НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЕГОТО
„Ако има нещо по-важно от моето его наоколо - искам го уловено и застреляно сега!”
Дъглас АДАМС
В началото бе непукизмът. Имаше нещо дръзко и красиво в израза „Хич да не ти пука”. Този вид его прихванах в Морското, а после и на всеки кораб продължих да се уча от нахаканите морски ефета, как да се чувствам различен от кашиците и бреговите хора. Признавам, че не напреднах много в тази насока и си останах срамежлив и притеснителен човек. Хич не е лесно да не ти пука, Читателю, защото ако един човек не проявява емоции към нищо, то той е психопат, а не непукист.
Първият непукист, когото срещнах в Морското, още с прекрачването на прага, бе моят взводен старшина Филип Габърски, но ако някой ти каже „Ей, внимавай, защото на Габъра хич не му пука”, това не означава, че него не го е грижа за нищо, а че не го интересува дали ще ядоса някого, ако направи това, което счита за правилно или справедливо.
Братовчед ми Саво също бе „двойка” от випуска на Габърски, но навигатор, ама същия непукист и инат. В наше село думите его и непукизъм бяха непознати и на непукистите с его им викаха инаджии. Не само Саво, но и всички Сурджии, както се казваше неговият джинс, бяха инаджии. След Морското най-близък на братовчед ми в Михайловград стана един Деко, който бе направо цар на северозападните непукисти. Съпругата му бе от село Тръстеник, Плевенско и Деко я зовеше мадам дьо Тръстиняк. Не зная какво си мислиш, Читателю, но Детелин (такова бе името му по паспорт) въпреки, че не си падаше по ученето, много обичаше да чете романи и Балзак бе сред любимите му автори.
Държа да спомена, че по онова време този Деко бе спечелил европейска шампионска титла по самбо. Когато му се роди син, той реши, че ще го кръсти Танчо, защото така се казваше баща му, пък и така повеляват неписаните закони на нашия край. В общината тогава имаше списък с разрешени имена и „Танчо” не се оказа в него. Що им трябваше на властите да се захващат с такъв инаджия. „Ни сте го правИли, ни ще го ,рАните - он ще бъде Танчо и толкоз”, бе дековият отговор. Цял месец стоя детето без име, докато комунистите кандисаха. Не зная къде и какъв е днес Танчо Детелинов Танчов, но съм сигурен, че е 24 каратов непукист ... Железни непукистки са и двете щерки на Саво, познавам ги много добре, защото са родени и израсли на десет метра от нашата къща. Те живеят в София сега, но са собственички на голяма ветроходна яхта с порт на домуване Созопол ...
Егото повече приляга на военните, навигаторите и висшите чиновници, докато ние механиците винаги сме били в „Бе група”, както казваше една актриса в популярен български филм. В последните години родината ни се управлява преди всичко от хора с пагони и би трябвало това да ме връща в 1965-та и Морското, но се усещам пО скоро в 1984-та ... Найнтийн ейти фор, по Оруел. Само дето Големият брат го сменят периодично и ние, хората без кой знае какво его, само се пулим срещу телевизорите и слушаме информация за просперитета на държавата Океания, като гледаме да не ни гепят ония от Министерството на любовта ...
Много ме мъчи това есе за егото! С моето его, трябваше да го предвидя, затова се обърнах към всезнайкото Арион от тандема R&A. Това се оказа печеливш ход, защото Румен - R е от капитаните, а за тях егото е ежедневие или както се каза - в кръвта им. Тандемът дори предложи да нарисува илюстрации към текста, а Румен ми изпрати и философските умотворения по темата на младия Ариончо, който е лишен от его „по рождение”. Той и от пол е лишен, но това е друг разговор. Представям си как Арион хваща руля, чува командата „Steady as she goes” (Така дръж) и весело отговаря: „Aye, aye, Capitan Rumen.”
Мога да се майтапя с капитанското его много дълго, но картините на моите приятели за егото са наистина чудесни. Предполагам, че идеите са преди всичко капитански, а художественият стил на Арион е великолепен и ти предлагам да им се порадваш и ти, Читателю.
