НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НЕЗАЛИЧИМИТЕ
„Ти не си сама, сестричке. Където и да отидеш, каквото и да правиш, аз винаги ще бъда с теб.”
Кени Маккормик
Неотдавна, на гости от далечно Чикаго за пореден път дойде моят приятел Красимир Тодоров, когото всички наричаме Кеньо. Този път той бе придружен от повече „американци”, като най-интересни бяха двете му внучки Катина и Малина, съответно на една и на четири години. Подобно „лонг дистанс” пътуване с невръстни дечица е свързано с доста главоболия, но Кеньо беше спокоен, бих казал, дори щастлив, което се отнасяше и за двете млади дами. Това бе първи непосредствен контакт за тях с Родината и Краси бе наблюдавал с интерес реакциите им. Ще започна с отрицателните, които са две: Първо, защо толкова друсат детските колички по варненските тротоари и на второ място: защо възрастните българи не се усмихват на децата от количките. Ще ги отдам на неправилното, или поне различно, американско възпитание на подрастващите, но и аз мога да разкажа колко трудно минавам с пенсионерската си количка по кварталните тротоари, а мрачните физиономии на сънародниците ни вероятно са резултат именно от гореспоменатите пътища и други подобни явления.
Ние с Кеньо сме просто моряци, затова бързам към положителните детски отзиви: „Морето е най-прекрасното нещо на света, дядо”, казва внучката Малина, а двете с радост всеки ден го посещават на варненския плаж. Така е, като си нямат море в Чикаго, а друго хубаво нещо във Варна по мнението на момичетата е Морското училище и неговите курсанти. Те си нямат идея колко много девойки са мислели като тях. Малките дори се запознали с дежурния по КаПеПе, който се оказал ... симпатична курсантка и успели по младежки да се сприятелят и снимат с нея. Променя се и непроменимото по наше време Морско училище!
Бързам да уточня, че двете девойки, освен че носят красиви и популярни български имена, се учат да говорят чист български, без да пренебрегват английския и дори бяха посетили родното село на техните прапраотци - родителите на Кеньо. Не бих казал, че Краси е кой знае какъв патриот, но той е дългогодишен моряк и иска внучките му да знаят откъде идват. Ще рече, да не забравят кой е техният „порт приписки”, както го казват руснаците. В случая, Кеньо успешно бе изиграл ролята на „капитан порта”, въпреки, че е механик. Всеки път, като си тръгва от Родината, той изкупува почти всички новоизлезли книги от български писатели и поети, някои дори подарява на мен, за да можем после да ги обсъдим по средствата за комуникация. Той ми довери и мили снимки на децата пред Морското. Набързо реших, че за Вестника и Училището ще е добра реклама да сложим снимки на най-новите фенки на морската Алма матер, но после се сетих, че съгласно новите закони, личицата им ще бъдат заличени. Не мога да им причиня това и пращам на Наско снимки на дечица от моето семейство, които нося в сърцето си. Днес тях никой не може да заличи, защото те не са между живите и педофилите вече не са заплаха за тях, но нищо чудно в някакво бъдеще и тях да започнат да замазват. Да не забравяме некрофилите. И те са хора!!!
В интерес на истината, аз излязох с фотоапарата да заснема тротоарите на моята, дълга двеста метра улица, в центъра на Варна. Снимките излязоха по-грозни и от онези със заличените детски личица, затова и тях ще спестя на Читателя. Тук на помощ се притече Кеньо и ми изпрати снимка на тротоара пред неговия дом - реших, че става за гледане и на нея няма нищо за заличаване ...
По причина на настоящия текст препрочетох „До Чикаго и назад”. Пътеписът е написан през 1893 г. след пътуването на Алеко Константинов до Чикаго, за да посети Световното изложение, посветено на 400-ната годишнина от стъпването на Христофор Колумб на Американския бряг. Алеко, подобно на кеньовите внучки, също има и отрицателни, и положителни впечатления. Вторите наистина са много, но ще спомена само едно, защото е свързано с родното ми село Мала Кутловица: „Там ни посрещна една стара немка и ние условихме у нея една стая (другите бяха заети) за 8 дена да платим 9,5 долара. По-евтино от Кутловица!” ...
