НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЛАГЕРНИ ВЪЛНЕНИЯ
Първата година в Морското училище завършваше с летен гребно-ветроходен лагер. Някои го наричаха и плувен, което не беше съвсем неточно, тъй като времето, отделяно за плуване, беше повече от това за ветроходство, макар че ако наименованието му отговаряше на съдържанието, то трябваше да е обратното. В продължение на почти три пълни седмици с ветроходство се занимавахме само няколко дни, без да включвам предстоящия последен ден, за който предварително знаехме, че ще е с гребно-ветроходен поход до Балчик. Че щеше да има поход, не се съмнявах, че ще е гребен, вече бях убеден, но не бях сигурен дали щеше да е и ветроходен. Не се опитвах и да гадая. През малкото ветроходни дни се занимавахме най-вече с поставянето и снемането на рангоута.
Плаването под платна не ни се получаваше. Е, не беше съвсем без нищо, но не беше и каквото трябва. Стараехме се, но все нещо не ни достигаше, най-често „подходящ вятър”. В суетенето около търсенето на решение времето си минаваше и трябваше да се прибираме. Сваляхме платната, хващахме греблата и поемахме към малко заливче на южния бряг, почти по средата на Варненското езеро. В него имаше нисък дървен пристан за нуждите на спортната гребна база, който ползвахме ние. Върху едрия чакълест пясък на оскъдната плажна ивица, заобиколена от невисок, но стръмен скат, бяхме подредили рангуота и някои лодъчни принадлежности, за да не ни създават неудобства при гребането. Южно от заливчето, на около половин километър, минаваше асфалтираното шосе за село Константиново. До него се стигаше направо през ожъната нива по черен коларски път, на места изровен от дъждовете. От другата страна на шосето и на стотина метра в дясно имаше бариера. През нея се влизаше в горист, безлюден войскови район.
Бариерата и офицерската палатка до нея бяха лагерното КПП. Малко по-навътре имаше поляна, оградена от всичките си страни с гъсти храсти. С ниската си страна, от към шосето, опираше в запуснато баскетболно игрище, което ползвахме за строеви плац. В дясно от нея и зад столовата започваше масивна гора. На поляната бяха подредени в три успоредни на игрището реда лагерните палатки. В първите два - курсантските, а над тях - офицерските, за ротния, взводните, старшината на ротата, медицинския пункт и всичките обърнати с лице към игрището.
Курсантските палатки бяха от осем, съединени по определен ред, войнишки платнища. По три на двата ската и с две се затваряха странично. Средното платнище, на ската от към игрището, служеше за вход. Повдигаше се като козирка или се спускаше, за да го затвори при нужда. Скатовете започваха от земята и стигаха до върха на носещото колче, съставено от три съединени рейки. Така палатките ставаха ниски и предвижването в тях беше възможно само по колене. За по-голямо удобство нашите от вътре бяха вкопани. По средата, от входа до отсрещната страна, изкопът имаше дълбочина, позволяваща да се стои изправен. От двете му страни нивото на вкопаната повърхност беше по-високо и служеше за легла, нещо като два срещуположни нара, но не дървени, а земни. Разстланата върху тях и покрита с платнище слама наподобяваше макар и не съвсем на отдавна изхвърлените от употреба сламеници.
На нар нощувахме по четирима. Срещу входа, в края на изкопа, имаше малка пирамида, скована от летви. На нея поставяхме нашите автомати, пълнители, противогази и каски. Те присъстваха тук вероятно, за да се подчертае военния характер на лагера, макар че според обявеното му съдържание това не беше главното. В палатките нямаше електричество. За вътрешно осветление ползвахме оскъдно проникващата
Първата година в Морското училище завършваше с летен гребно-ветроходен лагер. Някои го наричаха и плувен, което не беше съвсем неточно, тъй като времето, отделяно за плуване, беше повече от това за ветроходство, макар че ако наименованието му отговаряше на съдържанието, то трябваше да е обратното. В продължение на почти три пълни седмици с ветроходство се занимавахме само няколко дни, без да включвам предстоящия последен ден, за който предварително знаехме, че ще е с гребно-ветроходен поход до Балчик. Че щеше да има поход, не се съмнявах, че ще е гребен, вече бях убеден, но не бях сигурен дали щеше да е и ветроходен. Не се опитвах и да гадая. През малкото ветроходни дни се занимавахме най-вече с поставянето и снемането на рангоута.
