НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ИСТОРИИТЕ НА БКП И КПСС
„Четенето и изучаването на тези истории не е за хора с лабилна психика!”
Сл. Ц. Пешков
За младия читател на „Морски вестник“ ще кажа, че дисциплините История на БКП и История на КПСС се изучаваха задължително и много сериозно по мое време. Не зная колко години след това е продължило щудирането, но със сигурност е прекратено чак след 1990-та за БеКаПе-то и 1991-ва за КаПееСеС-а, когато дейността на двете партии бе официално спряна и те престанаха да съществуват, поне във видимата част на новия живот. Пък кой знае! За пред хората „нашите” си оставиха само Бъ-то и Пъ-то в абревиатурата, а руснаците - еСеС-а... Буквен каламбур, Читателю.
Двете дисциплини се изучаваха винаги през първата година във висшите учебни заведения, за да сме добре подковани при усвояване на науките по специалността и да устояваме на вредните западни влияния.
Моят приятел Сашко Тангото бе презаписал първи курс, за да изучава втория път не металургия, а право в престижен софийски университет, та на два пъти бе зубрил и държал изпити по историите. Ох, завалъ!
Нямаш си идея, Читателю, в какви епохи съм живял според гореспоменатите два учебни предмета. Родил съм се в „началото на нова ера”, огрян от зората на току-що победилата „социалистическа революция” в България, въпреки, че никой в селото ни не я помнеше, а днес някои завистници дори я наричат „начало на 45 годишна окупация”. Последваха национализация, индустриализация, колективизация, електрификация и прочее ации и уж всичко приключи през 1956-та, когато се проведоха „историческите” Двадесети конгрес на КПСС и Априлски пленум на БКП. Изучавахме ги, така да се каже „в крачка” и се гордеехме, че сме съвременници на такива велики събития.
Каквото и да ви разказвам обаче, признавам, че до 1953-та аз бях убеден сталинист, като всички останали хлапета в предучилищна възраст. Нямаше лабаво тогава, но пък бе спокойно.
После се оказа, че до 1956-та сме били живели в епохата на „култа към личността” на Сталин и Червенков. Партията дори дословно го нарече „грозна брадавица върху чистото лице на БеКаПе-то” и гордо отчете, че партийният пленум от споменатата година, е „изрязал из основи чуждия израстък”. Олекна ни, но не за дълго.
Не мина много време и се оказа, че и „априлската” епоха не е баш тамам, та се преориентирахме към размразяване, ленински курс, димитровски такъв и перестройка. Какво се е случвало в училищата и университетите ли? Ах, горките! Не ми се мисли за казармите и партийните дружинки. Дори и по корабите имаше ПУГ (партийна учебна година), но тя се оказа доста ялова по отношение на масовост и успеваемост. Никакви дисиденти не бяхме по корабите - просто
„Четенето и изучаването на тези истории не е за хора с лабилна психика!”
Сл. Ц. Пешков
За младия читател на „Морски вестник“ ще кажа, че дисциплините История на БКП и История на КПСС се изучаваха задължително и много сериозно по мое време. Не зная колко години след това е продължило щудирането, но със сигурност е прекратено чак след 1990-та за БеКаПе-то и 1991-ва за КаПееСеС-а, когато дейността на двете партии бе официално спряна и те престанаха да съществуват, поне във видимата част на новия живот. Пък кой знае! За пред хората „нашите” си оставиха само Бъ-то и Пъ-то в абревиатурата, а руснаците - еСеС-а... Буквен каламбур, Читателю.
Двете дисциплини се изучаваха винаги през първата година във висшите учебни заведения, за да сме добре подковани при усвояване на науките по специалността и да устояваме на вредните западни влияния.
Моят приятел Сашко Тангото бе презаписал първи курс, за да изучава втория път не металургия, а право в престижен софийски университет, та на два пъти бе зубрил и държал изпити по историите. Ох, завалъ!
