НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КИНОТО НА СТЕНАТА
Гледането на кино под открито небе е преживяване, което не струва нищо, но се помни цял живот. И ако днес за целта се изисква голям двор или градина, в моята младост ние ползвахме селските площади, корабните палуби и физкултурния салон на Морското училище. Допълнителен чар на преживяването добавяха личните столчета, възглавнички и леглата - постелки, родени от фантазията на киноманите. Кълна се, че и самите филми придобиваха някакъв по-специален смисъл в необичайната обстановка. Днес смело мога да кажа, че германският „Белия прах”, английският „Подпалвачът”, родните „Под игото” и „Опълченците на Шипка”, та дори и съветският „Смели хора”, надали притежаваха кой знае какви филмови качества, но изгледани под звездното селско небе на измазаната сляпа стена от дома на архитект Асен Гоцов в Мала Кутловица, те придобиваха култов статус в детското ми съзнание. Движещите се картинки бяха сами по себе си културно и техническо събитие за онова време. Нещо като тест на Роршах за бедните жители на моето село, момчетата затворени в Морското и откъснатите от дом и родина моряци. За личностното функциониране на зрителите и техния емоционален статус, имат думата психолозите, а ние просто ще си разказваме лакърдии от моряклъка ...
В Морското филмите също не бяха от онези, които ще се превърнат в безсмъртни шедьоври на световното кино, но аз и тях помня. Ще дам само един пример. През 1969-та, в пети курс, ни пуснаха един филм, съветски, както обикновено и никому неизвестен чак и до днес, а аз още не съм го забравил. Казваше се „Всяка вечер в 11” и някой може да го нарече мелодрама, но за мен той си остава напрегнат трилър или психодрама, която има своето място в историята на руското кино. Ето за какво се разказваше в този незаобичан и пренебрегнат от тогавашната власт филм. Група съветски младежи, след пийване в ресторант, колко типично наистина, спряха пред уличен телефонен автомат и започнаха следната игра: всеки от тях измисляше случайно число, а главният герой го набираше на шайбата. Подпийналата компания бе заклела нашия човек, ако отсреща се обади девойка, да се ожени за нея и той наистина чу красив женски алт, но се изплаши и окачи слушалката, като излъга, че е попаднал на мъж. Мекият дамски глас обаче започна да го преследва в спомените му, той успя да възстанови числата (чиста кримка) и натам е трилър ... Аз наистина не помня коя точно се оказа случайно набраната по телефона девойка, макар че имаше и такъв елемент в сюжета, но филмът ме развълнува и бях учуден от слабата му популярност тогава.
Минаха години, много неща забравих, но „Всяка вечер в 11” - не. Покрай есето, реших да проследя тогавашната съдба на този филм. Оказа се че в онези години той е бил отречен като идеологически неиздържан, но зрителският интерес бил огромен. Министерството на съобщенията дори се оплакало, че в продължение на години, всяка вечер от 10 вечерта до полунощ, телефонните линии са били претоварени, а много нови семейства били създадени по идеята за телефонна любов от въпросния филм!
Изпитах гордост, Читателю. Та аз съм моряк, а не кинокритик и няма как малобройната киноаудитория от остригани моряци, които мечтаят за „човешко докосване”, както би се изразил великият Брус Спрингстийн, да е повлияла на съветското, кАмо ли, на световното кино ...
Подобна бе и „моряшката” съдба на съветския двусериен телевизионен филм „Ирония на съдбата”. Гледахме го на „огледалото” на стария „Вола”, някъде в Атлантика, през 1977-ма, на шестия месец от дълъг и скучен рейс. Постелките, възглавничките и морякът-огняр Педро Йотата на киномашината, си бяха все същите, но филмът изненада екипажа с визия и съдържание. С днешна дата ще уточня, че този филм, режисьорът, сценаристът и актьорите, след години ще се превърнат в легенди на съветското кино, благодарение именно на него, но тогава приписах силното му човешко въздействие на дългото ни отсъствие от дома и скуката по време на монотонните океански преходи. Някой може да каже, че е помогнал и фактът, че филмът, както и предишния, започват с близка до моряшките души пиянска история, но това е съвсем друг разговор ...