Забележките на двете девойки по отношение на варненските тротоари и отсъстващите усмивки са си едно нищо в сравнение с описанието, което прави Алеко на град Чикаго: „Целият град като че е една грамадна, вечно движеща се и вечно димяща фабрика. Цели слоеве дим като окаменял виси над гигантските домове и фабрики. Тренове един след други хвърчат над мостовете по всичките части на града. Къщите, улиците, целият град опушен, зацапан със сажди. Уж нов град, преди 25 години почти цял изгорял и отново застроен, па като погледнеш, ще речеш, че е строен преди петстотин години. Тъмен, мрачен, мръсен, със задушена атмосфера. В някои малки съединителни улички не можеш да изгазиш от гнусотии; но връх на нечистотиите то е реката Чикаго, която минува посред града: на повърхността на водата се образувал един тлъст, вонещ, сив каймак, да ти се превърне стомахът, като го погледнеш.”
Е, оттогава са минали само някакви си 132 години и ще помоля Кеньо да предаде на младите, че общинската власт ни е обещала: Само след няколко години нашите тротоари ще бъдат като тези в Чикаго. От нас се иска единствено да гласуваме за тази власт на предстоящите избори.
Хубаво е тези деца да знаят, че заличаването на детски лица не е само българска идея. Преди десетина години в Русия, а и в някои европейски държави бяха „заличени” дечицата от култовата анимация „Саут Парк”. Причини и оправдания винаги се намират. За мен лично най-симпатичен от невръстните „южняци” е Кени Маккормик - деветгодишно дете на бедни родители, който винаги е с качулка. Той разбира от тоалетен хумор и порнография, и често ги разяснява на приятелите си. Интересното е, че във всеки епизод Кени умира, но отново се появява в следващия, без никаква логика или обяснение. Днес аз вече съм сигурен, че ще загинем не от марсианци, емигранти или радиация, а от безумните решения на властта.
„Ти не си сама, сестричке. Където и да отидеш, каквото и да правиш, аз винаги ще бъда с теб.”
Кени Маккормик
Неотдавна, на гости от далечно Чикаго за пореден път дойде моят приятел Красимир Тодоров, когото всички наричаме Кеньо. Този път той бе придружен от повече „американци”, като най-интересни бяха двете му внучки Катина и Малина, съответно на една и на четири години. Подобно „лонг дистанс” пътуване с невръстни дечица е свързано с доста главоболия, но Кеньо беше спокоен, бих казал, дори щастлив, което се отнасяше и за двете млади дами. Това бе първи непосредствен контакт за тях с Родината и Краси бе наблюдавал с интерес реакциите им. Ще започна с отрицателните, които са две: Първо, защо толкова друсат детските колички по варненските тротоари и на второ място: защо възрастните българи не се усмихват на децата от количките. Ще ги отдам на неправилното, или поне различно, американско възпитание на подрастващите, но и аз мога да разкажа колко трудно минавам с пенсионерската си количка по кварталните тротоари, а мрачните физиономии на сънародниците ни вероятно са резултат именно от гореспоменатите пътища и други подобни явления.
Ние с Кеньо сме просто моряци, затова бързам към положителните детски отзиви: „Морето е най-прекрасното нещо на света, дядо”, казва внучката Малина, а двете с радост всеки ден го посещават на варненския плаж. Така е, като си нямат море в Чикаго, а друго хубаво нещо във Варна по мнението на момичетата е Морското училище и неговите курсанти. Те си нямат идея колко много девойки са мислели като тях. Малките дори се запознали с дежурния по КаПеПе, който се оказал ... симпатична курсантка и успели по младежки да се сприятелят и снимат с нея. Променя се и непроменимото по наше време Морско училище!
Бързам да уточня, че двете девойки, освен че носят красиви и популярни български имена, се учат да говорят чист български, без да пренебрегват английския и дори бяха посетили родното село на техните прапраотци - родителите на Кеньо. Не бих казал, че Краси е кой знае какъв патриот, но той е дългогодишен моряк и иска внучките му да знаят откъде идват. Ще рече, да не забравят кой е техният „порт приписки”, както го казват руснаците. В случая, Кеньо успешно бе изиграл ролята на „капитан порта”, въпреки, че е механик. Всеки път, като си тръгва от Родината, той изкупува почти всички новоизлезли книги от български писатели и поети, някои дори подарява на мен, за да можем после да ги обсъдим по средствата за комуникация. Той ми довери и мили снимки на децата пред Морското. Набързо реших, че за Вестника и Училището ще е добра реклама да сложим снимки на най-новите фенки на морската Алма матер, но после се сетих, че съгласно новите закони, личицата им ще бъдат заличени. Не мога да им причиня това и пращам на Наско снимки на дечица от моето семейство, които нося в сърцето си. Днес тях никой не може да заличи, защото те не са между живите и педофилите вече не са заплаха за тях, но нищо чудно в някакво бъдеще и тях да започнат да замазват. Да не забравяме некрофилите. И те са хора!!!
