НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И УНИФОРМАТА
Във флотския офицер важно е не съдържанието, а формата!
Капитан ІІІ ранг Станко Йорданов Янев - а.к.а. Станко Шопа
Моят приятел и съвипускник Станко Шопа, (лека му пръст!), си падаше малко разбойник в Морското, но винаги е бил философ по душа. Когато, веднага след Училището, той стана зет на Гевеза - началник на гарнизона и страшилище за неопрятните военни моряци, ние със Станко си останахме приятели. Ходехме си на гости и дълго бъбрехме по темата от началото на моето есе. Дължа да призная, че самият полковник Гевезов, когото Шопа наричаше Дядото, а и неговата щерка, бяха много мили хора по време на моите посещения в дома им на улица „27 юли”.
-Няма да повярваш, Пешков, - изповядаше се съвипускникът ми, - но откакто се ожених за дъщерята на Гевеза, аз просто обожавам униформата. Когато си цивилен, дори нищо да не струваш, красивите дрехи те правят значим човек. Флотският офицер се облича като всички останали от армията и ако някой го обича, то е заради самия него, а не за това как изглежда в униформа. Истински се наслаждавам на офицерския ми кител, когато „украсява” някой стол, докато аз се разхождам по долни гащи из дома ни. Същата наслада изпитвам и когато съзра униформата на Дядото, удобно „облякла” някой от столовете в неговата стая. Само дето той не се шляе по долни гащи, а износва панталоните от стари униформи ...
Помня как през миналия век, по време на „големите демократични промени”, една софийска театрална трупа представи на открито край морето пиесата „Полицаите” от Славомир Мрожек. Публиката бе очарована, а аз се опитах да узная кой е този мой адаш, написал великолепната пиеса. Почти нищо не узнах, само някои софийски умници ми подхвърлиха, че Мрожек не е лъжица за всяка уста. Пиесата мога да нарека „театър на абсурда”, но най-голям смях предизвикваше отношението на героите към униформата. Те се ужасяваха само при мисълта, че могат да се облекат с анцузи и (какъв ужас!) маратонки. Не помня кой беше режисьорът, но полицаите на Велко Кънев, Кирил Кавадарков и Кина Мутафова, бяха убийствено смешни, особено когато се издокарваха и с униформените си мустаци.
Всъщност униформата бе задължителна за мен още от 1960-та в михайловградското ТеМеТе, когато пет години бях задължен да обличам светлосиня риза, тъмносин костюм с вратовръзка и фуражка. Без мустаци, защото бяха официално забранени в Техникума. Какъв ужас, би възкликнал адашът Мрожек. Съпротивлявах се в рамките на смелостта си - обувах цветни обувки, слагах вратовръзката в джоба на куртката, чупех козирката на фуражката, но кой не е вършил глупости в детството. Читателят с право ще ме попита дали съм се бъзикал с униформата в Морското! Не съм си го и помислял, по-скоро от мързел, защото това го правеха само натегачите. Те се кичеха със съветски отличителни знаци и тельняшки. Особен шик бяха дебелите моряшки фланелки, които руснаците сполучливо наричаха марская фуфайка. Ние, обикновените курсанти, обличахме под холандката домашно плетена от майките ни вълнена фланела, известна като „въшкарник”.
Четейки тези редове, някои читатели със сигурност ще си затананикат „Чеда сме ние на морето” и ще замаршируват на място. Има някаква красота и в песента, и в маршируването. В оня Техникум по МеханоТехника си нямахме вдъхновяващ марш, но четири ученици от нашия „ге” курс свиреха в училищната духова музика. Бяхме бъдещи леяри и ковачи от съседните села все пак, но и духовите музики винаги са били много „куул” в нашия край. Ръководител на тази музика бе един отракан даскал от техникума и той научи духачите да свирят „Бонго ла”, убийствен хит от актуалния и много популярен по онова време музикален филм „Ти си чудесна!” с Катерина Валенте.