Нямаш си идея, Читателю, в какви епохи съм живял според гореспоменатите два учебни предмета. Родил съм се в „началото на нова ера”, огрян от зората на току-що победилата „социалистическа революция” в България, въпреки, че никой в селото ни не я помнеше, а днес някои завистници дори я наричат „начало на 45 годишна окупация”. Последваха национализация, индустриализация, колективизация, електрификация и прочее ации и уж всичко приключи през 1956-та, когато се проведоха „историческите” Двадесети конгрес на КПСС и Априлски пленум на БКП. Изучавахме ги, така да се каже „в крачка” и се гордеехме, че сме съвременници на такива велики събития.
Каквото и да ви разказвам обаче, признавам, че до 1953-та аз бях убеден сталинист, като всички останали хлапета в предучилищна възраст. Нямаше лабаво тогава, но пък бе спокойно.
После се оказа, че до 1956-та сме били живели в епохата на „култа към личността” на Сталин и Червенков. Партията дори дословно го нарече „грозна брадавица върху чистото лице на БеКаПе-то” и гордо отчете, че партийният пленум от споменатата година, е „изрязал из основи чуждия израстък”. Олекна ни, но не за дълго.
Не мина много време и се оказа, че и „априлската” епоха не е баш тамам, та се преориентирахме към размразяване, ленински курс, димитровски такъв и перестройка. Какво се е случвало в училищата и университетите ли? Ах, горките! Не ми се мисли за казармите и партийните дружинки. Дори и по корабите имаше ПУГ (партийна учебна година), но тя се оказа доста ялова по отношение на масовост и успеваемост. Никакви дисиденти не бяхме по корабите - просто
Когато ставаше въпрос за Юлския пленум, в лозунгите задължително фигурираха силуетът на голям кораб и командата „Пълен напред!“.
В ОКТОФ на Параходство БМФ. Те не дойдоха до „по-бедата на комунизма“…
Но ние дойдохме до „бедата на комунизма“… (Виж останалата част от лозунга, гарантираме, че оригиналната снимка не е обработвана!) Без да иска, или нарочно художникът е постигнал страхотен каламбур! Дано не са го забелязали навремето!
1972 г. На парахода „Ангел Кънчев“, кой знае защо, усмивки даже и пред фотографа няма. Вероятно поради сериозността на обсъжданата тема. Важното е, че помполитът си е свършил работата. На заден план се вижда копие от картината „Ленин в Смолни“ (худ. И. Бродски), а в ъгъла - гипсов бюст на Ленин. Липсва само лозунгът „Да се учим да работим и да живеем по ленински!“ А може и да го има, но фотографът не е успял да го вкара в кадъра…
Като сме тръгнали с „Пълен напред!“, няма да даваме заден ход, я!
бяхме моряци, ежедневно изложени на вредното облъчване от капиталистическата идеология и действителност. Тук няма да кажа нито горките, нито късметлиите.
В Морското дори имахме щастието да ни преподават тези дисциплини, незабравимите Татко Лъв и Доньо Домата, като и двамата бяха обект на всеобщо възхищение и любов по онова време. Сигурно това обяснява лошия идеологически имидж на родния флот.
Никога не съм знаел имената на членовете на ЦеКа, Политбюро или онези, които бяха начело на заводските, районни, градски, окръжни и прочее партийни комитети. Те не ме интересуваха и то съвсем законно, защото никога не съм бил партиен член, за което някои партийци тайно, но искрено, ми завиждаха.
Днес уж е различно, но в последно време се чувствам като в епохата на „развития социализъм”. Болежките на днешните партийни величия, съдбите на техните деца и родители, са тема номер едно на СМИ, а нас безпартийните - отново кучета ни яли. Само дето не зная как са си нарекли сегашната епоха. Вероятно е нещо от рода „да се направим отново велики”, нищо, че те никога не са били такива, ама нали трябва да ги гоним и достигнем (дори) хамериканците, а напоследък и с целия Запад сме се захванали.