Оригиналното руско заглавие, изписано в началото на лентата, беше „Честита баня! Ирония на съдбата” и филмът така и започна: няколко московски авери отидоха преди Нова Година по традиция на баня, където, пак традиционно, се напиха. Единият от компанията трябваше да лети за Ленинград, но по вина на алкохола, в самолета качиха най-безпомощния и естествено - грешен човек. Той се казва Женя Лукашин, скромен московчанин, който хич не носи на пиене. В града на Нева, неподозиращият нищо и все още замаян Женя, се качи на такси, каза московския си адрес и от тук започна филмът.
Оказа се, че не само външно и по вътрешна архитектура жилищните сгради са еднакви, но и по номерата на блоковете и апартаментите, че и по ключовете. Тези соц битовизми звучаха доста различно от надстройката на добрия стар „Вола”, когато седиш на капаците на хамбар номер пет, а над теб е звездното атлантическо небе. Това едно на ръка, но и самият филм не беше баш кино, а нещо като мюзикъл, рецитал, или бог знае какво. Имаше една песен в него, която изпя въпросният Лукашин и тя много ме впечатли. Съдете сами: Песента се казваше „Ако вие нямахте леля”(!) и в нея се пееше, че ако нямате дом, то той никога няма да изгори, ако нямате жена, тя няма да избяга с любовника си, ако нямате куче, няма да го отрови съседа и накрая:
Ако вие нямате леля, то няма никога да я изгубите
Ако вие не живеете, то няма и как да умрете ...
Горе долу такива бяха и другите песни във филма, а една реплика бе като удар с чук по коравите ни моряшки глави: „Господи, колко скучно живеем! Изчезна от живота ни духът на авантюризма. Ние престанахме да се катерим до прозореца на любимите девойки и да извършваме големи красиви глупости.”
След прожекцията нямаше смях и коментари, а всички тихо се прибраха по кабините, мостика и машината.
После филмът стана култ, никоя Нова Година не минаваше без него, а Рязанов, Мягков, Брилска, Яковлев, Бурков, Ширвиндт и Лия Ахеджакова - звезди с неувяхваща слава в историята на съветското кино. Скоро всеки руснак знаеше знаменития адрес „Улица „Строители“ номер 3, блок 25, апартамент 12“. Филмът дори започваше с мултипликация, в която се разказваше как се застрояват такива безумно еднообразни жилищни комплекси. Наистина новаторска идея!
От огледалото на корабната надстройка „Ирония на съдбата” изглеждаше съвсем близко до моряшката ни съдба. Та нали ние всички бяхме събратя на скромния московчанин Женя Лукашин, който на връх Нова Година се озовава на необичайно място. А какво по-необичайно от корабна палуба, място за гледане на новогодишен филм. Гледал съм и моряшкия „Полосатый рейс” на това място, но той е за очите, а „Иронията” е за ума и признавам, че повече пасва на деликатните моряшки души.
Като доказателство за гениалното съдържание на „Ирония на съдбата” ще цитирам само един кратък епизод, Читателю, а ти ще решиш дали да си пуснеш този шедьовър на социалистическото изкуство:
- И погрешно го качили на самолета.
- От банята?
- Не. В банята самолет не е имало.