Плаването под платна не ни се получаваше. Е, не беше съвсем без нищо, но не беше и каквото трябва. Стараехме се, но все нещо не ни достигаше, най-често „подходящ вятър”. В суетенето около търсенето на решение времето си минаваше и трябваше да се прибираме. Сваляхме платната, хващахме греблата и поемахме към малко заливче на южния бряг, почти по средата на Варненското езеро. В него имаше нисък дървен пристан за нуждите на спортната гребна база, който ползвахме ние. Върху едрия чакълест пясък на оскъдната плажна ивица, заобиколена от невисок, но стръмен скат, бяхме подредили рангуота и някои лодъчни принадлежности, за да не ни създават неудобства при гребането. Южно от заливчето, на около половин километър, минаваше асфалтираното шосе за село Константиново. До него се стигаше направо през ожъната нива по черен коларски път, на места изровен от дъждовете. От другата страна на шосето и на стотина метра в дясно имаше бариера. През нея се влизаше в горист, безлюден войскови район.
Бариерата и офицерската палатка до нея бяха лагерното КПП. Малко по-навътре имаше поляна, оградена от всичките си страни с гъсти храсти. С ниската си страна, от към шосето, опираше в запуснато баскетболно игрище, което ползвахме за строеви плац. В дясно от нея и зад столовата започваше масивна гора. На поляната бяха подредени в три успоредни на игрището реда лагерните палатки. В първите два - курсантските, а над тях - офицерските, за ротния, взводните, старшината на ротата, медицинския пункт и всичките обърнати с лице към игрището.
Курсантските палатки бяха от осем, съединени по определен ред, войнишки платнища. По три на двата ската и с две се затваряха странично. Средното платнище, на ската от към игрището, служеше за вход. Повдигаше се като козирка или се спускаше, за да го затвори при нужда. Скатовете започваха от земята и стигаха до върха на носещото колче, съставено от три съединени рейки. Така палатките ставаха ниски и предвижването в тях беше възможно само по колене. За по-голямо удобство нашите от вътре бяха вкопани. По средата, от входа до отсрещната страна, изкопът имаше дълбочина, позволяваща да се стои изправен. От двете му страни нивото на вкопаната повърхност беше по-високо и служеше за легла, нещо като два срещуположни нара, но не дървени, а земни. Разстланата върху тях и покрита с платнище слама наподобяваше макар и не съвсем на отдавна изхвърлените от употреба сламеници.
На нар нощувахме по четирима. Срещу входа, в края на изкопа, имаше малка пирамида, скована от летви. На нея поставяхме нашите автомати, пълнители, противогази и каски. Те присъстваха тук вероятно, за да се подчертае военния характер на лагера, макар че според обявеното му съдържание това не беше главното. В палатките нямаше електричество. За вътрешно осветление ползвахме оскъдно проникващата
Ял-10 с курсантски екипаж, но не във Варненското езеро, а в открито море.
Модел на Ял-10 в кабинет по морска практика на Военноморското училище.
„Настолната книга“ на взводния командир с прякор Фифи Перото е отпечатана в Печатницата на ВМС през август 1951 г. в тираж 5000 екземпляра!
Страницата от учебника на Шмаков, на която Фифи Перото е наблягал особено.
светлина от градинските лампи, монтирани покрай пътеките между палатките.
