НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЕЛИКИТЕ КНИГИ
„Както и много глухи, той беше страстен любител на операта.”
Александър КУПРИН
С книгите трябваше да е най-лесно. По корабите много се чете. Съвсем друга тема е качеството на книгите, които се намират на разположение по време на плаване. Най-често те са от вида „каквото е довлякла котката” ... По-интересна е оценката за качество, която получават от екипажите.
В „Морски вестник“ вече разказвах за световно признат велик френски роман, отдавна филмиран и обявен за литературна класика, на който моряците с лекота лепнаха етикет „булевардна порнография” ... Затова мигновено се отказах от високопарни разсъждения за „Одисей” на Джойс и „Петербург” на Бели, въпреки че ги харесвам, дори и набоковата „Лолита” ще пропусна, защото съвсем други бяха любимите книги на хората от родното ми село, курсантите в Морското и моряците по корабите. В наше село това бе „Вечната Амбър”, в Морското - „Мъртвите сибирски полета”, донесена там от малакутловската ни библиотека през 1966-та, а корабната литературна атмосфера вече съм описал в гореспоменатото есе. Синът ми беше фен на Пелевин и него го изчетох с интерес, а после Мартин се увлече по Глуховски, когото също чета от роднинска солидарност, но трудно разбирам.
Моят приятел и градски Емил Памихов, бе искрен фен на Стефан Цанев, но не на белетристичните му творби, както е напоследък, а на ранната му поезия. Памиха бе легендарен образ и в Училището, и в БМФ - бунтар, волнодумец и весел човек. Събрахме се две нули, обичаше да казва Памиха при среща със съвипускник, защото те бяха от нулите 1960 - 1965, ние - от петиците (65 - 70) веднага след тях, а Наско Панайотов - от някакви тройки, но от следващото десетилетие. Салага, демек!
Та този Памихов знаеше наизуст всички стихотворения на Цанев и винаги цитираше любими строфи от тях, при среща с познат. Самият той написа, илюстрира, плати и издаде своя стихосбирка, вече като пенсионер. Достоен моряк, поет и читател!
Когато в края на 70-те бях на стария „Вихрен” и четвъртият механик Красимир Борисов Тодоров - Кеньо донесе на кораба стихосбирката „Вечерен тромпет” на Борис Христов, се сетих за Памиха и горещо препоръчах стиховете на екипажа. Аз и Кеньо бяхме във възторг от „Тромпета”, но не мисля, че моряците бяха особено ентусиазирани. Само „вуйчо” ни подкрепи, но той го даваше опозиция на капитана, когото и ние, механиците, не харесвахме, та затова. Кеньо се натъжи, но му казах, че преди години единствен Емил Памихов цитираше стихове пред моряците, а днес вече сме двама ... и половина с вуйчото.
Ще се опитам да разкажа една моряшка история с книги, която помня заради мащабите и значението й за родното книгоиздаване. През 80-те години на миналия век в пристанищните книжарници на СССР се появиха на български език луксозни издания на златна руска класика: Чехов, Толстой, Достоевски, Тургенев, Салтиков-Шчедрин, Гогол, Мамин-Сибиряк и други велики руски автори. Издателството бе „Народна култура”, а книгите - с твърди корици, суперобложки и добър офсет. Качеството не бе изненада в онези години, но цената на книгите там, бе направо символична. Само не ме питайте чия и защо е била тази ценова политика. Та аз съм просто моряк и като такъв, моментално нахъплярих едно такси с руска класика на български, а после направих още няколко „книжни” рейса по линията книжарници - кораб. Моряците първо ме разпитаха, а после и те си накупиха руска класика почти бадева. Само да уточня: всеки автор бе представен най-малко с три тома, а по - известните надхвърляха десет! Моряците наблягаха на многотомниците, защото идваха на сметка, пък и знаеха имената на авторите от училище, а аз, за всеки случай, изкупих и по-непопулярните у нас писатели. Тогава живеех под наем в една стаичка и нямаше място и за мен, да не говорим за стотина дебели томове с твърда подвързия. Затова книгите от кораба и пристанището карах директно в пощата. Българските пощи тогава бяха като онези книги - големи, красиви (поне във Варна и Бургас бе така) и безумно евтини. Там дори даваха опаковъчна амбалажна хартия и такива вЪрви, съвсем безплатно. Пакетирах аз книгите и ги пращах в Михайловград на адресите на моя татко и приятеля ми доктор Кръстев - и двамата страстни книголюби. Когато година по-късно се прибрах за полагаем отпуск, Къки и татко не можеха да се нахвалят с полученото по пощата. Толстой, Чехов и Достоевски те бяха чели отдавна, но някои произведения на Лесков, Мамин-Сибиряк, Бунин и Салтиков-Шчедрин, виждаха за пръв път. Баща ми бе чел Лесков още преди деветосептемврийската „революция”, но Къки се „срещна” с него за сефте и беше направо зашеметен. Той дори се заинтересува от литературната съдба на този не особено известен у нас автор и се оказа, че негови книги са били илюстрирани от художници като Репин, Кустодиев, Кукриникси и Глазунов, преведени са на английски, френски, италиански, немски, датски, шведски, португалски, иврит, испански, каталански, сръбски, чешки, китайски, японски ... и какъвто се сетите. Само по повестта му „Леди Макбет Мценского уезда” има седем екранизации по цял свят от режисьори като Анджей Вайда, Михаил Шапиро, Роман Балаян, Питър Вейгл, Валери Тодоровски и Уилям Олдройд.
