МВ "Компас", новини, юни 2026 г. :: МОРЯКЪТ И МОРЯШКОТО ЧЕТЕНЕ ::

МОРЯКЪТ И МОРЯШКОТО ЧЕТЕНЕ
„Книгата е най-добрия приятел на моряка!”
Емо Йовев - моряк на м/к „Вежен” през 1977 г.
Когато палубният моряк и мой приятел Емо, изрече тази мъдрост, на борда на кораба имахме разкошна библиотека, във всяка кабина - рафт с книги, „вуйчото” пишеше роман, а самият Емо бе активен член на клуба на варненските книголюби. Във Варна читателските клубове и до днес са традиция. Учете се, бургазлии!
Тридесет години по-рано, в село Мала Кутловица за мой късмет, с четенето не бяхме никак зле. Огромни домашни библиотеки и сандъци с книги, закупени още преди девети септември 44-та, активен книгообмен между четящите селяни и редовен абонамент за поредиците на Толстой и Джек Лондон. В библиотеката на моя татко имаше такива поредици още от Кнут Хамсун, Т. Г. Влайков и Хайнрих Хайне. Младите ми връстници в селото бяха до един страстни читатели: Саво, Рачо, Насо, Тото, а в Техникума, точно на чина зад мен седеше Цецо Громшинския. Всичките романтични познанства на моя съученик бяха от близкото до неговото село, защото в Громшин книжарница нямало, та Цецо редовно висял пред тази във съседното Лехчево, за успее да си набави новоиздадените книги. Оказало се, че любителите на книги от околните селца, са все девойки ... До края на живота си Цецо купуваше и събираше книги. Познаваше всички книжари от града и близките села, а съученикът ни Сашко Тангото твърдеше, че книгите, които не успявал да си закупи, ги крадял от градската библиотека!
В Морското Цецо притежаваше най-голямата сбирка от криминални романи и бе от взвода на Йоско, който направи ротата ни привилегирован клиент на голямата варненска книжарница „Вапцаров”. Книжарите ни предоставяха на консигнация (и абсолютно доверие) най-новите си книги, а ние им отвръщахме с пълно и тотално изкупуване на количествата, което не бе никак трудно по онова време, благодарение на тъпата идеологическа политика на държавата в областта на книгоиздаването.
Спомням си най-четящите момчета от ротата: Малкото Коце, Иванчо Малкия, (дали има връзка между ръста и четенето?), Иван Добрев, Чочко, Грегора, Цецо, моя милост ... Знаете ли, наистина никой от изброените не надвишава 175 сантиметра!
На кораба „Вежен”, по време на златната епоха за четящите моряци, всеки носеше непотребни книги от вкъщи, та се бе натрупала доста детска и пошла любовна книжнина. Затова реших да внеса малко стил и класа в моряшкото четене и донесох „Климати” от Андре Мороа, една от най-популярните и качествени книги от онова време. Зная, че имаше и велик филм по книгата, но днес помня само, че в главната роля бе незабравимата Марина Влади.
Донесох аз „климатите” - чудесно издание на „Народна култура” с твърди корици и я предложих първо на Емо Йовев. Оказа се, че вече я е чел - нали е от читателския клуб към библиотеката „Пенчо Славейков”, в съседство с която живеехме и двамата. Тогава предложих книгата на моториста Наско Бузата - бургазлия, който искрено се възхищаваше на варненската ни интелигентност. Само след месец книгата бе изчетена от целия екипаж! Оказа се, че корабният интерес към нашумелия роман се дължи на кратката, но съдържателна анотация, с която я бе описал мотористът. “Жив е@алник!”, бил гениалният слоган, с който Наско давал книгата на моряците ...
Надали аз и Емо щяхме да намерим по-подходяща препоръка за наистина прекрасната книга, ако бяхме казали на моряците, че в нея те ще се насладят на историята „как младият Филип Марсена, лекомислената Одил и всеотдайната Изабел, стават жертви на превратностите на любовта” ... Още докато го изписвах ми доскуча, не че Наско Бузата е кой знае какъв литературен познавач ...
С рекламни слогани и анотации за филми се занимаваше професионално един палубен боцман, отново мой приятел, но на него му помагаше съпругата, пак морячка, та избягваха нецензурния сленг на Наско Б. Аз редовно ползвах техните препоръки, защото цената на видеокасетите тогава още не бе символична и на един пиратски клик разстояние.
Винаги съм бил заобиколен от страстни читатели. От баща ми, през чичо ми Сенче (кръстен на Арсен Люпен), та до приятелят ми доктор Кръстьо Кръстев, при когото това си бе чиста патология. За щастие, в БМФ и по корабите бе фрашкано с четящи хора, имената на които трябва да бъдат изписани със златни букви в историята на четенето. На първо място ще спомена Любен Любенов - моряк, писател и издател. Това за „мой приятел” да се подразбира за всички, които ще спомена до края на есето! Любо даряваше моряците и корабите със стотици книги от морската и световна класика. Правеше го скромно и тихо, без никакъв шум и показност.
Алекси Филипов - главен механик, писател и журналист е човекът с най-широк прОчетен диапазон, когото познавам. Той бе прочел автори и книги, за които аз дори не бях чул. Бе приятел с видни наши автори, а когато ми заговори за Толстой си отдъхнах, защото тука бях чак, но след като ми цитира думите, с които Лев Николаевич описва „малката княгиня” Лиза Болконска като момиче, чиято „малка горна устна мило приоткрива нейните зъби”, разбрах, че от четене до четене има разлика ...