Тази „Бонго ла, бонго ча, ча, ча”, както бе цялото й име, си бе направо латино чалга, но много удобна за маршируване. Не зная защо, но на всички официални събития, ние от ТеМеТето дефилирахме под звуците на тази мелодия, пък и нея си я биваше! Отделно, всяко голямо междучасие Чипи, Тапича и Кузо вадеха флигорните, а Иван Горанкин - един лъскав тромпет и засвирваха „училищния марш”, а ние останалите го пеехме на италиански! Валенте бе прекрасна певица и произнасяше толкова ясно текста, че ние го разбирахме без никакъв преводач. Съдете сами:
Бонго ла, бонго ча ча ча
Парлами дел Суд Амееееееерика
Куело ке диконо ладжу
Форсе фантазиа нула пиу
Припев:
Ин теста бело метере
Капели а пан ди цукеро
Кон куоре семпре ин фремито
Ай, ай, ай, ай, киса, киса
Какво да му превеждаш на този марш? Искаме да ни разкажат за Южна Амееееерика, за да разберем истина ли е това, което разправят за нея, или е измислица и нищо повече. От припева разбираме, че там са на мода някакви шекерени шапки, един Бог знае какво е това, но е важно сърцето да се вълнува, защото ах, ах, кой знае. Пълна боза е, като всичката поп музика, но е красиво и лесно. Особено за маршируване от леяри и ковачи.
Във филма Катерина Валенте е красиво провинциално девойче, което попада в пристанищния град Хамбург и първо се залюбва с един палубен моряк, но после се осеферва и се гаджосва с капитана на кораба!
В техникума все се тюхкахме: как не срещна това хубавото момиче един истински леяр, или барем ковач, а се влачи с тия униформени слутници. Слутник е малакутловска дума за хора от друго село.
Във флотския офицер важно е не съдържанието, а формата!
Капитан ІІІ ранг Станко Йорданов Янев - а.к.а. Станко Шопа
Моят приятел и съвипускник Станко Шопа, (лека му пръст!), си падаше малко разбойник в Морското, но винаги е бил философ по душа. Когато, веднага след Училището, той стана зет на Гевеза - началник на гарнизона и страшилище за неопрятните военни моряци, ние със Станко си останахме приятели. Ходехме си на гости и дълго бъбрехме по темата от началото на моето есе. Дължа да призная, че самият полковник Гевезов, когото Шопа наричаше Дядото, а и неговата щерка, бяха много мили хора по време на моите посещения в дома им на улица „27 юли”.
-Няма да повярваш, Пешков, - изповядаше се съвипускникът ми, - но откакто се ожених за дъщерята на Гевеза, аз просто обожавам униформата. Когато си цивилен, дори нищо да не струваш, красивите дрехи те правят значим човек. Флотският офицер се облича като всички останали от армията и ако някой го обича, то е заради самия него, а не за това как изглежда в униформа. Истински се наслаждавам на офицерския ми кител, когато „украсява” някой стол, докато аз се разхождам по долни гащи из дома ни. Същата наслада изпитвам и когато съзра униформата на Дядото, удобно „облякла” някой от столовете в неговата стая. Само дето той не се шляе по долни гащи, а износва панталоните от стари униформи ...
Помня как през миналия век, по време на „големите демократични промени”, една софийска театрална трупа представи на открито край морето пиесата „Полицаите” от Славомир Мрожек. Публиката бе очарована, а аз се опитах да узная кой е този мой адаш, написал великолепната пиеса. Почти нищо не узнах, само някои софийски умници ми подхвърлиха, че Мрожек не е лъжица за всяка уста. Пиесата мога да нарека „театър на абсурда”, но най-голям смях предизвикваше отношението на героите към униформата. Те се ужасяваха само при мисълта, че могат да се облекат с анцузи и (какъв ужас!) маратонки. Не помня кой беше режисьорът, но полицаите на Велко Кънев, Кирил Кавадарков и Кина Мутафова, бяха убийствено смешни, особено когато се издокарваха и с униформените си мустаци.