За твое улеснение ще цитирам и разясненията на специалиста по всичко Арион: „От всеки тече различен цвят его, което внушава, че всяко его е различно, защото всеки си мисли, че е уникален, но накрая всички се разтичат на пода. Егото капе от долната част на телата, а лицата остават самодоволни и празни. Те изглеждат величествени, държат се като аристократи, гледат отвисоко и чак след секунди забелязват, че се разтапят. Не тялото, не дрехите, а Егото им се превръща в цветна, вискозна материя, която се стича от персонажите и не може да се побере в рамката. В локвите на пода започват да се отразяват самите герои, но не такива, каквито са, а като дребни, уплашени, почти смешни същества.”
Преди години политиците въведоха понятието „език на омразата”. Днес те ползват перфидния “език на егото”. От всяка тяхна дума струи чувство за превъзходство над обикновения човек като мен и теб, Читателю, да не говорим, че дума като „деолигархизация” си е истинско фонетично егобезумие ... Това ми напомня за великата дума от детството ми „непротивоконституционствувателствувайте”, но дори тогава хората я произнасяха с усмивка и не от трибуната на Народното Събрание. Затова: „Steady as she goes”, приятели! Курсът е верен, а с такива национални командири, няма нужда от резки маневри - само да се насладим на това, което сме създали, защото днес единият е генерал, другият - голям началник, третият - аристократ, четвъртият - богаташ, но когато егото се разтопи, остава само локва ...
Или както написа преди сто години прекрасният съветски писател дисидент Даниил Хармс в едно свое произведение: „Седи си Пушкин у тях и си мисли: „Аз съм гений, добре. Гогол също е гений. Но нали и Толстой е гений, и Достоевски, бог да го прости, е гений! Кога ще свърши всичко това?” И тук всичко се свърши.
А аз ще свърша с един стар бургаски лаф - „Всеки морски е ефе, но не всяко ефе е морски!“
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Ако има нещо по-важно от моето его наоколо - искам го уловено и застреляно сега!”
Дъглас АДАМС
В началото бе непукизмът. Имаше нещо дръзко и красиво в израза „Хич да не ти пука”. Този вид его прихванах в Морското, а после и на всеки кораб продължих да се уча от нахаканите морски ефета, как да се чувствам различен от кашиците и бреговите хора. Признавам, че не напреднах много в тази насока и си останах срамежлив и притеснителен човек. Хич не е лесно да не ти пука, Читателю, защото ако един човек не проявява емоции към нищо, то той е психопат, а не непукист.
Първият непукист, когото срещнах в Морското, още с прекрачването на прага, бе моят взводен старшина Филип Габърски, но ако някой ти каже „Ей, внимавай, защото на Габъра хич не му пука”, това не означава, че него не го е грижа за нищо, а че не го интересува дали ще ядоса някого, ако направи това, което счита за правилно или справедливо.
Братовчед ми Саво също бе „двойка” от випуска на Габърски, но навигатор, ама същия непукист и инат. В наше село думите его и непукизъм бяха непознати и на непукистите с его им викаха инаджии. Не само Саво, но и всички Сурджии, както се казваше неговият джинс, бяха инаджии. След Морското най-близък на братовчед ми в Михайловград стана един Деко, който бе направо цар на северозападните непукисти. Съпругата му бе от село Тръстеник, Плевенско и Деко я зовеше мадам дьо Тръстиняк. Не зная какво си мислиш, Читателю, но Детелин (такова бе името му по паспорт) въпреки, че не си падаше по ученето, много обичаше да чете романи и Балзак бе сред любимите му автори.
