НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И АЛЕЯТА НА ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ
В началото бе Училището; и ние бяхме в Него; и То беше в нас. Всичко чрез Него стана; без Него не е станало нищо от това, което е станало. То беше светлина, която ни води в тъмнината.
Алеята е дошла после и нямам спомен за нея, но тя е част от Него и аз й дължа почит, защото съм част от Училището. Допускам, че има различни нюанси в отношението към нея, различни мнения има и за Него, но това е животът на морския човек, а ние винаги ще пазим и обичаме нашите преподаватели, каквито и различия да има в спомените ни за тях.
От всичките 27 „присъстващи” на Алеята, познавах лично само шестима, тъй като те ми преподаваха. Това изчерпва съдържанието на наречието „лично”. Единствено с Великов имах „по-близък контакт”, защото присъствах на погребението му като част от почетно военно отделение, което по традиция придружава тези ритуали.
От 27-те избрани за алеята, цели 23-ма са с военно звание. В четиримата цивилни съм включил и майор Грамчев, защото той бе пО цивилен и от тези без пагони, не че някога съм го виждал униформен. Две години ми преподава този благ човек, познавах и дъщеря му Билка, а със сина му Мишо и до днес съм приятел. Семейство Грамчеви са генетично неприспособими към военния ред, поради своята безгранична доброта.
Шестимата, които съм имал честта да срещна в лекционната зала са: Грама, Папаза, Станчев, железния канцлер Антонов, Великов и Медникаров. Гледам си оценките от дипломата и виждам, че петима от тях са ми писали само петици и шестици, а „заслугата” на Канцлера е, че не ме е късал на зачота и съм го взел от първия опит. Имам и тройки в подлистника на дипломата, но се надявам някой ден и те, а и онези, които са ми писали шестици (философия, електротехника, автоматично регулиране, дескриптивна геометрия и ремонт), да украсят с барелефите си Алеята. Намеквам за Интеграла, Кориолиса, Снежка, Плавника, Авемарията, Керемидата, Татко Лъв, Кюла, Помпата, Бошнака, Ицо Парата, Сара, Пенков, Големия и Малкия Гриша, Марин Недев, Дилян, и всеки споменат с добра дума от Брата Курсант, но тук е на ход Комисията към Съвета на Училището ...
Всъщност, въпреки онзи сакрален контакт с капитан ІІІ ранг Великов, най-близък от преподавателите ми е Бай Грам. Заради неговия асистент Жоро Интеграла и сина му Мишо Грамчев, с когото ме свързват четири години в Морското и още толкова в съвместни плавания по корабите на БМФ. Пък сме и градски от Дивия Северозапад.
Чета в интернет спомените и автобиографиите на съвременниците, написани собственоръчно, с цел документално и автентично да се разкрият професионалния и морален лик на номинираните и вечеИзбраните.
Сякаш са писани в следствения арест на народната милиция. С възхищение ще отлича само двама от свидетелите - Кюла и Жоро Интеграла. Първият е откровено несъгласен с фатмашкия дух във ВНВМУ, а моят градски Георги Георгиев е леко възмутен от наглото присъствие на Дичо Узунов по време на негово упражнение по математика. Той и Кюла не цепи басма на училищния сатрап, но го замазва накрая. Партийна дисциплина. Кюла ми писа тройка по съпромат (и с право), а при Жоро имах само шестици. И аз, и Жоро Интеграла сме родени в съседни бедни селца на оня Северозапад, завършили сме средното си образование в Михайловград, а математиката, за щастие, ни е преподавал един и същи даскал - незабравимият Димитър Димитров.
Впечатли ме и мъжкото поведение на Снежка в книгата, посветена на любимите ни преподаватели. Там тя „поради лични съображения” е пожелала автобиографията й да е преразказана в трето лице ед. ч., което й прави чест и освобождава текста от самохвалството и словоблудството, за които споменах по-горе.