Всъщност униформата бе задължителна за мен още от 1960-та в михайловградското ТеМеТе, когато пет години бях задължен да обличам светлосиня риза, тъмносин костюм с вратовръзка и фуражка. Без мустаци, защото бяха официално забранени в Техникума. Какъв ужас, би възкликнал адашът Мрожек. Съпротивлявах се в рамките на смелостта си - обувах цветни обувки, слагах вратовръзката в джоба на куртката, чупех козирката на фуражката, но кой не е вършил глупости в детството. Читателят с право ще ме попита дали съм се бъзикал с униформата в Морското! Не съм си го и помислял, по-скоро от мързел, защото това го правеха само натегачите. Те се кичеха със съветски отличителни знаци и тельняшки. Особен шик бяха дебелите моряшки фланелки, които руснаците сполучливо наричаха марская фуфайка. Ние, обикновените курсанти, обличахме под холандката домашно плетена от майките ни вълнена фланела, известна като „въшкарник”.
Четейки тези редове, някои читатели със сигурност ще си затананикат „Чеда сме ние на морето” и ще замаршируват на място. Има някаква красота и в песента, и в маршируването. В оня Техникум по МеханоТехника си нямахме вдъхновяващ марш, но четири ученици от нашия „ге” курс свиреха в училищната духова музика. Бяхме бъдещи леяри и ковачи от съседните села все пак, но и духовите музики винаги са били много „куул” в нашия край. Ръководител на тази музика бе един отракан даскал от техникума и той научи духачите да свирят „Бонго ла”, убийствен хит от актуалния и много популярен по онова време музикален филм „Ти си чудесна!” с Катерина Валенте.
Тази „Бонго ла, бонго ча, ча, ча”, както бе цялото й име, си бе направо латино чалга, но много удобна за маршируване. Не зная защо, но на всички официални събития, ние от ТеМеТето дефилирахме под звуците на тази мелодия, пък и нея си я биваше! Отделно, всяко голямо междучасие Чипи, Тапича и Кузо вадеха флигорните, а Иван Горанкин - един лъскав тромпет и засвирваха „училищния марш”, а ние останалите го пеехме на италиански! Валенте бе прекрасна певица и произнасяше толкова ясно текста, че ние го разбирахме без никакъв преводач. Съдете сами:
Бонго ла, бонго ча ча ча
Парлами дел Суд Амееееееерика
Куело ке диконо ладжу
Форсе фантазиа нула пиу
Припев:
Ин теста бело метере
Капели а пан ди цукеро
Кон куоре семпре ин фремито
Ай, ай, ай, ай, киса, киса
Какво да му превеждаш на този марш? Искаме да ни разкажат за Южна Амееееерика, за да разберем истина ли е това, което разправят за нея, или е измислица и нищо повече. От припева разбираме, че там са на мода някакви шекерени шапки, един Бог знае какво е това, но е важно сърцето да се вълнува, защото ах, ах, кой знае. Пълна боза е, като всичката поп музика, но е красиво и лесно. Особено за маршируване от леяри и ковачи.
Във филма Катерина Валенте е красиво провинциално девойче, което попада в пристанищния град Хамбург и първо се залюбва с един палубен моряк, но после се осеферва и се гаджосва с капитана на кораба!
В техникума все се тюхкахме: как не срещна това хубавото момиче един истински леяр, или барем ковач, а се влачи с тия униформени слутници. Слутник е малакутловска дума за хора от друго село.
И ние, и офицерът изглеждаме великолепно. Неуниформената чанта в ръката на Събата е моя ...
Гевеза наистина беше респектабилен!
Униформените слутници от филма ...
И през 1941 г. униформата на възпитаниците на Морското училище е впечатляваща.
1960 г. Само дъбови листа липсват на младия леяр.
Как не случи на някой леяр това хубавото момиче!
1967 г. Със Станко Янев.