Битовите лагерни неудобства се указаха несъществени в сравнение с противните болезнено-сърбящи усещания, които ни причиняваха хвъркатите дребни хищници, нахълтали в палатките заедно с нашето настаняване. Умението им да се крият в гънките на околната среда ги правеше трудни за откриване и въздействие. Нападаха изненадващо, поединично или групово с непредсказуемо направление на главния удар, което създаваше затруднения в организацията на нашата защита. Активизираха настървените си набези привечер и нощем. В задушната и сенчеста палатка не спираха и през деня. Незавидното ни положение провокира яростта и предизвика желанието ни за решителна отбрана. То и какво ли друго можехме да измислим? Организирахме доставянето на необходимите ни за целта бойни средства. С мрежовите заграждения не постигнахме очаквания резултат. Използвахме и висящи лепкави ленти за привличане и лов на летящи дребни твари. Залепиха се само няколко. Останалите вероятно схванаха измамата и ги заобикаляха пренебрежително. Положихме усилия да затваряме вечер палатката плътно. Не ни се получи. И как да се получи като все на някой му се налагало да излиза през нощта по неотложни нужди? Продължихме с експериментите, макар че възможностите ни се оказаха не толкова големи. Изпаднали в сериозно затруднение пренебрегнахме конвенцията за забрана на химическите оръжия. Включихме и тях в борбата. Обгазявахме нееднократно, с което навредихме по-вече на себе си, отколкото на бръмчащите хищници. Доставихме всевъзможни аерозоли, кремове, помади и водни разтвори на уж подходящи за целта химикали. Без да проумяват нещичко от случващото се, те продължаваха свирепите си набези по всяко време и по свое усмотрение. След почти цяла седмица организирана и категорично безрезултатна люта бран, спряхме колективните отбранителни бойни действия. Мълком признахме собственото си поражение и приехме безусловната си капитулация. Доброволният ни отказ от организирана съпротива не се отнасяше за правото ни на лична защита. И без общите ни отбранителни усилия животът в лагера продължи да следва своя естествен ход.
Сутрин ни събуждаха с музика и за „Добро утро” - физзарядка. Беше задължителна. Нямах нищо против нея, но не всички споделяха моето мнение. За мен сутрешното ранно тичането си беше подходящото средство за събуждането ми в движение. Тичах и в просъница си мислех за най-различни мои си лични неща. За минали, настоящи и по-рядко за предстоящи, но все ежедневни работи. Сутрин рано и ежедневните ми бяха достатъчни. По мекия коларски път не се чуваше звучното топуркане на войнишките чепици и противното метално стържене на цинтовете им в асфалта. Нямаше ги отдельонните. Нямаше ги и подканите им да не разкъсваме строя. Тичането сред ожънатата росна нива си беше къде, къде по-приятно от това по асфалта в училището. Усещах утринния хладен, влажен и дори мокър въздух край езерото. Чувах тишината около мен, макар и примесена с далечния, приглушен тътен на големия град. Тичах необезпокояван от никого. Разсънвах си се сам. Е, понякога се спъвах в неравностите по изровения от дъждовете коларски път, но какво от това? Не ми пречеше. Дори ми помагаше.
По разписание в 8.00 вдигахме флага. Кратки указания и започвахме работа с греблата по 3-4 часа всеки ден. После плувахме по 1 или 2 часа в зависимост от оставащото до 13.30 ч. време. За него се грижеха ротният и офицерът за физическата подготовка и спорта в училището. Гребно-ветроходното ни обучение се провеждаше от взводния ни командир с лодките Ял-10. Те бяха представител на голямото семейство дървени лодки „Ялик”, строени в Русия от средата на XVIII век и описани през 1859 г. в книгата „О купеческом судостроении Росии” в два варианта - работни и транспортни. И в двата варианта имаше лодки от 1 до 20 гребла и от 1 до 3 мачти. Нашите бяха от групата на леките гребно-ветроходни катери работен вариант, с 10 гребла, с 2 мачти, с гафелно стъкмяване на ветрилата, с коси платна, без гик на фока и с кливер.