Интересно ми е какво би написал Папаза в графата „близки и роднини засегнати от мероприятия на народната власт”, ако е вярно това, че е роднина на Великия Жорж Папазов. И той от Ямбол, преди да стане знаменит парижанин. Пък и много си мязат по свободен човешки дух и неординарна професионална мисъл.
Великов е корабостроител по образование - неособено престижна и почти секретна военноморска дисциплина по наше време. Точно тогава дори „закриха” специалността в Училището, а Институтът по корабна хидромеханика още не съществуваше. Всички преподаватели във ВНВМУ бяха светила, а някои - дори легенди. Великов бе от младите - без следи от слава и курсантски легенди около името му. Помня го по една много тривиална причина - обичах да си водя четливи и красиви записки по време на лекции. Нямаше учебници по морските дисциплини тогава, учехме от записки, а моите бяха цветни, красиви и много търсени. Затова помня с уважение и благодарност капитан ІІІ ранг Великов - той преподаваше бавно, обстоятелствено и ни изчакваше да запишем чутото. Ротните гении сигурно са се отегчавали на неговите лекции, но за нас обикновените момчета, лекциите по хидродинамика бяха истинска наслада, а тетрадката ми - курсантски шедьовър. Четлива, цветна, с помощни коментари в полетата и много удобна за подготовка по тази теоретична и откровено скучна дисциплина.
Имаше артистични, та чак магнетични даскали като Станчев и Папазов, лекциите им бяха истинско шоу, но записките ми по техните науки не бяха полезни по време на изпитната сесия. Великов не бе артистичен, но лекциите за него бяха нещо свято: невисок, спокоен, с мек тембър, той буквално ни диктуваше важните неща. Този офицер никога и никому не се скара, не повиши глас и сигурно нямаше да го запомня, ако не беше се споминал веднага след изпита ни. Той тогава ходеше до Ленинград заради някаква дисертация, но сигурно и смъртта му щях да пропусна, ако не бях назначен за командир на почетното погребално отделение. Помня, че с някаква „молотовка” ходихме до шуменско село, но дали карахме тялото от селото до офицерските блокове на „Чаталджа” , или обратното, не зная. Съпругата му бе също дребна, цялата в черно и някой спомена, че е рускиня. Времето бе мрачно, ръмеше студен дъждец и всичко бе много, ама много тъжно. Прибавете и това, че трябваше да чистим пушките след традиционните залпове на гроба ... Всичко беше мрачно в този ден: времето, хората и самото погребение. Днес научавам, че морското училище в СССР, което е завършил Великов, се казва „Дзерджински”.
В началото бе Училището; и ние бяхме в Него; и То беше в нас. Всичко чрез Него стана; без Него не е станало нищо от това, което е станало. То беше светлина, която ни води в тъмнината.
Алеята е дошла после и нямам спомен за нея, но тя е част от Него и аз й дължа почит, защото съм част от Училището. Допускам, че има различни нюанси в отношението към нея, различни мнения има и за Него, но това е животът на морския човек, а ние винаги ще пазим и обичаме нашите преподаватели, каквито и различия да има в спомените ни за тях.
От всичките 27 „присъстващи” на Алеята, познавах лично само шестима, тъй като те ми преподаваха. Това изчерпва съдържанието на наречието „лично”. Единствено с Великов имах „по-близък контакт”, защото присъствах на погребението му като част от почетно военно отделение, което по традиция придружава тези ритуали.
От 27-те избрани за алеята, цели 23-ма са с военно звание. В четиримата цивилни съм включил и майор Грамчев, защото той бе пО цивилен и от тези без пагони, не че някога съм го виждал униформен. Две години ми преподава този благ човек, познавах и дъщеря му Билка, а със сина му Мишо и до днес съм приятел. Семейство Грамчеви са генетично неприспособими към военния ред, поради своята безгранична доброта.
