НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЗЛАТО ЗА БЯЛ ДЕН (ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА
ВАЛЕНТИН ПЕТРАНОВ „ПРОФЕСИЯ ЧУЖДЕНЕЦ“ -
ІІ ЧАСТ)
Днешната разходка се оказа едно мислиш - друго става. Този път реших да се спуснa към Марината и после да стигнa до детската полщадка около Монегаския цирк, където има и хубава алея по вълнолома на Cap d’Ail. Там, около Розариума на принцеса Грейс и детските площадки, винаги може да намериш с кого да поговориш. Дори да обикаляш по света без билет. Макар и за кратко. Но някъде преди Hotel de Paris настигнах в гръб четирима музиканти. Докарани и нагиздени. Ама най-вече като за сватба! Единият носеше тъпан досущ, като нашенските! А!? После мярнах шевиците по ризите им; тези символи на друго древно писмо, което разказвало за българската приказка. И наистина ми стана ясно, че това са само българи! Заговорих ги в градинката преди хотела и разбирам, че са от Ботевград. А тяхна градска мома се жени за жител на Монако - за монегасец. И естествено, сватбата са я уредили в ресторанта до казиното на Монте Карло. На голямата тераса! Ехеее, то голям панаир ни чака! Наистина под звездите! - си помислих, съвсем засиял с българската тръпка за хора и ръченици!
Направо ми дойде да викна, запея! И минах на сърдечната, по-музикална вълна „тъпан бие, гайда ручи!“. Направихме си естествено снимки с музикантите! Те обаче бързаха за спявката преди тържеството. Но когато стигнах градинката до Хелипорта, срещaм отново Станимир и семейството му. Този път сядаме на биричка до Музея за ретро-автомобили. И покрай срещата със сватбарската компания, се заговорихме на темата семейство и деца; за други смешки покрай тях.
- Ние например, - започва той, се оженихме за един-два месеца! - и като се смее дяволито, поглежда към половинката си: - Всичко беше замислено предварително, по разчет! Като се върнах от Англия ме запознаха „планирано“ със Зорито. Стана много бързо. Случих на сестра - сватовница хахааа ...
Едва го дочаках да свърши и започнах моята история. Ами, да! Нали и тя беше „по план“! От кого ли? Вече не питам Кой си знае работата най-добре. И минах веднага на златарска вълна ...
Есента на 1983 г., порт Акаба - Йордания. Градът се оказва даже побратимен с родната Варна. Разхождаме се с бачо Веско, огняр по екипажния списък и фитер „златорък“ по умения. А душата му - коприна. Нямахме много време за разглеждане на местните забележителности и съвсем скоро той залепна пред една витрина за злато, на която, честно, бях обърнал гръб. Бяха от онези скъпоценности, дето ще ги хвърля в някой шкафче и после - забрав?! Като случая с пръстена на кораба... С години няма да ги видя - си помислих набързо. Веско се нагледа явно на златарските изделия и си накупи стока според възможностите. Тръгнахме си, а той пак ме увещава, че не бива да пропусна възможността.
- Вальо, послушай ме. Моряк си, бе! Моряк без злато може ли?! Ще се върнеш вкъщи и ще станеш за смях!...
И накрая не издържах. Върнахме се заедно в магазина и той дори ми даде акъл какво да си купя. А тези редки метали така и не можаха да ме привлекат до наши дни. Но тогава послушах съвета на Веско! „Стар кокал“ е все пак.
И той завърши с това незабравимото:
- Ще видиш, че ще ти потрябва злато един ден!
Мина се не мина някой месец и ме сполетя тъжната радиограма от отдел кадри, че задължително трябва да си ползвам отпуските за две години и половина. Не можех да се начудя какво ще правя в тази България четири-пет месеца! Нали главата ми бе пълна със съвсем други работи! С „бръмбари от морски тип“, ще кажат зевзеците. Имах си вече и моя китара - първа приятелка на борда. Бях пял вече на ухо, даже и на малката русалка в Копенхаген. Явно в момент на опиянение. А още по-вдъхновен исках да стигна до Япония, Сингапур, Китай. Дори до остров Таити, където е живял и Гоген - един от любимците ми. Окарикатуряван, подиграван от парижката академична общност, заради нестандартния си стил. Но винаги има Един горе ... за да стане все пак един ден, най-скъпият художник на планетата ни.