Взводният ни беше капитан ІІІ ранг, може би един от малцината старши офицери, взводни, в училището. Имаше среден ръст, а може би и малко под средния, слаб, със светло кестенява коса, с неустановен за мен цвят на очите, защото не бях ги виждал на дневна светлина зад огледалните стъкла на тъмните му слънчеви очила, които рядко сваляше на открито. Ако беше без тях присвиваше клепачите си толкова, че пак не виждах очите му. Стараеше се да не разговаря с нас. Понякога го правеше, но видимо по задължение и без желание. Каквото и да кажеше се стараеше да е точно по уставните правила и терминология. В училището ни водеше устави, няколко занятия по морско дело, понякога присъстваше и на строевата, макар да я водеха отдельонните или ПКВ-то. Отказваше да разяснява пасажи от уставите и учебните помагала. На въпроси, свързани с недоразбрани от нас текстове, отговаряше категорично, че уставите не се разясняват, а се четат дословно и така се изпълняват. Не правеше свои изводи и оценки. На разборите, пред строя, ни свеждаше до знание само това, което му е разпоредил ротния и нищо друго.
Дали заради лековатото, неангажиращо, дори повърхностно отношение, което усещахме към себе си, или заради някаква друга прилика с героя от популярния тогава френски филм „Фифи Перото”, някой шегобиец му беше лепнал това име и на него. Филмът си беше приглушена комедия с лек привкус на мелодрама, в която главният герой, с помощта на израснали на гърба му криле, прелиташе с лекота по цирков трапец, както и по различни житейски проблеми. Може да е имало и други сюжетни линии във филма, но аз това си спомнях. Не се опитвах и да проумея как точно, шегобиецът свързваше образа на героя от филма с нашия взводен, но с останалите бързо приехме новото му име и започнахме да го използваме помежду си. …
Пълния текст на този спомен на о.з. капитан І ранг о.з. Лъчезар ЛАЗАРОВ
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.
Битовите лагерни неудобства се указаха несъществени в сравнение с противните болезнено-сърбящи усещания, които ни причиняваха хвъркатите дребни хищници, нахълтали в палатките заедно с нашето настаняване. Умението им да се крият в гънките на околната среда ги правеше трудни за откриване и въздействие. Нападаха изненадващо, поединично или групово с непредсказуемо направление на главния удар, което създаваше затруднения в организацията на нашата защита. Активизираха настървените си набези привечер и нощем. В задушната и сенчеста палатка не спираха и през деня. Незавидното ни положение провокира яростта и предизвика желанието ни за решителна отбрана. То и какво ли друго можехме да измислим? Организирахме доставянето на необходимите ни за целта бойни средства. С мрежовите заграждения не постигнахме очаквания резултат. Използвахме и висящи лепкави ленти за привличане и лов на летящи дребни твари. Залепиха се само няколко. Останалите вероятно схванаха измамата и ги заобикаляха пренебрежително. Положихме усилия да затваряме вечер палатката плътно. Не ни се получи. И как да се получи като все на някой му се налагало да излиза през нощта по неотложни нужди? Продължихме с експериментите, макар че възможностите ни се оказаха не толкова големи. Изпаднали в сериозно затруднение пренебрегнахме конвенцията за забрана на химическите оръжия. Включихме и тях в борбата. Обгазявахме нееднократно, с което навредихме по-вече на себе си, отколкото на бръмчащите хищници. Доставихме всевъзможни аерозоли, кремове, помади и водни разтвори на уж подходящи за целта химикали. Без да проумяват нещичко от случващото се, те продължаваха свирепите си набези по всяко време и по свое усмотрение. След почти цяла седмица организирана и категорично безрезултатна люта бран, спряхме колективните отбранителни бойни действия. Мълком признахме собственото си поражение и приехме безусловната си капитулация. Доброволният ни отказ от организирана съпротива не се отнасяше за правото ни на лична защита. И без общите ни отбранителни усилия животът в лагера продължи да следва своя естествен ход.
