НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЗАВИСИМОСТИТЕ
„Всичко, което обичам, ме убива...”
Алан ДЖАКСЪН
Ще преразкажа за какво пее великият Алан в текста на своята кънтри песен. И така: „Кафето ме ободрява, но после не мога да спя, след като пийна повечко алкохол, залък не мога да сложа в устата си, а когото ти ме напусна, разбрах, че всичко, което обичам, ме убива: цигарите, уискито, кафето и ти.”
Нагледал съм се на зависимости по корабите. От цигари, алкохол и кафе, та до порнография, люти чушки и шкембе чорба. Корсара дори забрани последната на кораб „Васил Друмев”, Господ мир да му дава там горе! Корси не я забрани заради шкембето, а поради чесъна, към когото тя предизвикваше тежка и миризлива зависимост.
Зависимостите не винаги са вредни или неприятни. Симпатичният випуск 1971 - 1976, например е „зависим” от моряшкия култ към свети Никола и всяка година, точно на Никулден, се среща в една варненска пицария, а техният съвипускник Краси Тодоров - Кеньо, за празника на нашата Независимост, ми изпрати от Чикаго поздравителен текст, придружен от интересна снимка.
Предоставям ти ги посред зима, без никакви редакции и зависимости от четвърти юли, Читателю:
„Сетих се за една снимка, която до болка ме впечатли от първото ми посещение в Чикаго лятото на 2016, далеч преди емиграцията. Тогава синът ни ни заведе на едно култово (купешка дума от 21 ви век) място на брега на езерото Мичиган в ЕВАНСТОН, предградие в северната част на ЧИКАГО. Там на нещо като вълнолом са нахвърляни тетраподи, паралелепипеди и кубчета от камък, за да пазят брега от морските бури (хейтърите веднага ще отбележат ам, че то там няма море). По-важно е, че по камъните, емигрантите в този град оставят своите послания към потомците. И БГ диаспората тук е отбелязала своята следа с дълбок смисъл към бъдещите емигранти, а защо не и към времето, в което живеем. Е, пропуснали са пълния член на две места (преди TIME), BUT WE ARE NOT ALL HARVARD1`s alumni, нали?
Ето я. Това вместо поздрав по случай Денят на независимостта!”
Май и аз започвам да проявявам зависимост към сомчетата от този випуск...
Помня един американски филм за тежки патриотични зависимости. Пуснаха го през 1968-ма със заглавие „Ад в Тихия океан”. По време на Втората световна война американски пилот (Лий Марвин) и японски офицер (Тоширо Мифуне) се озовават на необитаем остров в океана, докато техните армии са в кървава битка. Двамата са генетично зависими от много неща: език, култура, воинска клетва, родина, и в началото на филма всеки от тях се мъчи да убие другия, но постепенно осъзнават, че само заедно могат да оцелеят.
„Всичко, което обичам, ме убива...”
Алан ДЖАКСЪН
Ще преразкажа за какво пее великият Алан в текста на своята кънтри песен. И така: „Кафето ме ободрява, но после не мога да спя, след като пийна повечко алкохол, залък не мога да сложа в устата си, а когото ти ме напусна, разбрах, че всичко, което обичам, ме убива: цигарите, уискито, кафето и ти.”
Нагледал съм се на зависимости по корабите. От цигари, алкохол и кафе, та до порнография, люти чушки и шкембе чорба. Корсара дори забрани последната на кораб „Васил Друмев”, Господ мир да му дава там горе! Корси не я забрани заради шкембето, а поради чесъна, към когото тя предизвикваше тежка и миризлива зависимост.
Зависимостите не винаги са вредни или неприятни. Симпатичният випуск 1971 - 1976, например е „зависим” от моряшкия култ към свети Никола и всяка година, точно на Никулден, се среща в една варненска пицария, а техният съвипускник Краси Тодоров - Кеньо, за празника на нашата Независимост, ми изпрати от Чикаго поздравителен текст, придружен от интересна снимка.
Предоставям ти ги посред зима, без никакви редакции и зависимости от четвърти юли, Читателю:
„Сетих се за една снимка, която до болка ме впечатли от първото ми посещение в Чикаго лятото на 2016, далеч преди емиграцията. Тогава синът ни ни заведе на едно култово (купешка дума от 21 ви век) място на брега на езерото Мичиган в ЕВАНСТОН, предградие в северната част на ЧИКАГО. Там на нещо като вълнолом са нахвърляни тетраподи, паралелепипеди и кубчета от камък, за да пазят брега от морските бури (хейтърите веднага ще отбележат ам, че то там няма море). По-важно е, че по камъните, емигрантите в този град оставят своите послания към потомците. И БГ диаспората тук е отбелязала своята следа с дълбок смисъл към бъдещите емигранти, а защо не и към времето, в което живеем. Е, пропуснали са пълния член на две места (преди TIME), BUT WE ARE NOT ALL HARVARD1`s alumni, нали?
Ето я. Това вместо поздрав по случай Денят на независимостта!”