И ето ме отпускар в България. Още на втория ден у дома, майка ми дава снимка на едно момиче. И наставлява - повече от загрижена:
- Мама, ето, виж я добре. Свястно момиче - учителка е. Спортист. От добро семйство и ... и можеш да я поканиш на среща. Ще се видите, пък ще се опознаете. Така стават тези неща ...
Гледам снимката и само дет‘ не питах:
- Кои неща, мамо?
И веднага разбирам, че моята снимка, която са дали на момата, е пред Вашингтонската библиотека на фона на едни „големи камъни“, разбирай колони от тези на неокласицизма. За да съм искрен, чак тогава прочетох надписа най-горе на снимката - „Библиотека на Конгреса“! Иначе фасонът е на чужденец; наточен, стегнат и ... с очилца. То винаги ще се намерят изключения, ама като си спомня корабното веселяшко минало - с китари и без тях, си мисля кой моряк ще хукне по библиотеките!? Цяло чудо за нашите изстрадани, обрулени души с мирис на сол! Все едно да видиш депутат с лопата?!? Е, той боцманът „обсъди“ и темата с библиотеките един ден, докато ги говореше неговите, уж по-дълбокомислени изрази и немеех; даже в мен кънтеше въпросът: „как е възможно това?“ - т.е. да посети библиотека?
И накрая разбрахме, че е станало само веднъж - по погрешка. Боцманът „посетил“ читалнята, когато се напили с още един моряк в някакъв руски Интерклуб ... Познато! Но пък се зарадвах на мама Гани, че не е дала на момата някоя снимка, примерно, от запоите на кораба - в истинския ни вихър и „блясък“! Така набързо, само след 4-5 дни се запознахме с бъдещата ми половинка - на 21 януари 1984 г. Беше на стълбите пред тогавашното зимно кино „Република“ - над подлеза на улица „Шипка“. Въодушевени се залюбихме и много скоро минахме протоколното запознаване на ниво роднини. Спомням си, че посетихме и няколко от местните тузарски заведения за онова време, за да кача репутацията. Някъде, искам - не искам, трябваше да вляза за пръв път. То и приятелката ми го разбра, защото или не знаех откъде
ВАЛЕНТИН ПЕТРАНОВ „ПРОФЕСИЯ ЧУЖДЕНЕЦ“ -
ІІ ЧАСТ)
Днешната разходка се оказа едно мислиш - друго става. Този път реших да се спуснa към Марината и после да стигнa до детската полщадка около Монегаския цирк, където има и хубава алея по вълнолома на Cap d’Ail. Там, около Розариума на принцеса Грейс и детските площадки, винаги може да намериш с кого да поговориш. Дори да обикаляш по света без билет. Макар и за кратко. Но някъде преди Hotel de Paris настигнах в гръб четирима музиканти. Докарани и нагиздени. Ама най-вече като за сватба! Единият носеше тъпан досущ, като нашенските! А!? После мярнах шевиците по ризите им; тези символи на друго древно писмо, което разказвало за българската приказка. И наистина ми стана ясно, че това са само българи! Заговорих ги в градинката преди хотела и разбирам, че са от Ботевград. А тяхна градска мома се жени за жител на Монако - за монегасец. И естествено, сватбата са я уредили в ресторанта до казиното на Монте Карло. На голямата тераса! Ехеее, то голям панаир ни чака! Наистина под звездите! - си помислих, съвсем засиял с българската тръпка за хора и ръченици!
Направо ми дойде да викна, запея! И минах на сърдечната, по-музикална вълна „тъпан бие, гайда ручи!“. Направихме си естествено снимки с музикантите! Те обаче бързаха за спявката преди тържеството. Но когато стигнах градинката до Хелипорта, срещaм отново Станимир и семейството му. Този път сядаме на биричка до Музея за ретро-автомобили. И покрай срещата със сватбарската компания, се заговорихме на темата семейство и деца; за други смешки покрай тях.
- Ние например, - започва той, се оженихме за един-два месеца! - и като се смее дяволито, поглежда към половинката си: - Всичко беше замислено предварително, по разчет! Като се върнах от Англия ме запознаха „планирано“ със Зорито. Стана много бързо. Случих на сестра - сватовница хахааа ...
Едва го дочаках да свърши и започнах моята история. Ами, да! Нали и тя беше „по план“! От кого ли? Вече не питам Кой си знае работата най-добре. И минах веднага на златарска вълна ...
