НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПРЕДАТЕЛСТВОТО
В самото начало на 70-те години на миналия век, старши камериерът на м/к „Петър Берон” предаде своя капитан. Като резултат, властите изтарашиха капитанската кабина и апартамента му на брега, откриха няколко тайници с пари и стока, издадени от същия оня мръсник камериера, а симпатичният капитан Попов, когото моряците наричаха Попето, се изгуби по лабиринтите на правосъдието.
После един четвърти механик на нашия кораб „Вола”, изпя на митничарите топтан всички марфаджии в машината, барабар със стоката и на втория ден след завръщането ни от Мурманск, стотици дънки и хиляди касинки бяха иззети от старателно маскираните скривалища, всички в машинните сантини, маслени танкове и кухи колони, защото оня гад четвъртия, нямаше как да знае скривалищата на палубна команда. Така оцеляха капитан Райо Марчев, палубният боцман Митко Червения, радистът Любо Златев и двама моряка, но мързеливите помощник капитани, също изгоряха, защото се бяха доверили на аверите си от машината. Години след това, пострадалите от „Вола” се тюхкаха как покрай подозренията към камериерите, защото всички бяхме чели „Аз бях Цицерон” на Елиаза Базна, сме пропуснали да забележим, че четвъртият механик, се беше качил на борда непосредствено преди отплаването, никой не го познаваше, а той все се навъртал около тези, които криели марфата, че дори им и помагал понякога... Нали е на вахта вечер от осем, та до полунощ.
Става въпрос за човешка грешка, успокояваше ме моят авер Любо, защото е можело и по-лошо да стане. Разбира се, че е можело, нали той поне се отърва, но какво да кажат тези от машината. Затова моряците харесват блатния хит „Мурка”. Тя всъщност се казва Маруся Климова и предава своята банда на ЧеКа, но накрая си получава заслуженото, за разлика от корабните доносници от „Вола” и „Петър Берон”...
В живота има роли, които просто е невъзможно да се изиграят с достойнство. Точно такива бяха ролите на камериера на „Берон”, другарката Климова и четвъртия на „Вола”.
Много мислих дали да включа Борко Бразилеца в списъка с предателите. Той беше домакин в стола на ТеМеТето в Михайловград през 60-те години на гореспоменатия век и дори се бе сбил с физкултурника Божинов за сърцето на историчката, та имаше уважението ни по мъжка линия, до онази случка в склада на ученическия стол. Един ден, по време на ежедневния преглед на складовите помещения, Бразилеца сварил в това за лук, трима от нашия „ге” курс. Не че ги е изплашил, защото Мечо, Витан и Цено хич не бяха от страхливите, но им обещал, че няма да ги издаде на курсовия Сеферинов. Той наистина нищо не казал на курсовия, но споделил нещо пред директора Намерански, който пък го разказа пред целия техникум, защото си падаше малко писател и сеирджия:
-Другарю, директор - почнал издалеко Бразилеца - няма да кажа, че тия тримата пушеха цигари, нито и че имаше отворена бутилка коняк до тях, но защо са пикали в лука, другарю Намерански…
Това накрая Борко го изцвилил на фалцет и Намеранеца много сполучливо го имитираше. Другите курсове от сърце се смяха, но ние от пети „гъ” си замълчахме и повече никой не спомена името на оня предател домакина.
По онова време ние, леярите, не разбирахме много от предателства, защото се занимавахме с „химия на високите температури”, както казваше Сашко Тангото, но мълчаливо задраскахме Борко домакина от списъка на училищните арабии, нищо, че се беше бил за историчката.
В самото начало на 70-те години на миналия век, старши камериерът на м/к „Петър Берон” предаде своя капитан. Като резултат, властите изтарашиха капитанската кабина и апартамента му на брега, откриха няколко тайници с пари и стока, издадени от същия оня мръсник камериера, а симпатичният капитан Попов, когото моряците наричаха Попето, се изгуби по лабиринтите на правосъдието.