Тук пак се обърквам, защото за мен Америка и Западът винаги са си били велики. Пак не съм в крак с Великите исторически промени.
Помниш ли, Читателю, Афганистанската, първата и втора Чеченски „специални военни операции”? Още малко време да мине, и в историята на СССР и НРБ спокойно ще може да се напише как Афганистан и Чечня „вероломно са нападнали” Русия... При това фактите и аргументите ще изглеждат съвсем приемливи, наборите, барабар с мен, вече няма да сме живи, а някой умник ще прави “отново велики” любимите ни възрожденски песни. Дано само не ни изкарат меншевики, колаборационисти, предатели и „пръти в колелото на прогреса” им, но със сигурност това с „гнусни организатори на десетоноемврийския метеж” няма да ни се размине. Ще ни споходи и съдбата на онзи „срамен израстък”...
Ами какво ще се случи след нас с Великата Моряшка История, когато и Вальо Димитров, и Наско Панайотов няма да ги има? Отдавна го няма и капитан І ранг Антонов, нашият преподавател по история на ВМФ, когото с уважение наричахме Железния Канцлер. И как ще помним герои като Шенгура, Фифи Перото, Дичо, Мадамата, Папа Тони, Ръби и Белия Кон, когато няма да има живи свидетели на техните подвизи. Бях техен подчинен в продължение на години и наистина се радвам, когато и други си спомнят за тях. Вярвам, че Времето си знае работата и постепенно ще „изрязва грозните израстъци” от моряшката история, колкото и да се старае властта да я преиначава. Дотук вероятно ви изглеждам на човек, който очаква никой да не обърне внимание на думите му, затова ще ви дам за пример само един период от „нашата” история: Патканският! Нима и тази велика епоха ще сподели съдбата на култа към личността, левите есери или левия уклон? И кой ще разкаже тогава за патканите и тяхното място в нашия живот. Паткан, ние свободните морски, наричахме корабния плъх. Имаше време, когато тяхната численост и размери, застрашаваха корабния ред. Тогава началството обяви награда за определено количество убити корабни плъхове. По време на военноморския ми стаж, съм виждал по пирса плъхове с чудовищни размери, да се разхождат спокойно по всяко време на денонощието. По онова време командването на ВеМеФето взе единственото правилно, та чак мъдро решение: обяви награди за убити паткани по предварително одобрен ценоразпис. Вече не помня за колко унищожени паткана, колко дни отпуска се даваха, но популацията на вредните гризачи, моментално спадна. Забележете, че по онова време живеехме в епохата на „мирно съвместно съществуване” и военното морячество спокойно можеше да се съсредоточи към масовото паткано-изтребление. Матроската изобретателност и творчество достигнаха непознати висоти, моряшкият бит и душевност, придобиха нов смисъл, а военните моряци бяха отново щастливи. Някой ще каже, че в Морското плъховете никога не са били напаст, но всички помним как симпатичният офицер Ганчо Денев се провикваше с писклив глас пред строя:
- Костурков, за да излезеш в отпуск следващия път, ще трябва да хванеш диверсант.
Какъв диверсант в Морското! Та там и паткани липсваха, но военноморската история бе жива и неделима част от нашия живот. Нещо като „слънцето и въздуха за всяко живо същество”...
Добре помня, че ние морските никога не унищожавахме всичките паткани на кораба. Та нали ако на един кораб не е останал нито един плъх, то това означава, че корабът е потънал...
И да не помисли някой, че родната партийна история е била по-лесна, защото визира по-кратък период от време. Напротив, съветската дори на места наподобяваше роман на Виктор Фалк, докато нашата бе пълна със словесни алогизми, та чак безумия. Иди ги помни всичките родни конгреси и пленуми с техните лозунги, велики цели и обещания, след като нищо подобно не се бе случило впоследствие. Един пример: Седмият конгрес на БКП от 1958-ма (бях голямо момче тогава) бе обявен и се изучаваше като „конгресът на победилия социализъм”, а годините след него бяха от най-гладните и мракобесни в моите спомени.