Есента на 1983 г., порт Акаба - Йордания. Градът се оказва даже побратимен с родната Варна. Разхождаме се с бачо Веско, огняр по екипажния списък и фитер „златорък“ по умения. А душата му - коприна. Нямахме много време за разглеждане на местните забележителности и съвсем скоро той залепна пред една витрина за злато, на която, честно, бях обърнал гръб. Бяха от онези скъпоценности, дето ще ги хвърля в някой шкафче и после - забрав?! Като случая с пръстена на кораба... С години няма да ги видя - си помислих набързо. Веско се нагледа явно на златарските изделия и си накупи стока според възможностите. Тръгнахме си, а той пак ме увещава, че не бива да пропусна възможността.
- Вальо, послушай ме. Моряк си, бе! Моряк без злато може ли?! Ще се върнеш вкъщи и ще станеш за смях!...
И накрая не издържах. Върнахме се заедно в магазина и той дори ми даде акъл какво да си купя. А тези редки метали така и не можаха да ме привлекат до наши дни. Но тогава послушах съвета на Веско! „Стар кокал“ е все пак.
И той завърши с това незабравимото:
- Ще видиш, че ще ти потрябва злато един ден!
Мина се не мина някой месец и ме сполетя тъжната радиограма от отдел кадри, че задължително трябва да си ползвам отпуските за две години и половина. Не можех да се начудя какво ще правя в тази България четири-пет месеца! Нали главата ми бе пълна със съвсем други работи! С „бръмбари от морски тип“, ще кажат зевзеците. Имах си вече и моя китара - първа приятелка на борда. Бях пял вече на ухо, даже и на малката русалка в Копенхаген. Явно в момент на опиянение. А още по-вдъхновен исках да стигна до Япония, Сингапур, Китай. Дори до остров Таити, където е живял и Гоген - един от любимците ми. Окарикатуряван, подиграван от парижката академична общност, заради нестандартния си стил. Но винаги има Един горе ... за да стане все пак един ден, най-скъпият художник на планетата ни.
И ето ме отпускар в България. Още на втория ден у дома, майка ми дава снимка на едно момиче. И наставлява - повече от загрижена:
- Мама, ето, виж я добре. Свястно момиче - учителка е. Спортист. От добро семйство и ... и можеш да я поканиш на среща. Ще се видите, пък ще се опознаете. Така стават тези неща ...
Гледам снимката и само дет‘ не питах:
- Кои неща, мамо?
И веднага разбирам, че моята снимка, която са дали на момата, е пред Вашингтонската библиотека на фона на едни „големи камъни“, разбирай колони от тези на неокласицизма. За да съм искрен, чак тогава прочетох надписа най-горе на снимката - „Библиотека на Конгреса“! Иначе фасонът е на чужденец; наточен, стегнат и ... с очилца. То винаги ще се намерят изключения, ама като си спомня корабното веселяшко минало - с китари и без тях, си мисля кой моряк ще хукне по библиотеките!? Цяло чудо за нашите изстрадани, обрулени души с мирис на сол! Все едно да видиш депутат с лопата?!? Е, той боцманът „обсъди“ и темата с библиотеките един ден, докато ги говореше неговите, уж по-дълбокомислени изрази и немеех; даже в мен кънтеше въпросът: „как е възможно това?“ - т.е. да посети библиотека?
И накрая разбрахме, че е станало само веднъж - по погрешка. Боцманът „посетил“ читалнята, когато се напили с още един моряк в някакъв руски Интерклуб ... Познато! Но пък се зарадвах на мама Гани, че не е дала на момата някоя снимка, примерно, от запоите на кораба - в истинския ни вихър и „блясък“! Така набързо, само след 4-5 дни се запознахме с бъдещата ми половинка - на 21 януари 1984 г. Беше на стълбите пред тогавашното зимно кино „Република“ - над подлеза на улица „Шипка“. Въодушевени се залюбихме и много скоро минахме протоколното запознаване на ниво роднини. Спомням си, че посетихме и няколко от местните тузарски заведения за онова време, за да кача репутацията. Някъде, искам - не искам, трябваше да вляза за пръв път. То и приятелката ми го разбра, защото или не знаех откъде
За този кораб - „Гоце Делчев“ (бивш „Аргус“), сме писали много. Но това, което ще прочетете в края на разказа в „Бележка под линия“, публикуваме за първи път! Рис. Димчо ПИШМАНОВ (1953-2020 г.).
