НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
КОГАТО ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОБВИНИ КАПИТАН
І РАНГ ТРИФОН ПЕНКОВ ЗА УЧАСТИЕ В ЗАГОВОР
ЗА СВАЛЯНЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ ОТ ВЛАСТ… И
СЛЕД ТОВА
Откъс от мемоарната му книга „50 години в строя“
„Седмици преди „преврата на Горуня“ (1965 г.), на проверка във Висшето военноморско училище (ВНВМУ) пристигна комисия, оглавена от началника на Политуправлението на МНО генерал-майор Любен Динов. Проверката беше по семинар, воден от мен. Занятието премина нормално. По време на почивката поканих проверяващия ген. Динов в импровизираната си „канцелария“ - преградено ъгълче от залата, в която се провеждаше семинарът - на третия етаж на централния корпус. Предложих му кафе, той прие. Имах богата специализирана лична библиотека - по кибернетика, информатика, бионика, измервателна техника, най-много - по моята специалност. Гостът прояви голям интерес, избра си 15-20 книги за временно ползване - работел по дисертация във връзка с внедряването на автоматизирани системи в дейността на Политуправлението. Разговорът ни се проточи и след почивката - почти час. Тогава и аз се увличах много от кибернетиката, преподавах и изчислителна техника. В чисто човешки план разменихме много мисли за автоматизацията на процесите в армейския живот.
Семинарът приключи, получих някои препоръки от генерала и се разделихме, след като го съпроводих до Политотдела (ПО) на ВНВМУ. Разделихме се като колеги, а не като голямо началство с подчинен. Това сигурно е впечатлило присъстващите, още повече, че в ръцете му беше внушителният пакет с книгите ми. След две седмици генералът беше арестуван и вкаран в затвора. Оттам ми изпратиха по пощата книгите, които явно не бе успял да използва. Дежурният по училище прие пратката (с печат на затвора) и я предаде в Политотдела, откъдето я получих след едноседмична обстойна проверка. Естествено, с искане за обяснения. Неколкократно поискаха точен преразказ на беседата ми с генерала по време на почивката. Цялата процедура се повтори пред служители от Държавна сигурност. Целта беше по някакъв начин да се докаже участие на хора от ВНВМУ в заговора.
Положението ми се усложняваше от факта, че поръчители за приемането ми в партията бяха бивши партизани и ятаци от врачанския партизански отряд „Гаврил Генов“ - самият аз съм от врачанския край и съм много близък с тях, а с някои сме и съученици. Явно не можеха или не искаха да ми вярват, а основания за обвинение липсваха - имам предвид политорганите и вдъхновителя им - началника на политотдела на ВМС генерал-майор Дуньо Петков Дунев. Отрицателното си отношение към него не криех и тогава. На два пъти се опита да ме направи личен доносник. Всъщност, с кого ли не се е опитвал да го прави...
Впечатленията си от Дунев съм споделял с близки от партизанския отряд, в който е участвал и той. Явно, някой го беше информирал за това. Един от тях, няма да посоча името му, братовчед от родното ми село, на когото бях помогнал да стане политофицер във ВМС, беше „клъвнал“ на въдицата му да доносничи - следил ме усърдно и донасял всяка моя дума, а, както казах, негативното си мнение за генерала от флота никога не съм крил. Отношенията ни бяха особено обтегнати след един простичък случай: Бяхме на гара Червен бряг, аз - кап. I ранг, той полковник, двамата земляци-отпускари. Докато чакахме влака, той пак поднови опитите си за спечелване на „свой човек“. Като старши офицери трябваше да пътуваме с I-ва класа, но под предлог, че не съм в отпуск, а по лична работа, умишлено се отклоних във второкласен вагон. Стана му ясно, че избягвам какъвто и да е контакт - това беше и последният му опит да ме вербува.
Взаимната ни неприязън беше факт, причината за нея - също. Само че ножът, макар и много тъп, беше у него. Знаеше обаче, че ръцете му са „вързани“ от защитата на командващия, която имах и с която никога не бях злоупотребявал. Знаеше още, че се предпазвам от поводи за злепоставяне. И тъй като такъв нямаше, реши да го скалъпи...
… бяха ме възстановили като началник на катедра. Снети бяха обвиненията за незаконно присвояване на чужд имот, за да си го присвои заместник-кметът. Бях реабилитиран като „неидентифициран контакт“ на генерал Динов в „преврата на Горуня“ и възстановен в партията.