После един четвърти механик на нашия кораб „Вола”, изпя на митничарите топтан всички марфаджии в машината, барабар със стоката и на втория ден след завръщането ни от Мурманск, стотици дънки и хиляди касинки бяха иззети от старателно маскираните скривалища, всички в машинните сантини, маслени танкове и кухи колони, защото оня гад четвъртия, нямаше как да знае скривалищата на палубна команда. Така оцеляха капитан Райо Марчев, палубният боцман Митко Червения, радистът Любо Златев и двама моряка, но мързеливите помощник капитани, също изгоряха, защото се бяха доверили на аверите си от машината. Години след това, пострадалите от „Вола” се тюхкаха как покрай подозренията към камериерите, защото всички бяхме чели „Аз бях Цицерон” на Елиаза Базна, сме пропуснали да забележим, че четвъртият механик, се беше качил на борда непосредствено преди отплаването, никой не го познаваше, а той все се навъртал около тези, които криели марфата, че дори им и помагал понякога... Нали е на вахта вечер от осем, та до полунощ.
Става въпрос за човешка грешка, успокояваше ме моят авер Любо, защото е можело и по-лошо да стане. Разбира се, че е можело, нали той поне се отърва, но какво да кажат тези от машината. Затова моряците харесват блатния хит „Мурка”. Тя всъщност се казва Маруся Климова и предава своята банда на ЧеКа, но накрая си получава заслуженото, за разлика от корабните доносници от „Вола” и „Петър Берон”...
В живота има роли, които просто е невъзможно да се изиграят с достойнство. Точно такива бяха ролите на камериера на „Берон”, другарката Климова и четвъртия на „Вола”.
Много мислих дали да включа Борко Бразилеца в списъка с предателите. Той беше домакин в стола на ТеМеТето в Михайловград през 60-те години на гореспоменатия век и дори се бе сбил с физкултурника Божинов за сърцето на историчката, та имаше уважението ни по мъжка линия, до онази случка в склада на ученическия стол. Един ден, по време на ежедневния преглед на складовите помещения, Бразилеца сварил в това за лук, трима от нашия „ге” курс. Не че ги е изплашил, защото Мечо, Витан и Цено хич не бяха от страхливите, но им обещал, че няма да ги издаде на курсовия Сеферинов. Той наистина нищо не казал на курсовия, но споделил нещо пред директора Намерански, който пък го разказа пред целия техникум, защото си падаше малко писател и сеирджия:
-Другарю, директор - почнал издалеко Бразилеца - няма да кажа, че тия тримата пушеха цигари, нито и че имаше отворена бутилка коняк до тях, но защо са пикали в лука, другарю Намерански…
Това накрая Борко го изцвилил на фалцет и Намеранеца много сполучливо го имитираше. Другите курсове от сърце се смяха, но ние от пети „гъ” си замълчахме и повече никой не спомена името на оня предател домакина.
По онова време ние, леярите, не разбирахме много от предателства, защото се занимавахме с „химия на високите температури”, както казваше Сашко Тангото, но мълчаливо задраскахме Борко домакина от списъка на училищните арабии, нищо, че се беше бил за историчката.
Предателят Поповски, вуйчо, аз, Звона, Апо, Радиста и Наско Бузата.
Предателството е сериозна работа - Ди Каприо, Никълсън и Деймън.
„Аз бях Цицерон“ - книга за предателя - камериер.
Паметник във Великий Устюг - родното място на Мария Климова - Мурка.
Ама я вземи да предадеш днес някоя от политическите банди в парламента. Все едно да се опиташ да ограбиш държавния резерв с помощта на сгъваемо швейцарско ножче и джобно фенерче. Още Гай Юлий Цезар е казал, че обича предателството, но ненавижда предателите, потвърждавайки несъвместимостта на политиката с морала. Днешният политик винаги е готов на предателство, стига то да служи на „високите цели” на неговата партия. Или, на чекмеджето. Към предателя отношението също е избирателно - той е патриот, ако предава враговете ни, и враг, ако предава нас.
От друга страна, някои от днешните политически доносници толкова пъти са предавали и продавали съмишленици и другари, че предател се превърна в почтена и добре платена партийна номенклатура.