Май и аз започвам да проявявам зависимост към сомчетата от този випуск...
Помня един американски филм за тежки патриотични зависимости. Пуснаха го през 1968-ма със заглавие „Ад в Тихия океан”. По време на Втората световна война американски пилот (Лий Марвин) и японски офицер (Тоширо Мифуне) се озовават на необитаем остров в океана, докато техните армии са в кървава битка. Двамата са генетично зависими от много неща: език, култура, воинска клетва, родина, и в началото на филма всеки от тях се мъчи да убие другия, но постепенно осъзнават, че само заедно могат да оцелеят.
Снимков компромат - непозната девойка насила целува съпротивляващ се моряк.
Трябва да пикая, господин президент!
Снимката от Чикаго.
Никулден 2024. Випуск 1971 - 1976.
По времето на Корсара (капитан далечно плаване Атанас Петков) шкембе чорбата е забранена на борда на м/к „Васил Друмев“.
Зависимости на необитаем остров.
Някои зависимости предизвикват усмивки, като тази от простатата, увековечена в една сцена от незабравимия „Форест Гъмп”. Там героят на Том Ханкс се „срещна” с президента на САЩ Джон Ф. Кенеди, който му каза: „Поздравления, как се чувствате?”, а Гъмп чистосърдечно отговори: „Трябва да пикая”. Изпикаването решава сравнително бързо, макар и временно, зависимостта ни от простатата, но по корабите на два пъти срещнах една непреодолима, поне по моите критерии, зависимост - тази от хазарта. И двамата моряци бяха мои авери, а хазартът при тях бе комбиниран с алкохол, и аз, като моряк с опит по въпроса, се мъчех да им помогна. Постигнах определени успехи в ограничаването на пиенето, но страстта им към „тука има, тука нема”, се оказа непобедима. Така си и отидоха преждевременно, търсейки по среднощ игрален автомат или нещо, на което да заложат, без значение дали ще спечелят или загубят, защото и двете са еднакво опияняващи. Няма бивш хазартно зависим, от мен да го знаете!
Май много зависимости ни се събраха на нас моряците. Много от тях са плод на хорската завист и фантазия, но тази, че във всеки порт хукваме по фусти, си е направо смешна. Най-много за този ни имидж допринесе една снимка на американски фотограф, който на 14 август 1945 г., денят на капитулацията на Япония, броди по улиците на Ню Йорк и заснема всенародната радост. Една от тези снимки е толкова сполучлива, че попада във всички световни вестници. На нея американски моряк в черно, страстно целува медицинска сестра в бяло, на Таймс Скуеър. Героите от снимката много скоро поименно стават световни знаменитости. Нашият човек, Глен Макдафи, 18-годишен моряк, обяснява, че както си вървял по площада, непозната девойка го спряла с думите „Много се радвам за теб, моряко”, той невинно попитал какво се е случило, а тя му казала, че войната е свършила и той може да се прибере вкъщи. Макдафи споделя, че целувката му коствала доста усилия, защото девойката през цялото време била „ухилена до уши”. Съвсем различен е споменът на девойката Едит Шейн. След като чула съобщението за края на войната, тя излязла на улицата, а там към нея внезапно изтичал някакъв моряк, целунал я и все така бързо изчезнал в тълпата. Фотографът пък се оправдава с идеалния контраст на черното и бялото и добрата перспектива в дълбочина на улицата. Бла бла Мики Маус, казвам аз, ама пак ни натопиха!
Няма как да не призная, че едно време ние моряците бяхме силно зависими от т.н. Рейсова заповед. Ама не онази, съставена от администрацията на Параходството, а собственоръчно изписаната от нашите деца и съпруги, непосредствено преди началото на всеки рейс. Тя бе по-важна от всички наши други мечти и желания ...
Същата зависимост наблюдавам ежедневно и в кварталния супермаркет. Тук вече участват и двата пола, които същи мърчъндайзъри обикалят по рафтовете с подобна на онази рейсова заповед, бележка, съставена след внимателен прочит на седмичните промоции. А магазините са огромни и зависимости ни дебнат отвсякъде.
В последно време наблюдавам тежка зависимост и от думи. Първо низвергнаха и оплюха думата сглобка. Чакайте бе, хора, всеки, завършил техникум, ще ви каже, че дисциплината „Допуски и сглобки” е не само основополагаща, но и симпатична, а алегорията с така трудното, не само у нас, съставяне на правителство, е истинска езикова находка. После телевизиите се залюбиха в думата кордон, без да отчитат историческата й стойност. Една ТиВи водеща в своето предаване я префасонира на кондом и толкова си хареса хрумването, че цял час повтаряше с наслада кондом, та кондом. Чак такава любов към кондома и то от жена, си е направо обсесия...
И кордон, и сглобка са красиви и многозначни думи, особено за хора на моята възраст, които още помнят политика Клемансо и стандарта БеДеСе. Стъписването и страхът пред тези думи показват или некомпетентност, или някаква зависимост. И кордонът на Клемансо, и правилата на БДС бяха нарушавани, но те имаха важна роля в човешката и родна истории. То ако се огледаме, кордоните и сглобките са навсякъде около нас, от закона Магнитски, та до НАТО.