В Морското конгресните решения се претворяваха в дела пред очите ми. Запомнил съм един юлски пленум, с който ни проглушиха ушите. Той бе, както и повечето от останалите, исторически, защото „начерта основните насоки за по-нататъшното развитие на системата за управление на обществото”, каквото и да означава това. След такива насоки, естествено нищо не се случи, но десет години по-късно се пръкна т.н. „юлска концепция”, която наистина звучеше революционно. Тя бе наречена „нов икономически механизъм” или „българската перестройка, която ще изпревари съветската”. Помня, че тогава срещнах на улицата Петко Дългия от нашия випуск. С него бяхме от няколкото безпартийни в онези времена, а самият Петко - весел присмехулник над мероприятията на комунистическата власт. Тогава той ми каза, че каквито и глупости да е натворил ТеЖе-то, след тази концепция, ще трябва да му издигнат паметник. Днешното ни дередже показва, че никакво икономическо чудо не се е случило тогава, но на другаря Живков паметник му построиха...
Да ме прощава приятелят Атанас Панайотов, но нямам високо мнение за официалната история и онази, която се изучава в училище. От друга страна, искрено се радвам на всеки автентичен спомен от морската ни история, а дигитализирането му в „Морски вестник“, го прави незаличим, поне за половин век, а след като си припомних историите на двете „истории”, това хич не е къс период.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
В Морското дори имахме щастието да ни преподават тези дисциплини, незабравимите Татко Лъв и Доньо Домата, като и двамата бяха обект на всеобщо възхищение и любов по онова време. Сигурно това обяснява лошия идеологически имидж на родния флот.
Никога не съм знаел имената на членовете на ЦеКа, Политбюро или онези, които бяха начело на заводските, районни, градски, окръжни и прочее партийни комитети. Те не ме интересуваха и то съвсем законно, защото никога не съм бил партиен член, за което някои партийци тайно, но искрено, ми завиждаха.
Днес уж е различно, но в последно време се чувствам като в епохата на „развития социализъм”. Болежките на днешните партийни величия, съдбите на техните деца и родители, са тема номер едно на СМИ, а нас безпартийните - отново кучета ни яли. Само дето не зная как са си нарекли сегашната епоха. Вероятно е нещо от рода „да се направим отново велики”, нищо, че те никога не са били такива, ама нали трябва да ги гоним и достигнем (дори) хамериканците, а напоследък и с целия Запад сме се захванали.
Тук пак се обърквам, защото за мен Америка и Западът винаги са си били велики. Пак не съм в крак с Великите исторически промени.
Помниш ли, Читателю, Афганистанската, първата и втора Чеченски „специални военни операции”? Още малко време да мине, и в историята на СССР и НРБ спокойно ще може да се напише как Афганистан и Чечня „вероломно са нападнали” Русия... При това фактите и аргументите ще изглеждат съвсем приемливи, наборите, барабар с мен, вече няма да сме живи, а някой умник ще прави “отново велики” любимите ни възрожденски песни. Дано само не ни изкарат меншевики, колаборационисти, предатели и „пръти в колелото на прогреса” им, но със сигурност това с „гнусни организатори на десетоноемврийския метеж” няма да ни се размине. Ще ни споходи и съдбата на онзи „срамен израстък”...