За разлика от Къки, баща ми каза, че най-силно го е
„Както и много глухи, той беше страстен любител на операта.”
Александър КУПРИН
С книгите трябваше да е най-лесно. По корабите много се чете. Съвсем друга тема е качеството на книгите, които се намират на разположение по време на плаване. Най-често те са от вида „каквото е довлякла котката” ... По-интересна е оценката за качество, която получават от екипажите.
В „Морски вестник“ вече разказвах за световно признат велик френски роман, отдавна филмиран и обявен за литературна класика, на който моряците с лекота лепнаха етикет „булевардна порнография” ... Затова мигновено се отказах от високопарни разсъждения за „Одисей” на Джойс и „Петербург” на Бели, въпреки че ги харесвам, дори и набоковата „Лолита” ще пропусна, защото съвсем други бяха любимите книги на хората от родното ми село, курсантите в Морското и моряците по корабите. В наше село това бе „Вечната Амбър”, в Морското - „Мъртвите сибирски полета”, донесена там от малакутловската ни библиотека през 1966-та, а корабната литературна атмосфера вече съм описал в гореспоменатото есе. Синът ми беше фен на Пелевин и него го изчетох с интерес, а после Мартин се увлече по Глуховски, когото също чета от роднинска солидарност, но трудно разбирам.
Моят приятел и градски Емил Памихов, бе искрен фен на Стефан Цанев, но не на белетристичните му творби, както е напоследък, а на ранната му поезия. Памиха бе легендарен образ и в Училището, и в БМФ - бунтар, волнодумец и весел човек. Събрахме се две нули, обичаше да казва Памиха при среща със съвипускник, защото те бяха от нулите 1960 - 1965, ние - от петиците (65 - 70) веднага след тях, а Наско Панайотов - от някакви тройки, но от следващото десетилетие. Салага, демек!
Та този Памихов знаеше наизуст всички стихотворения на Цанев и винаги цитираше любими строфи от тях, при среща с познат. Самият той написа, илюстрира, плати и издаде своя стихосбирка, вече като пенсионер. Достоен моряк, поет и читател!
Когато в края на 70-те бях на стария „Вихрен” и четвъртият механик Красимир Борисов Тодоров - Кеньо донесе на кораба стихосбирката „Вечерен тромпет” на Борис Христов, се сетих за Памиха и горещо препоръчах стиховете на екипажа. Аз и Кеньо бяхме във възторг от „Тромпета”, но не мисля, че моряците бяха особено ентусиазирани. Само „вуйчо” ни подкрепи, но той го даваше опозиция на капитана, когото и ние, механиците, не харесвахме, та затова. Кеньо се натъжи, но му казах, че преди години единствен Емил Памихов цитираше стихове пред моряците, а днес вече сме двама ... и половина с вуйчото.
Ще се опитам да разкажа една моряшка история с книги, която помня заради мащабите и значението й за родното книгоиздаване. През 80-те години на миналия век в пристанищните книжарници на СССР се появиха на български език луксозни издания на златна руска класика: Чехов, Толстой, Достоевски, Тургенев, Салтиков-Шчедрин, Гогол, Мамин-Сибиряк и други велики руски автори. Издателството бе „Народна култура”, а книгите - с твърди корици, суперобложки и добър офсет. Качеството не бе изненада в онези години, но цената на книгите там, бе направо символична. Само не ме питайте чия и защо е била тази ценова политика. Та аз съм просто моряк и като такъв, моментално нахъплярих едно такси с руска класика на български, а после направих още няколко „книжни” рейса по линията книжарници - кораб. Моряците първо ме разпитаха, а после и те си накупиха руска класика почти бадева. Само да уточня: всеки автор бе представен най-малко с три тома, а по - известните надхвърляха десет! Моряците наблягаха на многотомниците, защото идваха на сметка, пък и знаеха имената на авторите от училище, а аз, за всеки случай, изкупих и по-непопулярните у нас писатели. Тогава живеех под наем в една стаичка и нямаше място и за мен, да не говорим за стотина дебели томове с твърда подвързия. Затова книгите от кораба и пристанището карах директно в пощата. Българските пощи тогава бяха като онези книги - големи, красиви (поне във Варна и Бургас бе така) и безумно евтини. Там дори даваха опаковъчна амбалажна хартия и такива вЪрви, съвсем безплатно. Пакетирах аз книгите и ги пращах в Михайловград на адресите на моя татко и приятеля ми доктор Кръстев - и двамата страстни книголюби. Когато година по-късно се прибрах за полагаем отпуск, Къки и татко не можеха да се нахвалят с полученото по пощата. Толстой, Чехов и Достоевски те бяха чели отдавна, но някои произведения на Лесков, Мамин-Сибиряк, Бунин и Салтиков-Шчедрин, виждаха за пръв път. Баща ми бе чел Лесков още преди деветосептемврийската „революция”, но Къки се „срещна” с него за сефте и беше направо зашеметен. Той дори се заинтересува от литературната съдба на този не особено известен у нас автор и се оказа, че негови книги са били илюстрирани от художници като Репин, Кустодиев, Кукриникси и Глазунов, преведени са на английски, френски, италиански, немски, датски, шведски, португалски, иврит, испански, каталански, сръбски, чешки, китайски, японски ... и какъвто се сетите. Само по повестта му „Леди Макбет Мценского уезда” има седем екранизации по цял свят от режисьори като Анджей Вайда, Михаил Шапиро, Роман Балаян, Питър Вейгл, Валери Тодоровски и Уилям Олдройд.