„Е, поне в началото погледнахме на живота някак отвисоко - от ресторанта и панорамата на хотел „Интернационал“ на Златните“… Източник: Държавен архив Варна, ф. 640, оп. 1, а.е. 81.
„Още на втория ден у дома, майка ми дава снимка на едно момиче“ ...
„И веднага разбирам, че моята снимка, която са дали на момата, е пред Вашингтонската библиотека на фона на едни „големи камъни“, разбирай колони от тези на неокласицизма. За да съм искрен, чак тогава прочетох надписа най-горе на снимката - „Библиотека на Конгреса“! Иначе фасонът е на чужденец; наточен, стегнат и ... с очилца“ ...
Още един поглед към „Интернационал“ на Златните пясъци“ от онова време. Източник: Държавен архив Варна, ф. 616, оп. 3, а.е.106.
Поглед към центъра на Варна, 1984 г.
се влиза или някои стъпала се оказаха „спъни-стъпало“, като за всеки „чужденец“ в потайната за него градска развлекателна среда.
Мина се един месец и решавам с приятели, повечето съученици от техникума, да ходим на Пампорово. На ски и чист въздух. Един епизод, в който започва да ми просветва, че морякът, като върви рядко по тази планета, губи реалността и най-вече твърдата почва. Тогава пак си хвърчах из моите облаци, а в най-добрия случай бях някъде „бягащ по вълните!“. И това можеше да ми коства много! Как ли?
Ами както слязох от палубата на кораба, със същото облекло отидох на ски. С кой акъл?! Настанихме се в комплекс „Малина“ и се засилихме към гардеробната да си наемем ски-оборудване. Но бай Захари още на входа ни изпари целия ентусиазъм - всичко било предварително заето за две седмици напред, заради немски, шведски, руски и какви ли не още групи. Тука отскочихме лесно - с по една торбичка от близкия „Кореком“, пълна с най-различни течно-димящи „комплименти“. Веднага намерихме първо допирни чаши, а после - дискусионни точки от местния и чуждестранен туристически фолклор. И разбира се, Захари ни запозна с достоен за нас ски-учител - точно веселяк. Като за шумните варненски моряци! Така за два дни се научих на „заветното рало“, та да мога да ползвам и по дългите ски-писти.
И с целия си акъл, и огромно самочувствие, още на третия ден, се спуснах от хижа Студенец. За моя радост, дори останах жив! Или поне не се натроших. Просто при щастливото падане, със ските се запрях на земята пред някакъв по-голям камък и малко клони, преди да продължа по един отвесен склон. И после вероятно към ... Небесата. Но пак късмет и Божията ръка! След късметлийската случка, малко се вразумих и престанах със спусканията от Студенец. Мирясах около гардеробната със ските и покрай бай Захари. Така се върнах и от зимуването жив-здрав. И явно сме се залюбили много, защото вдъхновен сВише, в началото на март 1984 г., предложих на приятелката си Христина да се оженим. А тя само трепетно пита:
- Ами Вале, то кой ще говори на родителите?
- Аз ще говоря, разбира се! Вече съм написал изложението, поне 30 минути хахахаа! И бутилка съм приготвил, за да говорим повечко...
Така след още два месеца бяхме вече женени. Почти по бързата процедура. Е, поне в началото погледнахме на живота някак отвисоко - от ресторанта и панорамата на хотел „Интернационал“ на Златните. Замечтани за предстоящия сватбен рейс на кораба. Една друга небивалица - семейна незабравка.
А за невярващите на гледачки, да подчертая нещо, което буквално го научих онзи ден от съпругата ми Христина. Тя била в София преди да се запознаем. И се натъкнала на гледачка (виж „Бележка под линия!“) - ама аматьорка случайна, приятелка на брат й. Като онази дето позна, че ще ходим на остров, който започвал с „М“ - в първата част. И тази жена, с която се виждат за пръв и последен път, разглеждайки кафяната чашка, предсказва на непознатата за мен още Христина, пътешествието й на кораб. Ама не само, че ще е на кораб, ами и че ще има премеждия, но ... накрая всичко ще мине благополучно! Е, какво да кажа пак? Голям страх брахме двамата на сватбения рейс - между смъртта и живота, но всичко ни се размина и сега пак сме си двамцата. Гледаме се живи и здрави!