Приятно гледане на домашния киноекран!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Гледането на кино под открито небе е преживяване, което не струва нищо, но се помни цял живот. И ако днес за целта се изисква голям двор или градина, в моята младост ние ползвахме селските площади, корабните палуби и физкултурния салон на Морското училище. Допълнителен чар на преживяването добавяха личните столчета, възглавнички и леглата - постелки, родени от фантазията на киноманите. Кълна се, че и самите филми придобиваха някакъв по-специален смисъл в необичайната обстановка. Днес смело мога да кажа, че германският „Белия прах”, английският „Подпалвачът”, родните „Под игото” и „Опълченците на Шипка”, та дори и съветският „Смели хора”, надали притежаваха кой знае какви филмови качества, но изгледани под звездното селско небе на измазаната сляпа стена от дома на архитект Асен Гоцов в Мала Кутловица, те придобиваха култов статус в детското ми съзнание. Движещите се картинки бяха сами по себе си културно и техническо събитие за онова време. Нещо като тест на Роршах за бедните жители на моето село, момчетата затворени в Морското и откъснатите от дом и родина моряци. За личностното функциониране на зрителите и техния емоционален статус, имат думата психолозите, а ние просто ще си разказваме лакърдии от моряклъка ...
В Морското филмите също не бяха от онези, които ще се превърнат в безсмъртни шедьоври на световното кино, но аз и тях помня. Ще дам само един пример. През 1969-та, в пети курс, ни пуснаха един филм, съветски, както обикновено и никому неизвестен чак и до днес, а аз още не съм го забравил. Казваше се „Всяка вечер в 11” и някой може да го нарече мелодрама, но за мен той си остава напрегнат трилър или психодрама, която има своето място в историята на руското кино. Ето за какво се разказваше в този незаобичан и пренебрегнат от тогавашната власт филм. Група съветски младежи, след пийване в ресторант, колко типично наистина, спряха пред уличен телефонен автомат и започнаха следната игра: всеки от тях измисляше случайно число, а главният герой го набираше на шайбата. Подпийналата компания бе заклела нашия човек, ако отсреща се обади девойка, да се ожени за нея и той наистина чу красив женски алт, но се изплаши и окачи слушалката, като излъга, че е попаднал на мъж. Мекият дамски глас обаче започна да го преследва в спомените му, той успя да възстанови числата (чиста кримка) и натам е трилър ... Аз наистина не помня коя точно се оказа случайно набраната по телефона девойка, макар че имаше и такъв елемент в сюжета, но филмът ме развълнува и бях учуден от слабата му популярност тогава.
Минаха години, много неща забравих, но „Всяка вечер в 11” - не. Покрай есето, реших да проследя тогавашната съдба на този филм. Оказа се че в онези години той е бил отречен като идеологически неиздържан, но зрителският интерес бил огромен. Министерството на съобщенията дори се оплакало, че в продължение на години, всяка вечер от 10 вечерта до полунощ, телефонните линии са били претоварени, а много нови семейства били създадени по идеята за телефонна любов от въпросния филм!
Изпитах гордост, Читателю. Та аз съм моряк, а не кинокритик и няма как малобройната киноаудитория от остригани моряци, които мечтаят за „човешко докосване”, както би се изразил великият Брус Спрингстийн, да е повлияла на съветското, кАмо ли, на световното кино ...
Подобна бе и „моряшката” съдба на съветския двусериен телевизионен филм „Ирония на съдбата”. Гледахме го на „огледалото” на стария „Вола”, някъде в Атлантика, през 1977-ма, на шестия месец от дълъг и скучен рейс. Постелките, възглавничките и морякът-огняр Педро Йотата на киномашината, си бяха все същите, но филмът изненада екипажа с визия и съдържание. С днешна дата ще уточня, че този филм, режисьорът, сценаристът и актьорите, след години ще се превърнат в легенди на съветското кино, благодарение именно на него, но тогава приписах силното му човешко въздействие на дългото ни отсъствие от дома и скуката по време на монотонните океански преходи. Някой може да каже, че е помогнал и фактът, че филмът, както и предишния, започват с близка до моряшките души пиянска история, но това е съвсем друг разговор ...