За разлика от Къки, баща ми каза, че най-силно го е
Александър Куприн.
Така се издават великите книги!
„Яма“ - илюстрация.
Старшина ІІ степен (по-късно мичман) Никола Радев по време на службата му на стражеви кораб „Дръзки”.
Кеньо и Стефан Цанев - половин век след Памиха!
Три нули от 021 Памиха е вляво.
развълнувал неговият „стар познат” Александър Куприн. Дори и аз помнех „Олеся”, „Дуел” и „Гранатовата гривна” от „предреволюционните” книги в библиотеката ни, но за всеки случай си ги препрочетох, а когато стигнах до „Яма”, просто не повярвах, че през 1908-ма година в Русия е написана и издадена такава книга. В нея Куприн описва живота на руските проститутки по това време. Действията на героите и обстановката в бардаците са разказани с такива подробности, че читателят изпитва дълбоко отвращение от мъжете като част от обществото. Нищо не е спестено на читателя: безумната тъга на тези жени, болестите, мъжкото равнодушие ... Страшно е дори за четене, но си спомних, че Куприн, заедно с Мопасан, бе от любимите ми автори в младостта! Да, той е сълзлив и сантиментален, но никой няма да отрече, че е страхотен професионалист. Куприн явно много е обичал работата си и правото на труд на всеки човек. Самият той е бил журналист, лекар, актьор, църковен певец, рибар, леяр, редовен посетител на кръчми и бардаци - бачкер, както ще го наречем ние, моряците. За него професията е чест и съвест, и вероятно именно това съм харесвал в книгите му - изключителният професионализъм на този несправедливо пренебрегван писател. Така че не виждам нищо лошо, че със средствата на масовата култура Александър Куприн толкова ме е развълнувал преди много години. Дай, Боже, и днес автори като него!
Е, за мен най-великата книга, която съм чел е „Когато Господ ходеше по земята” на колегата (моряк!) Никола Радев. Никакъв конфликт на интереси, Читателю, защото Кольо, както му викаха моряците, бе писател не само на кораба, но и през целия си живот. Ето как започва споменатата моя любима книга: „От прозореца се виждат трите корпуса на първите студентски общежития. Пред тях като дървеници пълзят жълтите вагончета на трамвай номер 19, зад тях се белее Студентския град. Вдясно, сред парка, стърчи телевизионната кула. Следобедна мараня трепти над дерето, отвъд него, на поляната пасат черно-бели крави. Сякаш старци са играли домино, скарали се и разпръснали плочките.” А ето и последното изречение от тази велика книга: „Затова тръгвам към теб, предобрий читателю! И ако си имал търпението да прелистиш тези страници за прекрасния писателски труд и за нерадостната съдба на писателя, приеми моята благодарност за раздумката. Тази раздумка за мен е утеха и надежда.”
Почивай в мир, Никола Радев!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Е, за мен най-великата книга, която съм чел е „Когато Господ ходеше по земята” на колегата (моряк!) Никола Радев. Никакъв конфликт на интереси, Читателю, защото Кольо, както му викаха моряците, бе писател не само на кораба, но и през целия си живот. Ето как започва споменатата моя любима книга: „От прозореца се виждат трите корпуса на първите студентски общежития. Пред тях като дървеници пълзят жълтите вагончета на трамвай номер 19, зад тях се белее Студентския град. Вдясно, сред парка, стърчи телевизионната кула. Следобедна мараня трепти над дерето, отвъд него, на поляната пасат черно-бели крави. Сякаш старци са играли домино, скарали се и разпръснали плочките.” А ето и последното изречение от тази велика книга: „Затова тръгвам към теб, предобрий читателю! И ако си имал търпението да прелистиш тези страници за прекрасния писателски труд и за нерадостната съдба на писателя, приеми моята благодарност за раздумката. Тази раздумка за мен е утеха и надежда.”
Почивай в мир, Никола Радев!
Сл. ПЕШКОВ - моряк