След партийна конференция на ВМС беше организирано задържането ми от МВР. Подготовката е била добра, но се провали... По традиция, след конференцията имахме почерпка, а колеги настояваха да продължим с гостуване у един от тях. Беше през февруари 1971 г. (точно не помня), снегът се топеше и се разливаше на потоци. Аз обаче на следващия ден трябваше да председателствам Държавната комисия по защити на дипломни проекти във ВМЕИ - Варна - вече бях доцент, к.т.н., кап. I ранг и т.н., и т.н. ... Затова помолих колегите да ме извинят и си тръгнах за вкъщи.
Беше малко след полунощ. Мисля, че се бяхме събрали в тогавашния ресторант „Байкал“ на бул. „Сливница“. Малко преди да стигна до някогашната Военна болница, до оградата на днешната художествена галерия, противно на всякакви правила червено жигули ме засече в дясното платно. От колата излязоха четирима милиционерски старшини и поискаха да вляза в нея. На въпроса ми каква е причината, отговориха, че от „уважение към пагона“ ще ме закарат у дома. Благодарих им за „вниманието“, добавих, че живея наблизо и предпочитам да се поразходя. Не усетих кога двама от тях са ме подхванали от двете страни, третият ме побутна към колата, а четвъртият вече отваря вратата ?.
- Момчета - казах им, - не си играйте! Аз съм кап. I ранг и нямате право да вършите това!
- Хайде без много приказки! - сопна се иронично единият от тях.
Явно, уважението към пагона не преливаше от доброжелателност. Бях сам, улицата - тъмна и безлюдна, а те с шофьора - петима. Инсценирах покорност, но точно когато трябваше да прекрачим бордюра на около метър от колата, с рязък шиен удар съборих задния, а с ляво и дясно крошета - страничния „ескорт“. Те паднаха в снега. Използвах объркването, изтеглих се до двуметровата ограда (сега тя не съществува) - надеждна защита откъм тила, извадих портмонето си и викнах:
- Не мърдай! Стрелям!
Протегнах портмонето в тъмното, те го помислиха за оръжие. Шофьорът повика по радиостанцията втора кола, предупредих всички, че при нападение ще стрелям без предупреждение и поисках да извикат дежурен офицер. В това време бивш наш възпитаник видял свадата и уведомил офицерите, с които бях на конференцията, както и комендантския патрул със старши ст. лейт. Евгени Илиев, сега о.з. кап. I ранг. С още трима милиционери се появи и майор от МВР, доста як и закръглен.
- Майорът - при мен, останалите - на място! - изкомандвах аз.
Майорът беше дежурният офицер. Хванах го под ръка, напомних му, че на по-малко от 200 метра са жилищата на моя командващ и на неговия окръжен началник генерал Аргиров, известен с прозвището „Хищника“.
Поисках да ме последва, за да им дадем обяснение за станалото безобразие. Той се заинати, аз стисках яката му. В това време внушителна група от 15-20 морски офицери огради милиционерската група и блокира достъпа до колите им, за да не избягат. Появиха се и комендантските екипи. Оставихме ги да се „разберат“ с майора. Мен ме откараха с автомобил до дома - жив, здрав, непипнат с пръст, но със скъсани копчета, задигнат часовник и превъзбуден от премеждието. Беше вече три след полунощ.
На следващия ден целият флот се тресеше от възмущение. А курсантите, разбрали за свадата от курсантския патрул, неин свидетел, бяха във възторг. Когато минавах край тях, спираха и козируваха като на парад, зад гърба ми се носеха възхитени реплики: „Най-после се намери един офицер да се опъне на тази нахална милиция!“
Не упреквам старшините, които явно изпълняваха някаква поръчка - а че е било така, ми призна по-късно, „под секрет“, един от тях - мой познат.
Тръгна голямо следствие. Обвиниха ме в какви ли не грехове, но нито една от версиите не издържа на проверките. Наказаха ме само с мъмрене, въпреки исканията на ПО на ВМС (за кой ли път!) за разжалване и дисциплинарно уволнение. Нямам желание да описвам всичката кал и мерзост, с която, под диктат на ПО на ВМС, ме заля ПО на ВНВМУ. Не успяха и да ме изключат от партията - цялата партийна организация на училището се вдигна в моя защита и срещу мръсната им акция. Органът на ПО - партийната комисия, за удовлетворение на началниците си, естествено, ме наказа с предупреждение за изключване. Дори и не помислих да се явявам пред тях.