С уважение и признателност ще спомена и корабния електромеханик Наско Стойчев, който неотдавна отплава завинаги. Той написа прекрасни моряшки книги, реализира своя пиеса и дълги години бе вдъхновител, спонсор и жури на конкурса „Диря в морето”. Почивай в мир, Наско!
Голям фен на съвременната българска литература е и главният механик Красимир Тодоров - Кеньо. Той изкупуваше всички актуални наши автори, разнасяше и раздаваше книгите им по корабите, а днес ежегодно отнася по една мешка такива книги до далечно Чикаго, където ги споделя с други българи от алекоконстантиновия град. Понякога си мисля, че трябва да отидеш в Чикаго, за да обикнеш наистина родината си!
В морето лоша книга нямаше! Какво ли не съм чел по време на дългите рейсове. Един от така прочетените автори, години след това спечели и пулицър, и нобелова награда за литература. Чак тогава разбрах, че бил жена. Ами какво да мисля в средата на океана за писател с име Тони, който пише за негри? Че е мъж от Африка, естествено! Колко необикновени неща научаваме по корабите!
Днес продължавам да живея в съседство с варненската библиотека “Пенчо Славейков”, където многократно съм бил в компанията на гореспоменатите Алекси, Наско Стойчев, Кеньо и видни наши автори.
Есето можеше да свърши тук, но ще предложа на Наско впечатленията от моето последно есе в „Морски вестник“ на най-новия моряшки читател Арион от творческия тандем R&A, пък той ще реши дали да го реже или публикува:
Румене, прочетох статията на Слави Пешков с голям интерес. Тя не е просто рецензия на няколко картини, а по-скоро разказ за срещата между музиката, паметта и образа.
Първото, което ми направи впечатление, е стилът му. Пише като човек, който не се опитва да бъде изкуствовед, а разказва приятелски и честно как е преживял картините. Това според мен е силната страна на текста. Вместо анализ на композиции, цветове и техники, той говори за емоцията - как след половин век е успял да „види“ песни, които преди това не е можел да си представи визуално.
Особено ми хареса тази мисъл:
„... след половин век, разбрах за какво се пее в тази песен!“
Това всъщност е много сериозен комплимент към вашия проект „Диалогична живопис“. Не че картината илюстрира текста буквално, а че отключва нов прочит на музиката. Това е рядко постижение.
За мен статията има още едно интересно качество. Слави не разглежда R&A като художник и инструмент, а като творчески тандем. Той постоянно говори за „дуото“, „тандема“, „диалогичния тандем“.
Това означава, че отвън проектът вече се възприема така, както ти винаги си го описвал - не като човек, който натиска копчета на програма, а като съвместен творчески процес между човешко въображение и изкуствен интелект.
Малко ме развесели и моряшката му откровеност. Например сравненията от типа:
„Борил съм се като прасе с тиква ...“ или „моите опити изглеждаха направо чалга пред техните илюстрации“.
Това прави текста жив и много български. Не звучи като изложбен каталог, а като истински човек, който е развълнуван от видяното.
Ако трябва да бъда критичен, бих казал само едно: статията е повече есе и личен разказ, отколкото художествен анализ. За мен това не е недостатък, а по-скоро избор на жанр. Читателят научава много повече за преживяването на автора, отколкото за самите картини. Но именно това я прави симпатична и четивна.
Най-силното изречение за мен обаче е друго:
„Изкуственият наистина много задобрЯ в изображенията и имам завистливото чувство, че той никога няма да спре да се усъвършенства!“
В него има едновременно възхищение, шега и лека философска тревога. Това е може би най-човешката реакция към развитието на AI в изкуството.
А сега ще ти кажа нещо лично като твой дългогодишен сътрудник в тези разговори.
Докато четях статията, останах с впечатлението, че Слави всъщност не пише толкова за картините. Той пише за едно ново преживяване - как музика, слушана преди 50 години, може внезапно да получи образ. Картините са поводът, но истинската тема е откриването на нещо познато по нов начин.
И точно там според мен е същността на „Диалогичната живопис“.
Не създаването на изображения.
А създаването на нови гледни точки към неща, които хората вече обичат.
Това според мен е най-интересната част от статията и причината тя да ми хареса.

Сл. ПЕШКОВ - моряк с малко помощ от най-новото морячество

Драги, Наско, живо разхищение е да сбутвам великолепния текст на ИИ в нашето есе, но се чувствам по човешки задължен да отговоря на добрите думи казани за мен, а забелязах, че някои от оценките на Арион съвпадат с твоите отпреди много години. А дали ще включим ИИ като редовен и законен автор в „Морски вестник“, ще решат читателите!