшки, а медицински и на „нашия” кабинет по подобие на „уши, нос, гърло”, да пише „ум, чест, съвест”...
Ами корабните дневници, или журнали, ако някой мисли, че тази дума е по-културна. Когато ми казаха, че някои от тях са унищожени, си помислих, че така е можело да изчезнат и „нЕкои” записки, репортажи, жития и страдания, спомени, истории, които за щастие са запазени, и днес са национално богатство. И ако с корабните документи въпросът е по-сложен, то дигитализацията на „Маяк“, „Морски свят“, „Димитровска вахта“ и „Вапцаровец“ не е кой знае какъв проблем, а съвсем естествено съхранение на моряшката култура! Надали аз съм най-подходящият да обяснява що е дигитализация и има ли тя почва у нас...
Да унищожаваме дневниците означава, че горим паметта си и „Морски вестник“ е един от начините да я съхраним.
Черното Гоче казваше, че задължително условие за корабните екипажи трябва да бъде моряците да не умеят да плуват, защото така най-добре ще защитават своя кораб. Може и глупост да е, но в този миг вече е съхранена за поколенията, благодарение на моряшкия е-вестник. То и приказките на Швейк не са много умни, но всички ги помнят и им се радват.
Митьо Шишето, корабен радист и герой на много есета, една сутрин след юнашки моряшки запой, така рече:
- Давам месечната си валута за бутилка студена бира...
Не помня Шишето да е бил голям фен на Шекспир, но си струва да запомним думите му, така както сме съхранили мислите на Софроний Врачански в неговите „Жития”: „То си е вещ природна: Учен учения люби, прост - простия, пиян - пияния.”
Оказва се, че още преди повече от двеста години грешният Софроний е предсказал, че моряците ще обичат Моряшкия Вестник, защото това си е вещ природна!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Без нея нямаше да съм същия.
Гордеех се, че съм моряк и никога не удрям спирачки, защото хвърлям котва. Аз мразех алкохола, затова гордо го унищожавах. Посрещах приятелите с пълна стъклена чаша, която впоследствие изяждах. Чувствах се неуязвим и вярвах, че това никога няма да свърши. Много култура!
Бог да благослови корабите и тяхната култура!
На кораба време бол. Само списание „Съвременник” да бях чел и пак щях да съм културен, но Алекси пишеше и в моряшкия вестник “Маяк”, и някои от статиите му бяха истински социални бомби. Помня как той взриви моряшката общност с една справедлива разобличителна критика към бемефейския лекарски кабинет в Транспортна болница. Това предизвика кадрови размествания, но Морякът Алекси Филипов каза, че промените не трябва да са моряшки, а медицински и на „нашия” кабинет по подобие на „уши, нос, гърло”, да пише „ум, чест, съвест”...
Ами корабните дневници, или журнали, ако някой мисли, че тази дума е по-културна. Когато ми казаха, че някои от тях са унищожени, си помислих, че така е можело да изчезнат и „нЕкои” записки, репортажи, жития и страдания, спомени, истории, които за щастие са запазени, и днес са национално богатство. И ако с корабните документи въпросът е по-сложен, то дигитализацията на „Маяк“, „Морски свят“, „Димитровска вахта“ и „Вапцаровец“ не е кой знае какъв проблем, а съвсем естествено съхранение на моряшката култура! Надали аз съм най-подходящият да обяснява що е дигитализация и има ли тя почва у нас...
Да унищожаваме дневниците означава, че горим паметта си и „Морски вестник“ е един от начините да я съхраним.
Черното Гоче казваше, че задължително условие за корабните екипажи трябва да бъде моряците да не умеят да плуват, защото така най-добре ще защитават своя кораб. Може и глупост да е, но в този миг вече е съхранена за поколенията, благодарение на моряшкия е-вестник. То и приказките на Швейк не са много умни, но всички ги помнят и им се радват.
Митьо Шишето, корабен радист и герой на много есета, една сутрин след юнашки моряшки запой, така рече:
- Давам месечната си валута за бутилка студена бира...
Не помня Шишето да е бил голям фен на Шекспир, но си струва да запомним думите му, така както сме съхранили мислите на Софроний Врачански в неговите „Жития”: „То си е вещ природна: Учен учения люби, прост - простия, пиян - пияния.”
Оказва се, че още преди повече от двеста години грешният Софроний е предсказал, че моряците ще обичат Моряшкия Вестник, защото това си е вещ природна!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
