НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЖИВИТЕ ПРИЯТЕЛИ
„Животът си отиде, а младостта продължава ...”
Калин ГЕРАСКОВ, випуск 1965 - 1970, кл. отд. 521
Преди няколко години се обадих на моя стар приятел и съвипускник Калин Герасков, който отдавна живее в София и по традиция го попитах как са другите софета от випуска.
-Като косата ми - каза КАли и тъкмо да помисля, че и той изкуфява, продължи - побеляват и оредяват ...
Калин е философ по душа и наследство, и този път остана верен на себе си - точен и безмилостен.
Прилагателното в заглавието ограничи изненадващо рязко обхвата на този текст, но бързо се отказах от примамливата идея да счислявам (навигаторите много я обичат тази дума) каква част от приятелите ми са живи. За мен те всички са живи и ще останат такива до мига, в който ги помня и споменавам по страниците на „Морски вестник“. Винаги с добро! Вярвам, че нашата памет може да удължи техния творчески живот още дълги години.
Прилагателното „живи” използвам само за наборите и по-възрастните от мен. Останалите са просто младежи, а според Калин - вероятно и деца.
Общото между живите ми приятели е, че всички са непукисти. Те и затова са живи!
Тук не иде реч за смъртта, а за умирането, защото първото е случка, а второто - процес ...
Киро Дългото, съвипускник и приятел, на молба от Ники Събев, със същите „титли”, да му помогне при леенето на бетонна плоча, му отговорил така: „Инструмент, с който ще ме заравят - не докосвам.” На което Ники му отвърнал: „Трагедията не е в погребението като умрем, Кире, а в нещата, които погребваме в себе си, още докато сме живи.” Целият випуск сме философи - вече разказвах за това. В моето село тази философия е формулирана пО кратко и експресивно: „То че ще се мре, ще се мре, ама как ще се рита.”
Неотдавна приятелят ми още от ТеМеТето в Михайловград Сашко Тангото го отвели на лекар заради някакви болежки.
- От какво се оплаквате? - с професионален тембър попитал софийският доктор.
- Като за начало - от петнайсти януари четиресе и шеста - отговорил Сандо ...
И аз се оплаквам от 1946-та, само че - от 30 септември! И леярският випуск 1960 - 1965 се извъди философски.
От друга страна, недоволствайки от петнайсти първи, Сандо вече ги направи осемдесет, докато аз трябваше да устисквам още повече от половин година и Тангото от осем месеца всеки ден ми се обажда да ми каже, че ми стиска палци. В резултат на тези разговори, станах неволен маниак на числата трийсе, девет и четиридесет и шест. Вижте сами: Родени на 30.09. освен мен, са и Борис Далчев, Георги Дюлгеров, Оливие Жиру, Труман Капоти, Николай Конакчиев (бях авер с брат му Величко), Моника Белучи, Лъчезар Ошавков, Франк Рийкард, Енчо Тагаров, Северина Тенева, Удо Юргенс ... Все паметни хора сме!
През 1946-та пък са родени Сид Барет, Мишо Белчев, Джани Версаче, Бари Гиб, Джон Пол Джоунс, Донован, Бил Клинтън, Мирей Матийо, Доли Партън (вечна й памет - отиде си преди дни), Павката Попандов, Демис Русос, Стефания Сандрели, Бон Скот, Пати Смит, Стивън Спилбърг, Силвестър Сталоун, Емерсон Фитипалди, Робърт Фрип (китарист на „Кинг Кримсън”), Стоян Цанев от Бургас, Шер, Митко Щерев. Отново нелоша компания.
Традиция е да почитаме паметта на починалите моряци в Клуба на механиците и капитаните. Нещо като помен, третини, деветини или четиресе, както им викаме в наше село.
Валери Черналиев - секретар на Асоциацията на Капитаните предложи да определим ден, месец или дата за съвместен помен, панихида, или каквото се сетите, но за целта трябвало да са срещнем с ръководството на Капитанската Асоциация.
Ние механиците само преди месец, на пети август, почетохме нашите наскоро починали членове Данчо Кавалджиев и Здравко Тушев. Присъствахме Наско Николов, Манолин, Роската Лодозов, Капитан Алекс и аз. Цели двама капитани дойдоха, без никакви предварителни срещи и договорки. С Роската и Алекса обсъдихме в аванс предложението на Валерката, който ни е и авер, а Капитан Лодозов, в любимия си весел маниер, разказа няколко моряшки спомени. Особено ме впечатли този за полет на наш екипаж в един самолет с факира Мити. Капитана е много сладкодумен и оригинален разказвач, и развълнуван му споделих, че ми липсват цветните му разкази в „Морски вестник“, а той, все в негов стил ми каза, че му е пресъхнал творческият кладенец. Беше наистина горещ августовски ден и повече не отворих дума по въпроса за сушата ...