Сутрин ни събуждаха с музика и за „Добро утро” - физзарядка. Беше задължителна. Нямах нищо против нея, но не всички споделяха моето мнение. За мен сутрешното ранно тичането си беше подходящото средство за събуждането ми в движение. Тичах и в просъница си мислех за най-различни мои си лични неща. За минали, настоящи и по-рядко за предстоящи, но все ежедневни работи. Сутрин рано и ежедневните ми бяха достатъчни. По мекия коларски път не се чуваше звучното топуркане на войнишките чепици и противното метално стържене на цинтовете им в асфалта. Нямаше ги отдельонните. Нямаше ги и подканите им да не разкъсваме строя. Тичането сред ожънатата росна нива си беше къде, къде по-приятно от това по асфалта в училището. Усещах утринния хладен, влажен и дори мокър въздух край езерото. Чувах тишината около мен, макар и примесена с далечния, приглушен тътен на големия град. Тичах необезпокояван от никого. Разсънвах си се сам. Е, понякога се спъвах в неравностите по изровения от дъждовете коларски път, но какво от това? Не ми пречеше. Дори ми помагаше.
По разписание в 8.00 вдигахме флага. Кратки указания и започвахме работа с греблата по 3-4 часа всеки ден. После плувахме по 1 или 2 часа в зависимост от оставащото до 13.30 ч. време. За него се грижеха ротният и офицерът за физическата подготовка и спорта в училището. Гребно-ветроходното ни обучение се провеждаше от взводния ни командир с лодките Ял-10. Те бяха представител на голямото семейство дървени лодки „Ялик”, строени в Русия от средата на XVIII век и описани през 1859 г. в книгата „О купеческом судостроении Росии” в два варианта - работни и транспортни. И в двата варианта имаше лодки от 1 до 20 гребла и от 1 до 3 мачти. Нашите бяха от групата на леките гребно-ветроходни катери работен вариант, с 10 гребла, с 2 мачти, с гафелно стъкмяване на ветрилата, с коси платна, без гик на фока и с кливер.
Взводният ни беше капитан ІІІ ранг, може би един от малцината старши офицери, взводни, в училището. Имаше среден ръст, а може би и малко под средния, слаб, със светло кестенява коса, с неустановен за мен цвят на очите, защото не бях ги виждал на дневна светлина зад огледалните стъкла на тъмните му слънчеви очила, които рядко сваляше на открито. Ако беше без тях присвиваше клепачите си толкова, че пак не виждах очите му. Стараеше се да не разговаря с нас. Понякога го правеше, но видимо по задължение и без желание. Каквото и да кажеше се стараеше да е точно по уставните правила и терминология. В училището ни водеше устави, няколко занятия по морско дело, понякога присъстваше и на строевата, макар да я водеха отдельонните или ПКВ-то. Отказваше да разяснява пасажи от уставите и учебните помагала. На въпроси, свързани с недоразбрани от нас текстове, отговаряше категорично, че уставите не се разясняват, а се четат дословно и така се изпълняват. Не правеше свои изводи и оценки. На разборите, пред строя, ни свеждаше до знание само това, което му е разпоредил ротния и нищо друго.
Дали заради лековатото, неангажиращо, дори повърхностно отношение, което усещахме към себе си, или заради някаква друга прилика с героя от популярния тогава френски филм „Фифи Перото”, някой шегобиец му беше лепнал това име и на него. Филмът си беше приглушена комедия с лек привкус на мелодрама, в която главният герой, с помощта на израснали на гърба му криле, прелиташе с лекота по цирков трапец, както и по различни житейски проблеми. Може да е имало и други сюжетни линии във филма, но аз това си спомнях. Не се опитвах и да проумея как точно, шегобиецът свързваше образа на героя от филма с нашия взводен, но с останалите бързо приехме новото му име и започнахме да го използваме помежду си. …
Пълния текст на този спомен на о.з. капитан І ранг о.з. Лъчезар ЛАЗАРОВ
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.