Шестимата, които съм имал честта да срещна в лекционната зала са: Грама, Папаза, Станчев, железния канцлер Антонов, Великов и Медникаров. Гледам си оценките от дипломата и виждам, че петима от тях са ми писали само петици и шестици, а „заслугата” на Канцлера е, че не ме е късал на зачота и съм го взел от първия опит. Имам и тройки в подлистника на дипломата, но се надявам някой ден и те, а и онези, които са ми писали шестици (философия, електротехника, автоматично регулиране, дескриптивна геометрия и ремонт), да украсят с барелефите си Алеята. Намеквам за Интеграла, Кориолиса, Снежка, Плавника, Авемарията, Керемидата, Татко Лъв, Кюла, Помпата, Бошнака, Ицо Парата, Сара, Пенков, Големия и Малкия Гриша, Марин Недев, Дилян, и всеки споменат с добра дума от Брата Курсант, но тук е на ход Комисията към Съвета на Училището ...
Всъщност, въпреки онзи сакрален контакт с капитан ІІІ ранг Великов, най-близък от преподавателите ми е Бай Грам. Заради неговия асистент Жоро Интеграла и сина му Мишо Грамчев, с когото ме свързват четири години в Морското и още толкова в съвместни плавания по корабите на БМФ. Пък сме и градски от Дивия Северозапад.
Чета в интернет спомените и автобиографиите на съвременниците, написани собственоръчно, с цел документално и автентично да се разкрият професионалния и морален лик на номинираните и вечеИзбраните.
Сякаш са писани в следствения арест на народната милиция. С възхищение ще отлича само двама от свидетелите - Кюла и Жоро Интеграла. Първият е откровено несъгласен с фатмашкия дух във ВНВМУ, а моят градски Георги Георгиев е леко възмутен от наглото присъствие на Дичо Узунов по време на негово упражнение по математика. Той и Кюла не цепи басма на училищния сатрап, но го замазва накрая. Партийна дисциплина. Кюла ми писа тройка по съпромат (и с право), а при Жоро имах само шестици. И аз, и Жоро Интеграла сме родени в съседни бедни селца на оня Северозапад, завършили сме средното си образование в Михайловград, а математиката, за щастие, ни е преподавал един и същи даскал - незабравимият Димитър Димитров.
Впечатли ме и мъжкото поведение на Снежка в книгата, посветена на любимите ни преподаватели. Там тя „поради лични съображения” е пожелала автобиографията й да е преразказана в трето лице ед. ч., което й прави чест и освобождава текста от самохвалството и словоблудството, за които споменах по-горе.
Интересно ми е какво би написал Папаза в графата „близки и роднини засегнати от мероприятия на народната власт”, ако е вярно това, че е роднина на Великия Жорж Папазов. И той от Ямбол, преди да стане знаменит парижанин. Пък и много си мязат по свободен човешки дух и неординарна професионална мисъл.
Великов е корабостроител по образование - неособено престижна и почти секретна военноморска дисциплина по наше време. Точно тогава дори „закриха” специалността в Училището, а Институтът по корабна хидромеханика още не съществуваше. Всички преподаватели във ВНВМУ бяха светила, а някои - дори легенди. Великов бе от младите - без следи от слава и курсантски легенди около името му. Помня го по една много тривиална причина - обичах да си водя четливи и красиви записки по време на лекции. Нямаше учебници по морските дисциплини тогава, учехме от записки, а моите бяха цветни, красиви и много търсени. Затова помня с уважение и благодарност капитан ІІІ ранг Великов - той преподаваше бавно, обстоятелствено и ни изчакваше да запишем чутото. Ротните гении сигурно са се отегчавали на неговите лекции, но за нас обикновените момчета, лекциите по хидродинамика бяха истинска наслада, а тетрадката ми - курсантски шедьовър. Четлива, цветна, с помощни коментари в полетата и много удобна за подготовка по тази теоретична и откровено скучна дисциплина.