За щастие, не бях от най-яростните фенове точно на тези гласовити партийни въртиопашки, но за мой срам, тайно се кефех на ярките им изяви, когато плюеха онези, които не харесвах, подминавайки великодушно гнилия им морал и диалекта им в публичните изяви. Хак ми е, щом предавам себе си!
Днес предателството се изроди в доста перфидни форми. Не харесвам хора, принадлежали към кръг, група, партия или семейство, които в определен момент се обръщат и почват да плюят довчерашните си роднини, колеги и съпартийци. За щастие никога не съм членувал в партия или бизнес група, та затова не цепя басма никому. Както се пееше в онази култова песен:
Здравствуй, мая Мурка, здравствуй, дарагая,
Здравствуй, мая Мурка и прашчай!
Ты зашухарила всю нашу малину
И за ета пулю палучай!
С други думи, сварили са й житото.
Впрочем, симпатичната даскалица по история в ТеМеТето се омъжи за виден партиен ръководител, та Борко Бразилеца си го получи. Е, не баш като Мурка, но годината бе 1969-та - какво повече да очакваш!
Доста сме толерантни към предателите у нас. Питам се защо продължаваме да ги наричаме колаборационисти, пета колона, власовци, еничари, науходоносор, ушаков, кодош, а не Марк Юний Брут или Юда Искариот.
За наш срам, преди години по корабите на БМФ си имахме щатни предатели под прикритието на длъжността първи помощник капитан по политическата част, пО известни като помполити. Екипажите не ги обичаха, викахме им вуйчовци, но властта ги компенсираше с високи заплати и привилегията нищо друго да не бачкат на кораба. Нещо като вредни за „тежкия труд”, защото и те знаеха какъв е краят на Юда и Брут. Никой обаче не успя да им даде любовта на корабните екипажи, а на мен, повечето от тях и с шапка на главата, ми изглеждаха плешиви. Имаше между тях и свестни мъже, в смисъл, че никого не предаваха.
Редом с един от тях съм се снимал през 1977-ма на м/к „Вежен”, но официално обявеният за предател бе първият от ляво надясно, а не „вуйчо”. Плаваше отскоро, казваше се Митко Поповски и беше камериер. Базна си знае стоката! Бившата му жена от чиста злоба, задето съдът бе присъдил синът им на него, бе написала донос до БМФ, как Поповски бил й споделил, че възнамерява да предаде Родината още при първото плаване до Запада. За щастие, само преди година, корабът бе преустроен за превоз единствено на слитки (стоманени блокове) от СССР за новопостроения металургичен завод край Бургас. То и затова бяха изпратили момчето на нашия кораб: хем своевременно са реагирали на доноса от бдителната патриотка, хем са защитили НеРеБето от евентуални предателства. Не щеш ли, точно тогава, някакъв наш партиен началник, бе успял да прецака (вид предателство) съветските другари и тайно да продаде слитките, с голяма печалба, на белгийските ни врагове. Нали се разбрахме: когато предателството е в наша полза, си е чист патриотизъм. Скатахме се с „Вежен” в Бургас и големите началници започнаха смяна на корабните документи: измислен произход на товара, фалшиви товарни портове и прочее мошенгии, които екипажът трябваше да пази в тайна. Тогава някой в Параходството се сети, че в нашите редици има предател - камериерът Поповски, та нареди да му търсим смяна в Бургас. Натъжихме се всички. Митко живееше в дома на възрастната си майка, отглеждаше сам момчето си и рейсът до Западна Европа бе важен и финансово, и чисто емоционално за него. Наложи се аз и вуйчо (вторият и единствен плешив на снимката) да звъним в партийния отдел, за да гарантираме, че камериерът е верен на идеите на марксизма - ленинизма и ще остане такъв и по време на рейса до Анверс. Това нямаше да хване дикиш, ако начело на Партията не бе моят приятел и чудесен моряк капитан Иван Ненчев. Свестни хора има навсякъде, дори в Партията.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
От друга страна, някои от днешните политически доносници толкова пъти са предавали и продавали съмишленици и другари, че предател се превърна в почтена и добре платена партийна номенклатура.