Катерина Валенте имаше блестяща кариера. Тя игра в световни кинохитове, пя и свири на китара с величия като Бинг Кросби, Пери Комо, Дийн Мартин и Ела Фицжералд! Почина на девети септември миналата година, когато беше на 93 години. Мир на праха й!
Преди много години се натъкнах на интересна афера с униформа. Обади ми се Панчо Бобев, приятел и съвипускник от моето класно, с молба за помощ. От ченгеджийницата към БМФ отказали да дадат виза на брат му Тито, въпреки че е завършил морския техникум и школата на учебния кораб „Родопи”. Познавах Тито Бобев още от Морското, когато често се събирахме в дома на главния механик Бобеца и прекрасната му съпруга мадам Бобева, за да пийнем марково уиски на спокойствие. Оказа се, че с едно от ченгетата от „бялата къща” сме се засичали по корабите и пазим добри спомени един за друг. Отидох при него, той отвори досието на Панчовия брат и с тъжна физиономия ми съобщи, че Тито е политически престъпник, защото по време на стажантски рейс, си продал шинела от униформата в техникума, докато стояли на кея в Истанбул. Седнах от изненада и разказах на ченгето как преди 15 години на пасажера „Варна” продадох в Италия бемефейската си униформа со све галуни и кокарди, и после три дена пихме с аверите “бирра Моретти” на корем. Какво му е политическото на факта, че получаваме по един долар на ден, точно колкото струва една бира, а братът на Панчо и половин долар не е получавал като стажант! Посмяхме се с визаджията, после той удари печата ВеМеО - всички морета и океани в паспорта на Тито и скандалът с униформата приключи щастливо, след като дадох дума да не разказвам на бъдещия моряк как съм пил „бирра Моретти на корем”.
Днес с умиление си спомням един депутат от първия демократичен парламент. Той ходеше по домашно изплетена фланела, тип въшкарник, на заседанията в Народното събрание...
Хвърлям и по едно око на офицерските униформи по страниците на Морския вестник, нали съм все още някакъв о.з. офицер. Впечатлен съм от кокардите ширитите и дъбовите листа, а от височината на фуражките, направо ми се вие свят!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Преди много години се натъкнах на интересна афера с униформа. Обади ми се Панчо Бобев, приятел и съвипускник от моето класно, с молба за помощ. От ченгеджийницата към БМФ отказали да дадат виза на брат му Тито, въпреки че е завършил морския техникум и школата на учебния кораб „Родопи”. Познавах Тито Бобев още от Морското, когато често се събирахме в дома на главния механик Бобеца и прекрасната му съпруга мадам Бобева, за да пийнем марково уиски на спокойствие. Оказа се, че с едно от ченгетата от „бялата къща” сме се засичали по корабите и пазим добри спомени един за друг. Отидох при него, той отвори досието на Панчовия брат и с тъжна физиономия ми съобщи, че Тито е политически престъпник, защото по време на стажантски рейс, си продал шинела от униформата в техникума, докато стояли на кея в Истанбул. Седнах от изненада и разказах на ченгето как преди 15 години на пасажера „Варна” продадох в Италия бемефейската си униформа со све галуни и кокарди, и после три дена пихме с аверите “бирра Моретти” на корем. Какво му е политическото на факта, че получаваме по един долар на ден, точно колкото струва една бира, а братът на Панчо и половин долар не е получавал като стажант! Посмяхме се с визаджията, после той удари печата ВеМеО - всички морета и океани в паспорта на Тито и скандалът с униформата приключи щастливо, след като дадох дума да не разказвам на бъдещия моряк как съм пил „бирра Моретти на корем”.
Днес с умиление си спомням един депутат от първия демократичен парламент. Той ходеше по домашно изплетена фланела, тип въшкарник, на заседанията в Народното събрание...
Хвърлям и по едно око на офицерските униформи по страниците на Морския вестник, нали съм все още някакъв о.з. офицер. Впечатлен съм от кокардите ширитите и дъбовите листа, а от височината на фуражките, направо ми се вие свят!
Сл. ПЕШКОВ - моряк