Исках да се отдам на работата си. Още повече, че имах безрезервната подкрепа на колегите си. По-късно разбрах, че във Военния съвет се е състоял сериозен разговор за взаимоотношенията между МНО и МВР, както и за необоснованите действия на началника на ПО на ВМС спрямо старши офицери и, конкретно, спрямо мен.
Ехото от тези събития не отзвуча дълги години. Още повече, че последвалите ме „по-невинни“ удари прекараха, колкото и да не го желаех, бразда в отношението ми към политорганите в армията. Естествено, не става дума за всички офицери, за много от тях мога да кажа само хубави думи, но не и за стила и характера на дейността им, които само ми пречеха на работата. Не знам как е било в бойните поделения. Но във ВНВМУ този стил беше вредна спирачка и остави много язви в колективите, в отношенията между хората в чисто човешки план. Говоря, разбира се, от моя гледна точка. За друг може да е било различно - негов проблем“...
Трифон ПЕНКОВ
І РАНГ ТРИФОН ПЕНКОВ ЗА УЧАСТИЕ В ЗАГОВОР
ЗА СВАЛЯНЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ ОТ ВЛАСТ… И
СЛЕД ТОВА
Откъс от мемоарната му книга „50 години в строя“
„Седмици преди „преврата на Горуня“ (1965 г.), на проверка във Висшето военноморско училище (ВНВМУ) пристигна комисия, оглавена от началника на Политуправлението на МНО генерал-майор Любен Динов. Проверката беше по семинар, воден от мен. Занятието премина нормално. По време на почивката поканих проверяващия ген. Динов в импровизираната си „канцелария“ - преградено ъгълче от залата, в която се провеждаше семинарът - на третия етаж на централния корпус. Предложих му кафе, той прие. Имах богата специализирана лична библиотека - по кибернетика, информатика, бионика, измервателна техника, най-много - по моята специалност. Гостът прояви голям интерес, избра си 15-20 книги за временно ползване - работел по дисертация във връзка с внедряването на автоматизирани системи в дейността на Политуправлението. Разговорът ни се проточи и след почивката - почти час. Тогава и аз се увличах много от кибернетиката, преподавах и изчислителна техника. В чисто човешки план разменихме много мисли за автоматизацията на процесите в армейския живот.
Семинарът приключи, получих някои препоръки от генерала и се разделихме, след като го съпроводих до Политотдела (ПО) на ВНВМУ. Разделихме се като колеги, а не като голямо началство с подчинен. Това сигурно е впечатлило присъстващите, още повече, че в ръцете му беше внушителният пакет с книгите ми. След две седмици генералът беше арестуван и вкаран в затвора. Оттам ми изпратиха по пощата книгите, които явно не бе успял да използва. Дежурният по училище прие пратката (с печат на затвора) и я предаде в Политотдела, откъдето я получих след едноседмична обстойна проверка. Естествено, с искане за обяснения. Неколкократно поискаха точен преразказ на беседата ми с генерала по време на почивката. Цялата процедура се повтори пред служители от Държавна сигурност. Целта беше по някакъв начин да се докаже участие на хора от ВНВМУ в заговора.
Положението ми се усложняваше от факта, че поръчители за приемането ми в партията бяха бивши партизани и ятаци от врачанския партизански отряд „Гаврил Генов“ - самият аз съм от врачанския край и съм много близък с тях, а с някои сме и съученици. Явно не можеха или не искаха да ми вярват, а основания за обвинение липсваха - имам предвид политорганите и вдъхновителя им - началника на политотдела на ВМС генерал-майор Дуньо Петков Дунев. Отрицателното си отношение към него не криех и тогава. На два пъти се опита да ме направи личен доносник. Всъщност, с кого ли не се е опитвал да го прави...
Впечатленията си от Дунев съм споделял с близки от партизанския отряд, в който е участвал и той. Явно, някой го беше информирал за това. Един от тях, няма да посоча името му, братовчед от родното ми село, на когото бях помогнал да стане политофицер във ВМС, беше „клъвнал“ на въдицата му да доносничи - следил ме усърдно и донасял всяка моя дума, а, както казах, негативното си мнение за генерала от флота никога не съм крил. Отношенията ни бяха особено обтегнати след един простичък случай: Бяхме на гара Червен бряг, аз - кап. I ранг, той полковник, двамата земляци-отпускари. Докато чакахме влака, той пак поднови опитите си за спечелване на „свой човек“. Като старши офицери трябваше да пътуваме с I-ва класа, но под предлог, че не съм в отпуск, а по лична работа, умишлено се отклоних във второкласен вагон. Стана му ясно, че избягвам какъвто и да е контакт - това беше и последният му опит да ме вербува.