В коридора пред вратата на офиса на Клуба, Наско Николов и Вальо Петранов са направили символична алея на славата с художествени едромащабни фотографии в рамка, на наши членове. Идеята е страхотна и не защото и моя актуална снимка има там, а заради напомнянето, че ние не умираме, а отплаваме. То и онази моя снимка е тъжен спомен как неотдавна на това място грабнах китарата на Вальо, но се оказа, че нито мога да я повдигна, нито да притисна струните. Вальо обаче е страхотен фотограф и на снимката мязам на яростен рокаджия ... Там така ще изглеждам докато го има клуба! А инженер Петранов е великодушен моряк и обвини за неуспеха ми теглото на китарата и натяга на струните й. И нали съм моряк със самочувствие, взех, че му подарих една от китарите ми - много „лека и с меки струни”, като ще пропусна факта, че и с нея не ми се получи концерта, но великолепната снимка на Вальо ще краси коридора на моряшката памет ...
Надявам се да се появят и корабни снимки, защото там премина голяма част от живота ни. Капитан Димитър Димов казваше, че да си на кораб е все едно да си осъден на затвор с право на удавяне ... Не съм срещал капитан Димов повече от десет години, защото той „емигрира” в родното си село, а сега му пращам моряшки поздрави.
Скромната ни калимера в Клуба, засега остава без официална регистрация, но всички живи приятели да се чувстват поканени!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Животът си отиде, а младостта продължава ...”
Калин ГЕРАСКОВ, випуск 1965 - 1970, кл. отд. 521
Преди няколко години се обадих на моя стар приятел и съвипускник Калин Герасков, който отдавна живее в София и по традиция го попитах как са другите софета от випуска.
-Като косата ми - каза КАли и тъкмо да помисля, че и той изкуфява, продължи - побеляват и оредяват ...
Калин е философ по душа и наследство, и този път остана верен на себе си - точен и безмилостен.
Прилагателното в заглавието ограничи изненадващо рязко обхвата на този текст, но бързо се отказах от примамливата идея да счислявам (навигаторите много я обичат тази дума) каква част от приятелите ми са живи. За мен те всички са живи и ще останат такива до мига, в който ги помня и споменавам по страниците на „Морски вестник“. Винаги с добро! Вярвам, че нашата памет може да удължи техния творчески живот още дълги години.
Прилагателното „живи” използвам само за наборите и по-възрастните от мен. Останалите са просто младежи, а според Калин - вероятно и деца.
Общото между живите ми приятели е, че всички са непукисти. Те и затова са живи!
Тук не иде реч за смъртта, а за умирането, защото първото е случка, а второто - процес ...
Киро Дългото, съвипускник и приятел, на молба от Ники Събев, със същите „титли”, да му помогне при леенето на бетонна плоча, му отговорил така: „Инструмент, с който ще ме заравят - не докосвам.” На което Ники му отвърнал: „Трагедията не е в погребението като умрем, Кире, а в нещата, които погребваме в себе си, още докато сме живи.” Целият випуск сме философи - вече разказвах за това. В моето село тази философия е формулирана пО кратко и експресивно: „То че ще се мре, ще се мре, ама как ще се рита.”
Неотдавна приятелят ми още от ТеМеТето в Михайловград Сашко Тангото го отвели на лекар заради някакви болежки.
- От какво се оплаквате? - с професионален тембър попитал софийският доктор.
- Като за начало - от петнайсти януари четиресе и шеста - отговорил Сандо ...
И аз се оплаквам от 1946-та, само че - от 30 септември! И леярският випуск 1960 - 1965 се извъди философски.
От друга страна, недоволствайки от петнайсти първи, Сандо вече ги направи осемдесет, докато аз трябваше да устисквам още повече от половин година и Тангото от осем месеца всеки ден ми се обажда да ми каже, че ми стиска палци. В резултат на тези разговори, станах неволен маниак на числата трийсе, девет и четиридесет и шест. Вижте сами: Родени на 30.09. освен мен, са и Борис Далчев, Георги Дюлгеров, Оливие Жиру, Труман Капоти, Николай Конакчиев (бях авер с брат му Величко), Моника Белучи, Лъчезар Ошавков, Франк Рийкард, Енчо Тагаров, Северина Тенева, Удо Юргенс ... Все паметни хора сме!