- И колко години се гледате вече? - пита събеседникът ми Станимир.
- Колко... вече към 40!
Та така видях бял ден със сватба и семейно огнище, което и досега пламти повече или по-малко. Но с умиление си спомних единствения път, когато си купих злато - както съм го кръстил „злато за бял ден“! А шегобийците - роднини все ме съветват:
- Е, то вече да те е страх да си купиш друго злато. Да не се ожениш пак, де...
Честно, с това привърших златарския си период на Земята. Поне през този живот. И много искам други съкровища да си събирам - за там горе, на Небесата!
А урокът да слушам препатилите хора, го запомних завинаги. И някои гледачки покрай тях. Популярният български въпрос:
- Ти ли ще ми кажеш на мене? - го оставих по-настрана.
Ами оказа се, че има мноооого какво да ми се казва. И да ме учат също за света около нас. А по темата „невидим свят“, даже цял друг разказ изплува по-нататък. С други „чужденци“.
Със Станимир продължихме да споделяме впечатленията си за някои страни. Питам го: кажи сега 10-15 думи за Лондон. Най-типичното, примерно.
- Вальо, държа си боклука или фаса в ръцете, в джоба, за да го хвърля само на определеното място. Няма хлабаво - ще те фиксират и познай! Имат закони...
После продължихме повечко с историята на брега, на който се запознахме...
Бележка под линия:
Прочетох една статия за капитан Димитър Самсаров - починал наскоро. Светла му памет! Още в първия си рейс през 1973 г. отиват на ремонт в Индия. На кораба се качва и някакъв местен „шаман“ - гледач на ръка и други „магии“. Боцманът ги наричаше „амуджи“. Та той им предсказва в прав текст: този кораб скоро ще потъне! И след ремонта, кораб „Гоце Делчев“ наистина потъва - много зрелищно, дори страховито. На кея в Палермо - на остров Сицилия, заради предизвикана вълна от вулкана Етна. (чета и не вярвам! - мое допълнение)
Само да си представим сценката - магия: буквално, половината кораб се разцепва за минути до пирса пред очите на всички и остава единствено споменът за него!!
И в семеен план, сигурно следва познатата моряшка сценка от типа „татко си дойде, с голите ... ръце“. Така че по-предпазливо и с гледачките, и с амуджите. Всички не са „по калъп“ и ... само с 5 сетива.
Към двете снимки
На следващите две снимки - с първите трепети на запознанството от 1984 г.
Снимките, с които бяхме представени един на друг. И много скоро се запознахме...
Та докато се начудя какво ще правя в България няколко месеца, минах под венчило. Така неочаквано намереният пръстен на първия ми кораб и купеното злато, като предизвестие сВише, не след дълго си намериха женска ръка и топлина за цял живот.
Мина се един месец и решавам с приятели, повечето съученици от техникума, да ходим на Пампорово. На ски и чист въздух. Един епизод, в който започва да ми просветва, че морякът, като върви рядко по тази планета, губи реалността и най-вече твърдата почва. Тогава пак си хвърчах из моите облаци, а в най-добрия случай бях някъде „бягащ по вълните!“. И това можеше да ми коства много! Как ли?
Ами както слязох от палубата на кораба, със същото облекло отидох на ски. С кой акъл?! Настанихме се в комплекс „Малина“ и се засилихме към гардеробната да си наемем ски-оборудване. Но бай Захари още на входа ни изпари целия ентусиазъм - всичко било предварително заето за две седмици напред, заради немски, шведски, руски и какви ли не още групи. Тука отскочихме лесно - с по една торбичка от близкия „Кореком“, пълна с най-различни течно-димящи „комплименти“. Веднага намерихме първо допирни чаши, а после - дискусионни точки от местния и чуждестранен туристически фолклор. И разбира се, Захари ни запозна с достоен за нас ски-учител - точно веселяк. Като за шумните варненски моряци! Така за два дни се научих на „заветното рало“, та да мога да ползвам и по дългите ски-писти.
И с целия си акъл, и огромно самочувствие, още на третия ден, се спуснах от хижа Студенец. За моя радост, дори останах жив! Или поне не се натроших. Просто при щастливото падане, със ските се запрях на земята пред някакъв по-голям камък и малко клони, преди да продължа по един отвесен склон. И после вероятно към ... Небесата. Но пак късмет и Божията ръка! След късметлийската случка, малко се вразумих и престанах със спусканията от Студенец. Мирясах около гардеробната със ските и покрай бай Захари. Така се върнах и от зимуването жив-здрав. И явно сме се залюбили много, защото вдъхновен сВише, в началото на март 1984 г., предложих на приятелката си Христина да се оженим. А тя само трепетно пита:
- Ами Вале, то кой ще говори на родителите?