Имаше артистични, та чак магнетични даскали като Станчев и Папазов, лекциите им бяха истинско шоу, но записките ми по техните науки не бяха полезни по време на изпитната сесия. Великов не бе артистичен, но лекциите за него бяха нещо свято: невисок, спокоен, с мек тембър, той буквално ни диктуваше важните неща. Този офицер никога и никому не се скара, не повиши глас и сигурно нямаше да го запомня, ако не беше се споминал веднага след изпита ни. Той тогава ходеше до Ленинград заради някаква дисертация, но сигурно и смъртта му щях да пропусна, ако не бях назначен за командир на почетното погребално отделение. Помня, че с някаква „молотовка” ходихме до шуменско село, но дали карахме тялото от селото до офицерските блокове на „Чаталджа” , или обратното, не зная. Съпругата му бе също дребна, цялата в черно и някой спомена, че е рускиня. Времето бе мрачно, ръмеше студен дъждец и всичко бе много, ама много тъжно. Прибавете и това, че трябваше да чистим пушките след традиционните залпове на гроба ... Всичко беше мрачно в този ден: времето, хората и самото погребение. Днес научавам, че морското училище в СССР, което е завършил Великов, се казва „Дзерджински”.
Алеята на преподавателя в Морското училище.
Като си помисля, че някои от нас мислят дето името на моряка Никола Вапцаров не е подходящо за ВНВМУ, а съвипускниците на Великов наричаха училището си с умилителното „дзерджинката”. Та Феликс Едмундович никога не е бил моряк, а нашият патрон поне е започнал като такъв. Бих предпочел този талантлив човек да си бе останал моряк и гениален поет, а не платен ръководител в минноподривна комисия към ЦК на Партията, но кой пита нас, моряците, как да се казва Моряшкото Училище или кой да е на Алеята.
Само ще спомена, че още по времето на Екатерина Втора, в главните учебни заведения на Руската империя, са започнали да се създават портретни галерии на началниците, попечителите и видните преподаватели. Някой ми бе споменал, че отдавна се работи по създаване музей на Училището. Дано някоя велика полярна, а защо не и космическа експедиция, да не попречи финансово или идейно в реализирането на тази идея.
Не мисля, че мога да добавя нещо интересно към биографиите на Папаза и Станчев. Толкова много е писано за тях! Не искам да повтарям всеизвестни истории и моряшки лакардии.
Бях заместник на Куманчето в Клуба на Механиците, когато решихме да поканим Папаза на наше събиране. Всички го обичахме, бяхме негови възпитаници и единодушно му се възхищавахме. Един от нашите членове, дори бе „кръстен” на него. Иван Ангелов бе мой градски от Михайловград, а в Морското непрекъснато, и на висок глас се прехласвал по Преподавателя. Добре бе, Иване, защо толкова го харесваш тоя Папазов. Защото е говедо! Отговорил Иван и така си и остана. И в Училището, и по корабите - Иван Говедото. Бързам да уточня - изключително умен, честен и добър е моят приятел Говедото!
Да се върнем на Папаза. След наше разузнаване се оказа, че преподавателят ни живее в недалечно варненско село. Изпратихме представителна група да го покани на срещата, но той деликатно отказа. Не можел да остави цяло денонощие кучето, кокошките и магарето, без своето присъствие. Щяло да им е за пръв път и това можело да ги разстрои. Особено магарето, което било много интелигентно и би се представило добре като курсант в Морското. Преговорите продължиха цяла седмица. Накрая се съгласихме Папаза да липсва на своите съдомци само една вечер от 17.00 до 22.00. Един капитан, баща на настоящия директор на БМФ, ни осигури приемния салон на малък пасажер, мезетата ги доставихме ние, механиците, а уискито бе от представителните на Капитана, който е баща ... това вече го писах. Срещата започна веднага след работното време на Параходството в 17.30. За начало Папаза ни разказа за прословутото магаре. Нито този разказ помня, нито името на магарето. Папаза си бе все същия. Малко думи и все иносказателни. Нямаше никакъв шанс да ги проумеем още същата вечер, пък и си джапвахме от капитанското уиски ... Завинаги съм запомнил заключителните думи на преподавателя Папазов: Момчета, толкова години ви учих на прекрасната наука Механика, а вие все повтаряте: Папазика, та Папазика.