Ами какво ще се случи след нас с Великата Моряшка История, когато и Вальо Димитров, и Наско Панайотов няма да ги има? Отдавна го няма и капитан І ранг Антонов, нашият преподавател по история на ВМФ, когото с уважение наричахме Железния Канцлер. И как ще помним герои като Шенгура, Фифи Перото, Дичо, Мадамата, Папа Тони, Ръби и Белия Кон, когато няма да има живи свидетели на техните подвизи. Бях техен подчинен в продължение на години и наистина се радвам, когато и други си спомнят за тях. Вярвам, че Времето си знае работата и постепенно ще „изрязва грозните израстъци” от моряшката история, колкото и да се старае властта да я преиначава. Дотук вероятно ви изглеждам на човек, който очаква никой да не обърне внимание на думите му, затова ще ви дам за пример само един период от „нашата” история: Патканският! Нима и тази велика епоха ще сподели съдбата на култа към личността, левите есери или левия уклон? И кой ще разкаже тогава за патканите и тяхното място в нашия живот. Паткан, ние свободните морски, наричахме корабния плъх. Имаше време, когато тяхната численост и размери, застрашаваха корабния ред. Тогава началството обяви награда за определено количество убити корабни плъхове. По време на военноморския ми стаж, съм виждал по пирса плъхове с чудовищни размери, да се разхождат спокойно по всяко време на денонощието. По онова време командването на ВеМеФето взе единственото правилно, та чак мъдро решение: обяви награди за убити паткани по предварително одобрен ценоразпис. Вече не помня за колко унищожени паткана, колко дни отпуска се даваха, но популацията на вредните гризачи, моментално спадна. Забележете, че по онова време живеехме в епохата на „мирно съвместно съществуване” и военното морячество спокойно можеше да се съсредоточи към масовото паткано-изтребление. Матроската изобретателност и творчество достигнаха непознати висоти, моряшкият бит и душевност, придобиха нов смисъл, а военните моряци бяха отново щастливи. Някой ще каже, че в Морското плъховете никога не са били напаст, но всички помним как симпатичният офицер Ганчо Денев се провикваше с писклив глас пред строя:
- Костурков, за да излезеш в отпуск следващия път, ще трябва да хванеш диверсант.
Какъв диверсант в Морското! Та там и паткани липсваха, но военноморската история бе жива и неделима част от нашия живот. Нещо като „слънцето и въздуха за всяко живо същество”...
Добре помня, че ние морските никога не унищожавахме всичките паткани на кораба. Та нали ако на един кораб не е останал нито един плъх, то това означава, че корабът е потънал...
И да не помисли някой, че родната партийна история е била по-лесна, защото визира по-кратък период от време. Напротив, съветската дори на места наподобяваше роман на Виктор Фалк, докато нашата бе пълна със словесни алогизми, та чак безумия. Иди ги помни всичките родни конгреси и пленуми с техните лозунги, велики цели и обещания, след като нищо подобно не се бе случило впоследствие. Един пример: Седмият конгрес на БКП от 1958-ма (бях голямо момче тогава) бе обявен и се изучаваше като „конгресът на победилия социализъм”, а годините след него бяха от най-гладните и мракобесни в моите спомени.
В Морското конгресните решения се претворяваха в дела пред очите ми. Запомнил съм един юлски пленум, с който ни проглушиха ушите. Той бе, както и повечето от останалите, исторически, защото „начерта основните насоки за по-нататъшното развитие на системата за управление на обществото”, каквото и да означава това. След такива насоки, естествено нищо не се случи, но десет години по-късно се пръкна т.н. „юлска концепция”, която наистина звучеше революционно. Тя бе наречена „нов икономически механизъм” или „българската перестройка, която ще изпревари съветската”. Помня, че тогава срещнах на улицата Петко Дългия от нашия випуск. С него бяхме от няколкото безпартийни в онези времена, а самият Петко - весел присмехулник над мероприятията на комунистическата власт. Тогава той ми каза, че каквито и глупости да е натворил ТеЖе-то, след тази концепция, ще трябва да му издигнат паметник. Днешното ни дередже показва, че никакво икономическо чудо не се е случило тогава, но на другаря Живков паметник му построиха...
Да ме прощава приятелят Атанас Панайотов, но нямам високо мнение за официалната история и онази, която се изучава в училище. От друга страна, искрено се радвам на всеки автентичен спомен от морската ни история, а дигитализирането му в „Морски вестник“, го прави незаличим, поне за половин век, а след като си припомних историите на двете „истории”, това хич не е къс период.
Сл. ПЕШКОВ - моряк