- Аз ще говоря, разбира се! Вече съм написал изложението, поне 30 минути хахахаа! И бутилка съм приготвил, за да говорим повечко...
Така след още два месеца бяхме вече женени. Почти по бързата процедура. Е, поне в началото погледнахме на живота някак отвисоко - от ресторанта и панорамата на хотел „Интернационал“ на Златните. Замечтани за предстоящия сватбен рейс на кораба. Една друга небивалица - семейна незабравка.
А за невярващите на гледачки, да подчертая нещо, което буквално го научих онзи ден от съпругата ми Христина. Тя била в София преди да се запознаем. И се натъкнала на гледачка (виж „Бележка под линия!“) - ама аматьорка случайна, приятелка на брат й. Като онази дето позна, че ще ходим на остров, който започвал с „М“ - в първата част. И тази жена, с която се виждат за пръв и последен път, разглеждайки кафяната чашка, предсказва на непознатата за мен още Христина, пътешествието й на кораб. Ама не само, че ще е на кораб, ами и че ще има премеждия, но ... накрая всичко ще мине благополучно! Е, какво да кажа пак? Голям страх брахме двамата на сватбения рейс - между смъртта и живота, но всичко ни се размина и сега пак сме си двамцата. Гледаме се живи и здрави!
- И колко години се гледате вече? - пита събеседникът ми Станимир.
- Колко... вече към 40!
Та така видях бял ден със сватба и семейно огнище, което и досега пламти повече или по-малко. Но с умиление си спомних единствения път, когато си купих злато - както съм го кръстил „злато за бял ден“! А шегобийците - роднини все ме съветват:
- Е, то вече да те е страх да си купиш друго злато. Да не се ожениш пак, де...
Честно, с това привърших златарския си период на Земята. Поне през този живот. И много искам други съкровища да си събирам - за там горе, на Небесата!
А урокът да слушам препатилите хора, го запомних завинаги. И някои гледачки покрай тях. Популярният български въпрос:
- Ти ли ще ми кажеш на мене? - го оставих по-настрана.
Ами оказа се, че има мноооого какво да ми се казва. И да ме учат също за света около нас. А по темата „невидим свят“, даже цял друг разказ изплува по-нататък. С други „чужденци“.
Със Станимир продължихме да споделяме впечатленията си за някои страни. Питам го: кажи сега 10-15 думи за Лондон. Най-типичното, примерно.
- Вальо, държа си боклука или фаса в ръцете, в джоба, за да го хвърля само на определеното място. Няма хлабаво - ще те фиксират и познай! Имат закони...
После продължихме повечко с историята на брега, на който се запознахме...
Бележка под линия:
Прочетох една статия за капитан Димитър Самсаров - починал наскоро. Светла му памет! Още в първия си рейс през 1973 г. отиват на ремонт в Индия. На кораба се качва и някакъв местен „шаман“ - гледач на ръка и други „магии“. Боцманът ги наричаше „амуджи“. Та той им предсказва в прав текст: този кораб скоро ще потъне! И след ремонта, кораб „Гоце Делчев“ наистина потъва - много зрелищно, дори страховито. На кея в Палермо - на остров Сицилия, заради предизвикана вълна от вулкана Етна. (чета и не вярвам! - мое допълнение)
Само да си представим сценката - магия: буквално, половината кораб се разцепва за минути до пирса пред очите на всички и остава единствено споменът за него!!
И в семеен план, сигурно следва познатата моряшка сценка от типа „татко си дойде, с голите ... ръце“. Така че по-предпазливо и с гледачките, и с амуджите. Всички не са „по калъп“ и ... само с 5 сетива.
Към двете снимки
На следващите две снимки - с първите трепети на запознанството от 1984 г.
Снимките, с които бяхме представени един на друг. И много скоро се запознахме...
Та докато се начудя какво ще правя в България няколко месеца, минах под венчило. Така неочаквано намереният пръстен на първия ми кораб и купеното злато, като предизвестие сВише, не след дълго си намериха женска ръка и топлина за цял живот.