Взаимната ни неприязън беше факт, причината за нея - също. Само че ножът, макар и много тъп, беше у него. Знаеше обаче, че ръцете му са „вързани“ от защитата на командващия, която имах и с която никога не бях злоупотребявал. Знаеше още, че се предпазвам от поводи за злепоставяне. И тъй като такъв нямаше, реши да го скалъпи...
… бяха ме възстановили като началник на катедра. Снети бяха обвиненията за незаконно присвояване на чужд имот, за да си го присвои заместник-кметът. Бях реабилитиран като „неидентифициран контакт“ на генерал Динов в „преврата на Горуня“ и възстановен в партията.
След партийна конференция на ВМС беше организирано задържането ми от МВР. Подготовката е била добра, но се провали... По традиция, след конференцията имахме почерпка, а колеги настояваха да продължим с гостуване у един от тях. Беше през февруари 1971 г. (точно не помня), снегът се топеше и се разливаше на потоци. Аз обаче на следващия ден трябваше да председателствам Държавната комисия по защити на дипломни проекти във ВМЕИ - Варна - вече бях доцент, к.т.н., кап. I ранг и т.н., и т.н. ... Затова помолих колегите да ме извинят и си тръгнах за вкъщи.
Беше малко след полунощ. Мисля, че се бяхме събрали в тогавашния ресторант „Байкал“ на бул. „Сливница“. Малко преди да стигна до някогашната Военна болница, до оградата на днешната художествена галерия, противно на всякакви правила червено жигули ме засече в дясното платно. От колата излязоха четирима милиционерски старшини и поискаха да вляза в нея. На въпроса ми каква е причината, отговориха, че от „уважение към пагона“ ще ме закарат у дома. Благодарих им за „вниманието“, добавих, че живея наблизо и предпочитам да се поразходя. Не усетих кога двама от тях са ме подхванали от двете страни, третият ме побутна към колата, а четвъртият вече отваря вратата ?.
- Момчета - казах им, - не си играйте! Аз съм кап. I ранг и нямате право да вършите това!
- Хайде без много приказки! - сопна се иронично единият от тях.
Явно, уважението към пагона не преливаше от доброжелателност. Бях сам, улицата - тъмна и безлюдна, а те с шофьора - петима. Инсценирах покорност, но точно когато трябваше да прекрачим бордюра на около метър от колата, с рязък шиен удар съборих задния, а с ляво и дясно крошета - страничния „ескорт“. Те паднаха в снега. Използвах объркването, изтеглих се до двуметровата ограда (сега тя не съществува) - надеждна защита откъм тила, извадих портмонето си и викнах:
- Не мърдай! Стрелям!
Протегнах портмонето в тъмното, те го помислиха за оръжие. Шофьорът повика по радиостанцията втора кола, предупредих всички, че при нападение ще стрелям без предупреждение и поисках да извикат дежурен офицер. В това време бивш наш възпитаник видял свадата и уведомил офицерите, с които бях на конференцията, както и комендантския патрул със старши ст. лейт. Евгени Илиев, сега о.з. кап. I ранг. С още трима милиционери се появи и майор от МВР, доста як и закръглен.
- Майорът - при мен, останалите - на място! - изкомандвах аз.
Майорът беше дежурният офицер. Хванах го под ръка, напомних му, че на по-малко от 200 метра са жилищата на моя командващ и на неговия окръжен началник генерал Аргиров, известен с прозвището „Хищника“.
Поисках да ме последва, за да им дадем обяснение за станалото безобразие. Той се заинати, аз стисках яката му. В това време внушителна група от 15-20 морски офицери огради милиционерската група и блокира достъпа до колите им, за да не избягат. Появиха се и комендантските екипи. Оставихме ги да се „разберат“ с майора. Мен ме откараха с автомобил до дома - жив, здрав, непипнат с пръст, но със скъсани копчета, задигнат часовник и превъзбуден от премеждието. Беше вече три след полунощ.
На следващия ден целият флот се тресеше от възмущение. А курсантите, разбрали за свадата от курсантския патрул, неин свидетел, бяха във възторг. Когато минавах край тях, спираха и козируваха като на парад, зад гърба ми се носеха възхитени реплики: „Най-после се намери един офицер да се опъне на тази нахална милиция!“
Не упреквам старшините, които явно изпълняваха някаква поръчка - а че е било така, ми призна по-късно, „под секрет“, един от тях - мой познат.