Понякога образите от барелефите не си приличат с „оригинала”, но то е само защото ние все още Ги помним визуално. Ще минат години, липсата на сходство ще бъде дребен кахър, а накрая съвсем ще изчезне, защото те са човешки, а не арт фактор. Сякаш чувам Папаза да коментира своето сходство с барелефа си и одобрителното кимане на магарето му, а Иван Говедото да формулира последния гениален закон на Папазиката за относителността на сходството между оригинала и барелефа.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Само ще спомена, че още по времето на Екатерина Втора, в главните учебни заведения на Руската империя, са започнали да се създават портретни галерии на началниците, попечителите и видните преподаватели. Някой ми бе споменал, че отдавна се работи по създаване музей на Училището. Дано някоя велика полярна, а защо не и космическа експедиция, да не попречи финансово или идейно в реализирането на тази идея.
Не мисля, че мога да добавя нещо интересно към биографиите на Папаза и Станчев. Толкова много е писано за тях! Не искам да повтарям всеизвестни истории и моряшки лакардии.
Бях заместник на Куманчето в Клуба на Механиците, когато решихме да поканим Папаза на наше събиране. Всички го обичахме, бяхме негови възпитаници и единодушно му се възхищавахме. Един от нашите членове, дори бе „кръстен” на него. Иван Ангелов бе мой градски от Михайловград, а в Морското непрекъснато, и на висок глас се прехласвал по Преподавателя. Добре бе, Иване, защо толкова го харесваш тоя Папазов. Защото е говедо! Отговорил Иван и така си и остана. И в Училището, и по корабите - Иван Говедото. Бързам да уточня - изключително умен, честен и добър е моят приятел Говедото!
Да се върнем на Папаза. След наше разузнаване се оказа, че преподавателят ни живее в недалечно варненско село. Изпратихме представителна група да го покани на срещата, но той деликатно отказа. Не можел да остави цяло денонощие кучето, кокошките и магарето, без своето присъствие. Щяло да им е за пръв път и това можело да ги разстрои. Особено магарето, което било много интелигентно и би се представило добре като курсант в Морското. Преговорите продължиха цяла седмица. Накрая се съгласихме Папаза да липсва на своите съдомци само една вечер от 17.00 до 22.00. Един капитан, баща на настоящия директор на БМФ, ни осигури приемния салон на малък пасажер, мезетата ги доставихме ние, механиците, а уискито бе от представителните на Капитана, който е баща ... това вече го писах. Срещата започна веднага след работното време на Параходството в 17.30. За начало Папаза ни разказа за прословутото магаре. Нито този разказ помня, нито името на магарето. Папаза си бе все същия. Малко думи и все иносказателни. Нямаше никакъв шанс да ги проумеем още същата вечер, пък и си джапвахме от капитанското уиски ... Завинаги съм запомнил заключителните думи на преподавателя Папазов: Момчета, толкова години ви учих на прекрасната наука Механика, а вие все повтаряте: Папазика, та Папазика.
Понякога образите от барелефите не си приличат с „оригинала”, но то е само защото ние все още Ги помним визуално. Ще минат години, липсата на сходство ще бъде дребен кахър, а накрая съвсем ще изчезне, защото те са човешки, а не арт фактор. Сякаш чувам Папаза да коментира своето сходство с барелефа си и одобрителното кимане на магарето му, а Иван Говедото да формулира последния гениален закон на Папазиката за относителността на сходството между оригинала и барелефа.
Сл. ПЕШКОВ - моряк