В интерес на истината, аз излязох с фотоапарата да заснема тротоарите на моята, дълга двеста метра улица, в центъра на Варна. Снимките излязоха по-грозни и от онези със заличените детски личица, затова и тях ще спестя на Читателя. Тук на помощ се притече Кеньо и ми изпрати снимка на тротоара пред неговия дом - реших, че става за гледане и на нея няма нищо за заличаване ...
По причина на настоящия текст препрочетох „До Чикаго и назад”. Пътеписът е написан през 1893 г. след пътуването на Алеко Константинов до Чикаго, за да посети Световното изложение, посветено на 400-ната годишнина от стъпването на Христофор Колумб на Американския бряг. Алеко, подобно на кеньовите внучки, също има и отрицателни, и положителни впечатления. Вторите наистина са много, но ще спомена само едно, защото е свързано с родното ми село Мала Кутловица: „Там ни посрещна една стара немка и ние условихме у нея една стая (другите бяха заети) за 8 дена да платим 9,5 долара. По-евтино от Кутловица!” ...
Забележките на двете девойки по отношение на варненските тротоари и отсъстващите усмивки са си едно нищо в сравнение с описанието, което прави Алеко на град Чикаго: „Целият град като че е една грамадна, вечно движеща се и вечно димяща фабрика. Цели слоеве дим като окаменял виси над гигантските домове и фабрики. Тренове един след други хвърчат над мостовете по всичките части на града. Къщите, улиците, целият град опушен, зацапан със сажди. Уж нов град, преди 25 години почти цял изгорял и отново застроен, па като погледнеш, ще речеш, че е строен преди петстотин години. Тъмен, мрачен, мръсен, със задушена атмосфера. В някои малки съединителни улички не можеш да изгазиш от гнусотии; но връх на нечистотиите то е реката Чикаго, която минува посред града: на повърхността на водата се образувал един тлъст, вонещ, сив каймак, да ти се превърне стомахът, като го погледнеш.”
Е, оттогава са минали само някакви си 132 години и ще помоля Кеньо да предаде на младите, че общинската власт ни е обещала: Само след няколко години нашите тротоари ще бъдат като тези в Чикаго. От нас се иска единствено да гласуваме за тази власт на предстоящите избори.
Хубаво е тези деца да знаят, че заличаването на детски лица не е само българска идея. Преди десетина години в Русия, а и в някои европейски държави бяха „заличени” дечицата от култовата анимация „Саут Парк”. Причини и оправдания винаги се намират. За мен лично най-симпатичен от невръстните „южняци” е Кени Маккормик - деветгодишно дете на бедни родители, който винаги е с качулка. Той разбира от тоалетен хумор и порнография, и често ги разяснява на приятелите си. Интересното е, че във всеки епизод Кени умира, но отново се появява в следващия, без никаква логика или обяснение. Днес аз вече съм сигурен, че ще загинем не от марсианци, емигранти или радиация, а от безумните решения на властта.
„Променя се и непроменимото по наше време Морско училище!“ Курсант Мария Негозова отдава чест на националния флаг. Снимка Иван САВОВ
1934 г. С. Гушанци. Сватбата на сестрата на майка ми. Децата са на почит и на първа линия!
1954 г. Аз и незабравимият ми племенник Чавдар.
„Морето е най-прекрасното нещо на света, дядо”, казва внучката Малина. Снимка Иван САВОВ
1937 г. Сестра ми с братовчедите Боко, Вики и Калинка. Не са ли сладури!
Кени Маккормик от Саут Парк, адаш на дядо Кени от Чикаго ...
Не е фотошоп. Такъв е тротоарът на Кеньо в Чикаго.
Настоящата американска власт успя да се озъби на хлапетата и нарече сериала „нерелевантен”. На това място Ерик Картман, най - отраканият малчуган от Южен Парк, би възкликнал: Господи, благодаря ти за идиотите! Амин!
То да наречеш така сатиричен сериал, който е в 27-ия си сезон и се гледа и обсъжда с интерес от всички американци ... Моето отношение към сериала не е еднозначно, но към днешната американска власт е.