Тръгна голямо следствие. Обвиниха ме в какви ли не грехове, но нито една от версиите не издържа на проверките. Наказаха ме само с мъмрене, въпреки исканията на ПО на ВМС (за кой ли път!) за разжалване и дисциплинарно уволнение. Нямам желание да описвам всичката кал и мерзост, с която, под диктат на ПО на ВМС, ме заля ПО на ВНВМУ. Не успяха и да ме изключат от партията - цялата партийна организация на училището се вдигна в моя защита и срещу мръсната им акция. Органът на ПО - партийната комисия, за удовлетворение на началниците си, естествено, ме наказа с предупреждение за изключване. Дори и не помислих да се явявам пред тях.
Исках да се отдам на работата си. Още повече, че имах безрезервната подкрепа на колегите си. По-късно разбрах, че във Военния съвет се е състоял сериозен разговор за взаимоотношенията между МНО и МВР, както и за необоснованите действия на началника на ПО на ВМС спрямо старши офицери и, конкретно, спрямо мен.
Ехото от тези събития не отзвуча дълги години. Още повече, че последвалите ме „по-невинни“ удари прекараха, колкото и да не го желаех, бразда в отношението ми към политорганите в армията. Естествено, не става дума за всички офицери, за много от тях мога да кажа само хубави думи, но не и за стила и характера на дейността им, които само ми пречеха на работата. Не знам как е било в бойните поделения. Но във ВНВМУ този стил беше вредна спирачка и остави много язви в колективите, в отношенията между хората в чисто човешки план. Говоря, разбира се, от моя гледна точка. За друг може да е било различно - негов проблем“...
Трифон ПЕНКОВ
Командването на ВНВМУ „Н. Й. Вапацаров” през знаменателната 1981 г. След началника на училището контраадмирал Емил Станчев крачат неговите заместници - от дясно на ляво: капитан І ранг проф. дтн Трифон Пенков - заместник-началник по учебната и научната част; капитан І ранг Петко Халачев - заместник-началник по строевата част; капитан І ранг Васил Младенов - началник на политотдела. През 2016 г. проф. Трифон Пенков последен се присъедини към своите колеги, които вече бяха в отвъдното … Снимка о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
О.з. капитан І ранг професор, доктор на науките Трифон Димитров Пенков. Той е роден на 24 декември 1930 г. в с. Крушовица, Враца. През 1951 г. завършва НВМУ „Н. Й. Вапцаров“ във Варна, а през 1964 г. - Военната академия „Г. С. Раковски“ в София. От 1951 г. до 1953 г. е на специализация по радиолокация в гр. Ленинград (Санкт Петербург). Защитава докторска дисертация през 1969 г., а по-късно Висшата атестационна комисия му присвоява научните звания „доцент“ (1970 г.) и „професор“ (1980 г.). Участва в създаването и организирането на обучението по шест специалности във ВВМУ. Ръководил е 22 докторанти, успешно защитили дисертациите си. Проф. Пенков има 11 учебника и монографии, повече от 170 научни публикации у нас и в чужбина, 12 изобретения и над 30 разработки на теми, свързани с отбранителната промишленост. С решение на Академичния съвет на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ от януари 2000 г., на проф. Трифон Пенков е присвоено почетното звание „Доктор хонорис кауза на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“.
През 2005 г. проф. Трифон Пенков издаде своята мемоарна книга „50 години в строя“ („Спомени и разкази за моя живот в службата на морската професия и подготовката на морски кадри“).
Иван Тодоров - Горуня. Източник: bulgarianhistory.org/
12.03.2012 г. Проф. Трифон Пенков поздравява президента на световно известната японска компания „Тайо Нипон Кисен” (TNTC) г-н Йоичи Хасегава по случай присъждането му на почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров”. Вдясно от проф. Пенков е о.з. капитан І ранг доц. д-р Иван Йотов, също „Доктор хонорис кауза” на флотската алма матер.
Барелефът на о.з. капитан І ранг професор, доктор на науките Трифон Пенков в Алеята на преподавателя във ВВМУ. Снимка ВВМУ.
Борчето, засадено от проф. Т. Пенков при обявяването му за „Доктор хонорис кауза” на 11 януари 2000 г. Снимката е от 2016 г. Архив на „Морски вестник“.