Една зависимост, иначе много популярна по широкия свят, за щастие срещнах само веднъж по корабите. Научното й название е клептомания, но в доброто старо време й викаха крадене, а днес - корупция. Фактът, че зависимостта е доста древна, личи от едно четиристишие на Омар Хаям:
Влизам в тъмната джамия. Полунощ, е. Нито звук.
Не от жажда, не от чудо, не с молба пристигнах тук …
Някога килим от нея като богомолец свих,
ала извехтя килима - и ми трябва вече друг.
Още след ВОСР клептоманията се усъвършенства с девиза „граби заграбеното” и продължи да се развива, за да стигнем до наши дни, когато единственият клептоман, когото срещнах по корабите, се оказа син на високопоставен военноморски офицер. Нещо като „вор в законе” или клептоманска олигархия...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Май много зависимости ни се събраха на нас моряците. Много от тях са плод на хорската завист и фантазия, но тази, че във всеки порт хукваме по фусти, си е направо смешна. Най-много за този ни имидж допринесе една снимка на американски фотограф, който на 14 август 1945 г., денят на капитулацията на Япония, броди по улиците на Ню Йорк и заснема всенародната радост. Една от тези снимки е толкова сполучлива, че попада във всички световни вестници. На нея американски моряк в черно, страстно целува медицинска сестра в бяло, на Таймс Скуеър. Героите от снимката много скоро поименно стават световни знаменитости. Нашият човек, Глен Макдафи, 18-годишен моряк, обяснява, че както си вървял по площада, непозната девойка го спряла с думите „Много се радвам за теб, моряко”, той невинно попитал какво се е случило, а тя му казала, че войната е свършила и той може да се прибере вкъщи. Макдафи споделя, че целувката му коствала доста усилия, защото девойката през цялото време била „ухилена до уши”. Съвсем различен е споменът на девойката Едит Шейн. След като чула съобщението за края на войната, тя излязла на улицата, а там към нея внезапно изтичал някакъв моряк, целунал я и все така бързо изчезнал в тълпата. Фотографът пък се оправдава с идеалния контраст на черното и бялото и добрата перспектива в дълбочина на улицата. Бла бла Мики Маус, казвам аз, ама пак ни натопиха!
Няма как да не призная, че едно време ние моряците бяхме силно зависими от т.н. Рейсова заповед. Ама не онази, съставена от администрацията на Параходството, а собственоръчно изписаната от нашите деца и съпруги, непосредствено преди началото на всеки рейс. Тя бе по-важна от всички наши други мечти и желания ...
Същата зависимост наблюдавам ежедневно и в кварталния супермаркет. Тук вече участват и двата пола, които същи мърчъндайзъри обикалят по рафтовете с подобна на онази рейсова заповед, бележка, съставена след внимателен прочит на седмичните промоции. А магазините са огромни и зависимости ни дебнат отвсякъде.
В последно време наблюдавам тежка зависимост и от думи. Първо низвергнаха и оплюха думата сглобка. Чакайте бе, хора, всеки, завършил техникум, ще ви каже, че дисциплината „Допуски и сглобки” е не само основополагаща, но и симпатична, а алегорията с така трудното, не само у нас, съставяне на правителство, е истинска езикова находка. После телевизиите се залюбиха в думата кордон, без да отчитат историческата й стойност. Една ТиВи водеща в своето предаване я префасонира на кондом и толкова си хареса хрумването, че цял час повтаряше с наслада кондом, та кондом. Чак такава любов към кондома и то от жена, си е направо обсесия...
И кордон, и сглобка са красиви и многозначни думи, особено за хора на моята възраст, които още помнят политика Клемансо и стандарта БеДеСе. Стъписването и страхът пред тези думи показват или некомпетентност, или някаква зависимост. И кордонът на Клемансо, и правилата на БДС бяха нарушавани, но те имаха важна роля в човешката и родна истории. То ако се огледаме, кордоните и сглобките са навсякъде около нас, от закона Магнитски, та до НАТО.
Една зависимост, иначе много популярна по широкия свят, за щастие срещнах само веднъж по корабите. Научното й название е клептомания, но в доброто старо време й викаха крадене, а днес - корупция. Фактът, че зависимостта е доста древна, личи от едно четиристишие на Омар Хаям:
Влизам в тъмната джамия. Полунощ, е. Нито звук.
Не от жажда, не от чудо, не с молба пристигнах тук …
Някога килим от нея като богомолец свих,
ала извехтя килима - и ми трябва вече друг.
Още след ВОСР клептоманията се усъвършенства с девиза „граби заграбеното” и продължи да се развива, за да стигнем до наши дни, когато единственият клептоман, когото срещнах по корабите, се оказа син на високопоставен военноморски офицер. Нещо като „вор в законе” или клептоманска олигархия...
Сл. ПЕШКОВ - моряк