Героите от „южния парк” са мои любимци, но както е тръгнало, нищо чудно самите американци да заличат и децата от фамилия Симпсън. Помня как веднъж сестричката на Барт Симпсън му каза: „Гледай, Барт, това са емигранти. Те много работят и се образоват, за да станат тъпи и мързеливи американци.” Малко чувство за хумор не е навредило никому, но напоследък в САЩ се чувства силен дефицит на това човешко качество, особено по „високите етажи” на официалната власт.
Не зная дали кеньовите внучки гледат „Южния парк”, май им е рано още, но ще го помоля на чист български да им предаде, че КЕНИ Е ЖИВЯЛ, КЕНИ Е ЖИВ И КЕНИ ЩЕ ЖИВЕЕ!
Признавам, че малкият Кени Маккормик ме накара да приемам с усмивка собствената си неизбежна бъдеща смърт.
Напоследък все по-често се замислям как да заличим втръсналите ни бездарни, та чак тъпи политици. Ето, че и на мен започнаха да ми минават такива мисли, но надежда има ако всеки помни, че днес дойдоха за Кени, утре ще дойдат за нас.
Пожелавам на цялата Кеньова фамилия да са живи и здрави. Не пускайте на малките внуци „Южен Парк”, но за довиждане ще ви цитирам дословно една мисъл от този велик сериал: „Помислете, Люк Скайуокър и Дядо Коледа са повлияли на вашия живот повече от реалните хора около вас. Реален или не, но Исус е повлиял на света в по-голяма степен, отколкото ние самите, като същото можем да кажем за Бъгс Бъни, Супермен и Хари Потър. Те промениха нашия живот и отношението ни към света. Нима това не ги прави поне малко реални? Нищо че са измислени, те са по-важни от много от нас и ще живеят и след като ние всички умрем. Е, нима в известен смисъл, те не са по-реални от много от нас ...”
Дължа едно уточнение към читателите. С Красимир Тодоров имаме повече различия, отколкото прилики. Различни са политическите ни, литературни, та и музикални вкусове, но си приличаме по стремежа ни към свобода, справедливост и всеобщо право на лично мнение, дори когато не съвпада с нашето.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
То да наречеш така сатиричен сериал, който е в 27-ия си сезон и се гледа и обсъжда с интерес от всички американци ... Моето отношение към сериала не е еднозначно, но към днешната американска власт е.
Героите от „южния парк” са мои любимци, но както е тръгнало, нищо чудно самите американци да заличат и децата от фамилия Симпсън. Помня как веднъж сестричката на Барт Симпсън му каза: „Гледай, Барт, това са емигранти. Те много работят и се образоват, за да станат тъпи и мързеливи американци.” Малко чувство за хумор не е навредило никому, но напоследък в САЩ се чувства силен дефицит на това човешко качество, особено по „високите етажи” на официалната власт.
Не зная дали кеньовите внучки гледат „Южния парк”, май им е рано още, но ще го помоля на чист български да им предаде, че КЕНИ Е ЖИВЯЛ, КЕНИ Е ЖИВ И КЕНИ ЩЕ ЖИВЕЕ!
Признавам, че малкият Кени Маккормик ме накара да приемам с усмивка собствената си неизбежна бъдеща смърт.
Напоследък все по-често се замислям как да заличим втръсналите ни бездарни, та чак тъпи политици. Ето, че и на мен започнаха да ми минават такива мисли, но надежда има ако всеки помни, че днес дойдоха за Кени, утре ще дойдат за нас.
Пожелавам на цялата Кеньова фамилия да са живи и здрави. Не пускайте на малките внуци „Южен Парк”, но за довиждане ще ви цитирам дословно една мисъл от този велик сериал: „Помислете, Люк Скайуокър и Дядо Коледа са повлияли на вашия живот повече от реалните хора около вас. Реален или не, но Исус е повлиял на света в по-голяма степен, отколкото ние самите, като същото можем да кажем за Бъгс Бъни, Супермен и Хари Потър. Те промениха нашия живот и отношението ни към света. Нима това не ги прави поне малко реални? Нищо че са измислени, те са по-важни от много от нас и ще живеят и след като ние всички умрем. Е, нима в известен смисъл, те не са по-реални от много от нас ...”
Дължа едно уточнение към читателите. С Красимир Тодоров имаме повече различия, отколкото прилики. Различни са политическите ни, литературни, та и музикални вкусове, но си приличаме по стремежа ни към свобода, справедливост и всеобщо право на лично мнение, дори когато не съвпада с нашето.
Сл. ПЕШКОВ - моряк