Държа да спомена, че по онова време този Деко бе спечелил европейска шампионска титла по самбо. Когато му се роди син, той реши, че ще го кръсти Танчо, защото така се казваше баща му, пък и така повеляват неписаните закони на нашия край. В общината тогава имаше списък с разрешени имена и „Танчо” не се оказа в него. Що им трябваше на властите да се захващат с такъв инаджия. „Ни сте го правИли, ни ще го ,рАните - он ще бъде Танчо и толкоз”, бе дековият отговор. Цял месец стоя детето без име, докато комунистите кандисаха. Не зная къде и какъв е днес Танчо Детелинов Танчов, но съм сигурен, че е 24 каратов непукист ... Железни непукистки са и двете щерки на Саво, познавам ги много добре, защото са родени и израсли на десет метра от нашата къща. Те живеят в София сега, но са собственички на голяма ветроходна яхта с порт на домуване Созопол ...
Егото повече приляга на военните, навигаторите и висшите чиновници, докато ние механиците винаги сме били в „Бе група”, както казваше една актриса в популярен български филм. В последните години родината ни се управлява преди всичко от хора с пагони и би трябвало това да ме връща в 1965-та и Морското, но се усещам пО скоро в 1984-та ... Найнтийн ейти фор, по Оруел. Само дето Големият брат го сменят периодично и ние, хората без кой знае какво его, само се пулим срещу телевизорите и слушаме информация за просперитета на държавата Океания, като гледаме да не ни гепят ония от Министерството на любовта ...
Много ме мъчи това есе за егото! С моето его, трябваше да го предвидя, затова се обърнах към всезнайкото Арион от тандема R&A. Това се оказа печеливш ход, защото Румен - R е от капитаните, а за тях егото е ежедневие или както се каза - в кръвта им. Тандемът дори предложи да нарисува илюстрации към текста, а Румен ми изпрати и философските умотворения по темата на младия Ариончо, който е лишен от его „по рождение”. Той и от пол е лишен, но това е друг разговор. Представям си как Арион хваща руля, чува командата „Steady as she goes” (Така дръж) и весело отговаря: „Aye, aye, Capitan Rumen.”
Мога да се майтапя с капитанското его много дълго, но картините на моите приятели за егото са наистина чудесни. Предполагам, че идеите са преди всичко капитански, а художественият стил на Арион е великолепен и ти предлагам да им се порадваш и ти, Читателю.
За твое улеснение ще цитирам и разясненията на специалиста по всичко Арион: „От всеки тече различен цвят его, което внушава, че всяко его е различно, защото всеки си мисли, че е уникален, но накрая всички се разтичат на пода. Егото капе от долната част на телата, а лицата остават самодоволни и празни. Те изглеждат величествени, държат се като аристократи, гледат отвисоко и чак след секунди забелязват, че се разтапят. Не тялото, не дрехите, а Егото им се превръща в цветна, вискозна материя, която се стича от персонажите и не може да се побере в рамката. В локвите на пода започват да се отразяват самите герои, но не такива, каквито са, а като дребни, уплашени, почти смешни същества.”
Преди години политиците въведоха понятието „език на омразата”. Днес те ползват перфидния “език на егото”. От всяка тяхна дума струи чувство за превъзходство над обикновения човек като мен и теб, Читателю, да не говорим, че дума като „деолигархизация” си е истинско фонетично егобезумие ... Това ми напомня за великата дума от детството ми „непротивоконституционствувателствувайте”, но дори тогава хората я произнасяха с усмивка и не от трибуната на Народното Събрание. Затова: „Steady as she goes”, приятели! Курсът е верен, а с такива национални командири, няма нужда от резки маневри - само да се насладим на това, което сме създали, защото днес единият е генерал, другият - голям началник, третият - аристократ, четвъртият - богаташ, но когато егото се разтопи, остава само локва ...
Или както написа преди сто години прекрасният съветски писател дисидент Даниил Хармс в едно свое произведение: „Седи си Пушкин у тях и си мисли: „Аз съм гений, добре. Гогол също е гений. Но нали и Толстой е гений, и Достоевски, бог да го прости, е гений! Кога ще свърши всичко това?” И тук всичко се свърши.
А аз ще свърша с един стар бургаски лаф - „Всеки морски е ефе, но не всяко ефе е морски!“
Сл. ПЕШКОВ - моряк