Оригиналното руско заглавие, изписано в началото на лентата, беше „Честита баня! Ирония на съдбата” и филмът така и започна: няколко московски авери отидоха преди Нова Година по традиция на баня, където, пак традиционно, се напиха. Единият от компанията трябваше да лети за Ленинград, но по вина на алкохола, в самолета качиха най-безпомощния и естествено - грешен човек. Той се казва Женя Лукашин, скромен московчанин, който хич не носи на пиене. В града на Нева, неподозиращият нищо и все още замаян Женя, се качи на такси, каза московския си адрес и от тук започна филмът.
Оказа се, че не само външно и по вътрешна архитектура жилищните сгради са еднакви, но и по номерата на блоковете и апартаментите, че и по ключовете. Тези соц битовизми звучаха доста различно от надстройката на добрия стар „Вола”, когато седиш на капаците на хамбар номер пет, а над теб е звездното атлантическо небе. Това едно на ръка, но и самият филм не беше баш кино, а нещо като мюзикъл, рецитал, или бог знае какво. Имаше една песен в него, която изпя въпросният Лукашин и тя много ме впечатли. Съдете сами: Песента се казваше „Ако вие нямахте леля”(!) и в нея се пееше, че ако нямате дом, то той никога няма да изгори, ако нямате жена, тя няма да избяга с любовника си, ако нямате куче, няма да го отрови съседа и накрая:
Ако вие нямате леля, то няма никога да я изгубите
Ако вие не живеете, то няма и как да умрете ...
Горе долу такива бяха и другите песни във филма, а една реплика бе като удар с чук по коравите ни моряшки глави: „Господи, колко скучно живеем! Изчезна от живота ни духът на авантюризма. Ние престанахме да се катерим до прозореца на любимите девойки и да извършваме големи красиви глупости.”
След прожекцията нямаше смях и коментари, а всички тихо се прибраха по кабините, мостика и машината.
После филмът стана култ, никоя Нова Година не минаваше без него, а Рязанов, Мягков, Брилска, Яковлев, Бурков, Ширвиндт и Лия Ахеджакова - звезди с неувяхваща слава в историята на съветското кино. Скоро всеки руснак знаеше знаменития адрес „Улица „Строители“ номер 3, блок 25, апартамент 12“. Филмът дори започваше с мултипликация, в която се разказваше как се застрояват такива безумно еднообразни жилищни комплекси. Наистина новаторска идея!
От огледалото на корабната надстройка „Ирония на съдбата” изглеждаше съвсем близко до моряшката ни съдба. Та нали ние всички бяхме събратя на скромния московчанин Женя Лукашин, който на връх Нова Година се озовава на необичайно място. А какво по-необичайно от корабна палуба, място за гледане на новогодишен филм. Гледал съм и моряшкия „Полосатый рейс” на това място, но той е за очите, а „Иронията” е за ума и признавам, че повече пасва на деликатните моряшки души.
Като доказателство за гениалното съдържание на „Ирония на съдбата” ще цитирам само един кратък епизод, Читателю, а ти ще решиш дали да си пуснеш този шедьовър на социалистическото изкуство:
- И погрешно го качили на самолета.
- От банята?
- Не. В банята самолет не е имало.
Приятно гледане на домашния киноекран!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
На „огледалото” на стария „Вола” екипажът е гледал не един и не два филма.
Андрей Мягков и Барбара Брилска като Женя и Надя във филма „Честита баня! Ирония на съдбата” (1975).
Вдясно: „Женя Лукашин, скромен московчанин, който хич не носи на пиене“…
Един от афишите за втората серия.
Афишът, с който филмът „Честита баня! Ирония на съдбата” се разпространява в англоезични държави.
Режисьор на филма „Всяка вечер в 11” е Самсон Йосифович Самсонов (1921-2002 г., но в акта му за раждане е записан като Самсон Йосифович Эйдельштейн). След 1990 г. си възстановява рождената фамилия.
Един от популярните афиши, използван при разпространението на филма „Всяка вечер в 11”.