За щастие, не бях от най-яростните фенове точно на тези гласовити партийни въртиопашки, но за мой срам, тайно се кефех на ярките им изяви, когато плюеха онези, които не харесвах, подминавайки великодушно гнилия им морал и диалекта им в публичните изяви. Хак ми е, щом предавам себе си!
Днес предателството се изроди в доста перфидни форми. Не харесвам хора, принадлежали към кръг, група, партия или семейство, които в определен момент се обръщат и почват да плюят довчерашните си роднини, колеги и съпартийци. За щастие никога не съм членувал в партия или бизнес група, та затова не цепя басма никому. Както се пееше в онази култова песен:
Здравствуй, мая Мурка, здравствуй, дарагая,
Здравствуй, мая Мурка и прашчай!
Ты зашухарила всю нашу малину
И за ета пулю палучай!
С други думи, сварили са й житото.
Впрочем, симпатичната даскалица по история в ТеМеТето се омъжи за виден партиен ръководител, та Борко Бразилеца си го получи. Е, не баш като Мурка, но годината бе 1969-та - какво повече да очакваш!
Доста сме толерантни към предателите у нас. Питам се защо продължаваме да ги наричаме колаборационисти, пета колона, власовци, еничари, науходоносор, ушаков, кодош, а не Марк Юний Брут или Юда Искариот.
За наш срам, преди години по корабите на БМФ си имахме щатни предатели под прикритието на длъжността първи помощник капитан по политическата част, пО известни като помполити. Екипажите не ги обичаха, викахме им вуйчовци, но властта ги компенсираше с високи заплати и привилегията нищо друго да не бачкат на кораба. Нещо като вредни за „тежкия труд”, защото и те знаеха какъв е краят на Юда и Брут. Никой обаче не успя да им даде любовта на корабните екипажи, а на мен, повечето от тях и с шапка на главата, ми изглеждаха плешиви. Имаше между тях и свестни мъже, в смисъл, че никого не предаваха.
Редом с един от тях съм се снимал през 1977-ма на м/к „Вежен”, но официално обявеният за предател бе първият от ляво надясно, а не „вуйчо”. Плаваше отскоро, казваше се Митко Поповски и беше камериер. Базна си знае стоката! Бившата му жена от чиста злоба, задето съдът бе присъдил синът им на него, бе написала донос до БМФ, как Поповски бил й споделил, че възнамерява да предаде Родината още при първото плаване до Запада. За щастие, само преди година, корабът бе преустроен за превоз единствено на слитки (стоманени блокове) от СССР за новопостроения металургичен завод край Бургас. То и затова бяха изпратили момчето на нашия кораб: хем своевременно са реагирали на доноса от бдителната патриотка, хем са защитили НеРеБето от евентуални предателства. Не щеш ли, точно тогава, някакъв наш партиен началник, бе успял да прецака (вид предателство) съветските другари и тайно да продаде слитките, с голяма печалба, на белгийските ни врагове. Нали се разбрахме: когато предателството е в наша полза, си е чист патриотизъм. Скатахме се с „Вежен” в Бургас и големите началници започнаха смяна на корабните документи: измислен произход на товара, фалшиви товарни портове и прочее мошенгии, които екипажът трябваше да пази в тайна. Тогава някой в Параходството се сети, че в нашите редици има предател - камериерът Поповски, та нареди да му търсим смяна в Бургас. Натъжихме се всички. Митко живееше в дома на възрастната си майка, отглеждаше сам момчето си и рейсът до Западна Европа бе важен и финансово, и чисто емоционално за него. Наложи се аз и вуйчо (вторият и единствен плешив на снимката) да звъним в партийния отдел, за да гарантираме, че камериерът е верен на идеите на марксизма - ленинизма и ще остане такъв и по време на рейса до Анверс. Това нямаше да хване дикиш, ако начело на Партията не бе моят приятел и чудесен моряк капитан Иван Ненчев. Свестни хора има навсякъде, дори в Партията.
Сл. ПЕШКОВ - моряк