През 1946-та пък са родени Сид Барет, Мишо Белчев, Джани Версаче, Бари Гиб, Джон Пол Джоунс, Донован, Бил Клинтън, Мирей Матийо, Доли Партън (вечна й памет - отиде си преди дни), Павката Попандов, Демис Русос, Стефания Сандрели, Бон Скот, Пати Смит, Стивън Спилбърг, Силвестър Сталоун, Емерсон Фитипалди, Робърт Фрип (китарист на „Кинг Кримсън”), Стоян Цанев от Бургас, Шер, Митко Щерев. Отново нелоша компания.
Традиция е да почитаме паметта на починалите моряци в Клуба на механиците и капитаните. Нещо като помен, третини, деветини или четиресе, както им викаме в наше село.
Валери Черналиев - секретар на Асоциацията на Капитаните предложи да определим ден, месец или дата за съвместен помен, панихида, или каквото се сетите, но за целта трябвало да са срещнем с ръководството на Капитанската Асоциация.
Ние механиците само преди месец, на пети август, почетохме нашите наскоро починали членове Данчо Кавалджиев и Здравко Тушев. Присъствахме Наско Николов, Манолин, Роската Лодозов, Капитан Алекс и аз. Цели двама капитани дойдоха, без никакви предварителни срещи и договорки. С Роската и Алекса обсъдихме в аванс предложението на Валерката, който ни е и авер, а Капитан Лодозов, в любимия си весел маниер, разказа няколко моряшки спомени. Особено ме впечатли този за полет на наш екипаж в един самолет с факира Мити. Капитана е много сладкодумен и оригинален разказвач, и развълнуван му споделих, че ми липсват цветните му разкази в „Морски вестник“, а той, все в негов стил ми каза, че му е пресъхнал творческият кладенец. Беше наистина горещ августовски ден и повече не отворих дума по въпроса за сушата ...
В коридора пред вратата на офиса на Клуба, Наско Николов и Вальо Петранов са направили символична алея на славата с художествени едромащабни фотографии в рамка, на наши членове. Идеята е страхотна и не защото и моя актуална снимка има там, а заради напомнянето, че ние не умираме, а отплаваме. То и онази моя снимка е тъжен спомен как неотдавна на това място грабнах китарата на Вальо, но се оказа, че нито мога да я повдигна, нито да притисна струните. Вальо обаче е страхотен фотограф и на снимката мязам на яростен рокаджия ... Там така ще изглеждам докато го има клуба! А инженер Петранов е великодушен моряк и обвини за неуспеха ми теглото на китарата и натяга на струните й. И нали съм моряк със самочувствие, взех, че му подарих една от китарите ми - много „лека и с меки струни”, като ще пропусна факта, че и с нея не ми се получи концерта, но великолепната снимка на Вальо ще краси коридора на моряшката памет ...
Надявам се да се появят и корабни снимки, защото там премина голяма част от живота ни. Капитан Димитър Димов казваше, че да си на кораб е все едно да си осъден на затвор с право на удавяне ... Не съм срещал капитан Димов повече от десет години, защото той „емигрира” в родното си село, а сега му пращам моряшки поздрави.
Скромната ни калимера в Клуба, засега остава без официална регистрация, но всички живи приятели да се чувстват поканени!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
На 30 септември т.г. главният механик инж. Слави Пешков - уважаван читател, приятел и автор-есеист на „Морски вестник“, изненадващо и неочаквано навърши 80 години! Невероятно, но факт! Да ни е жив и здрав, да е все така талантлив и безкомпромисен спрямо неправдите около нас! Към нашите поздравления се присъедини и творческият тандем R&A, за да изобрази общите ни най-добри чувства към рожденика. Едновременно с това Слави получи и една много тънка другарска критика и тържествено обеща да ни информира поне ден-два преди да реши да навърши 85. Така де, друго е да сме информирани, нали сме информационно издание!
С Цемо, Цанко, Вальо и онази китара.
Инженер Николов, капитан Лодозов и аз на помена от пети август.
С Калин Герасков 1966 г.
Ники Събев и Киро Дългото са средните двама.
Китарата е подпряна на масата, а за качеството на ми мажора не ми се говори.
