НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПЛАВАЩАТА ЗАБЛУДА
Това е една малка морска притча за доверието, заблудата и хората, които изглеждат като фарове, а всъщност са плаващи препятствия.
В морето живееше един фар на име Фейк. Малко хора знаеха откъде се беше появил. Една сутрин Фейк просто стоеше върху стара гребна лодка с лодкар, недалеч от брега. Беше малко по-нескопосен от истинските фарове, малко по-наклонен; очевидно не беше построен според някакви строителни норми. Но имаше светлина, а това, както всички знаят, е най-важното за един фар. Фейк светеше ярко, уверено и с онази спокойна светлина, която кара човек да си каже:
„Е, щом има фар, значи всичко е наред.“
Лодкарят, който го превозваше, говореше малко. Гребеше бавно, сменяше посоката уж хаотично и никога не обясняваше накъде отива. А Фейк си светеше; понякога към морето; понякога към брега; понякога направо към скалите.
Но винаги светеше с някакъв „режим на светене”. Лодкарят избираше ритъма, по който се редуват периодите на светлина и тъмнина… дали ще е „постоянна”, или „пробляскваща”, или „затъмняваща” или „групово-проблясваща”… той решаваше.
А корабите в далечината виждаха Фейк и се успокояваха - там има фар, казваше вахтеният офицер; значи брегът е обозначен; значи можем да минем оттам. И корабът променяше курса си.
Първият кораб се размина; вторият също. Третият обаче се приближи прекалено много до скалите и вахтеният забеляза нещо странно - „Фарът се движи” и докладва на Капитана.
- Това нормално ли е? - попита той.
- Не би трябвало - отговори Капитанът.
- Тогава защо свети?
На този въпрос никой не можа да отговори. Защото Фейк продължаваше да свети по някакви си негови правила. И точно това беше неговата сила.
С времето корабите започнаха да му вярват. А хората са склонни да вярват на онова, което изглежда познато. Ако някой говори спокойно - вероятно знае какво прави; ако някой изглежда уверен - вероятно е компетентен; ако някой е бил надежден вчера - вероятно ще бъде надежден и утре.
Една бурна нощ край брега премина голям кораб. Вълните бяха високи, небето - черно, а скалите едва се виждаха между пръските.
Капитанът забеляза Фейк, светлината му проби тъмнината.
- Отлично - каза той - Фарът е точно там, където трябва.
И насочи кораба по светлината - само че Фейк не беше там, където трябва, той беше в движение.
Лодкарят гребеше усърдно и фарът плаваше все по-близо до скалите.
Корабът следваше светлината. Фейк се отдалечаваше - корабът го следваше - Фейк променяше своя курс - корабът променяше своя курс.
И накрая капитанът видя скалите и усети хрущенето на металния корпус в скалите. Твърде късно. Тогава разбра, че НЕ фарът беше изгубил пътя. Той беше повярвал на грешния фар.
Може би точно така е и в живота.
Понякога се доверяваме на човек, когото смятаме за сигурен. Познаваме го от години. Вярвали сме му. Помагал ни е. Или поне така си мислим. А когато някой ни предупреди: - „Внимавай с него.” Ние отговаряме: - „Не, не го познаваш. Аз му имам доверие.” И продължаваме доверчиво след светлината.
Докато един ден не усетим скалите. Тогава започваме да се питаме как сме могли да бъдем толкова наивни или … не сме били наивни? Може би просто сме били хора. Защото доверието не означава да вярваш, че другият никога няма да те разочарова.
Означава да приемеш риска да не проверяваш това, което казва и прави.
А някои хора злоупотребяват с това и го използват. Те знаят как да „светят”; знаят какво да кажат; знаят кога да бъдат любезни, кога да бъдат убедителни и кога да изглеждат точно толкова надеждни, колкото е необходимо. Точно както Фейк продължава да плава, да свети както го настроят и да бъде убедителен, че е спасителна светлина и … да причинява катастрофи.
А някъде в тъмното лодкарят гребе, Фейк продължава да се носи по вълните и да свети някак си. Фарът прекрасно знае какво прави и вероятно си мисли:
„Какво толкова? Нали светя. Това, че корабите са глупави, си е техен проблем“.
Капитан Румен ГЕОРГИЕВ
06 октомври 2026 г.
Край морето
Това е една малка морска притча за доверието, заблудата и хората, които изглеждат като фарове, а всъщност са плаващи препятствия.
В морето живееше един фар на име Фейк. Малко хора знаеха откъде се беше появил. Една сутрин Фейк просто стоеше върху стара гребна лодка с лодкар, недалеч от брега. Беше малко по-нескопосен от истинските фарове, малко по-наклонен; очевидно не беше построен според някакви строителни норми. Но имаше светлина, а това, както всички знаят, е най-важното за един фар. Фейк светеше ярко, уверено и с онази спокойна светлина, която кара човек да си каже:
„Е, щом има фар, значи всичко е наред.“
Лодкарят, който го превозваше, говореше малко. Гребеше бавно, сменяше посоката уж хаотично и никога не обясняваше накъде отива. А Фейк си светеше; понякога към морето; понякога към брега; понякога направо към скалите.
Но винаги светеше с някакъв „режим на светене”. Лодкарят избираше ритъма, по който се редуват периодите на светлина и тъмнина… дали ще е „постоянна”, или „пробляскваща”, или „затъмняваща” или „групово-проблясваща”… той решаваше.
А корабите в далечината виждаха Фейк и се успокояваха - там има фар, казваше вахтеният офицер; значи брегът е обозначен; значи можем да минем оттам. И корабът променяше курса си.
Първият кораб се размина; вторият също. Третият обаче се приближи прекалено много до скалите и вахтеният забеляза нещо странно - „Фарът се движи” и докладва на Капитана.
- Това нормално ли е? - попита той.
- Не би трябвало - отговори Капитанът.
- Тогава защо свети?
На този въпрос никой не можа да отговори. Защото Фейк продължаваше да свети по някакви си негови правила. И точно това беше неговата сила.
С времето корабите започнаха да му вярват. А хората са склонни да вярват на онова, което изглежда познато. Ако някой говори спокойно - вероятно знае какво прави; ако някой изглежда уверен - вероятно е компетентен; ако някой е бил надежден вчера - вероятно ще бъде надежден и утре.
Една бурна нощ край брега премина голям кораб. Вълните бяха високи, небето - черно, а скалите едва се виждаха между пръските.
Капитанът забеляза Фейк, светлината му проби тъмнината.
- Отлично - каза той - Фарът е точно там, където трябва.
И насочи кораба по светлината - само че Фейк не беше там, където трябва, той беше в движение.
Лодкарят гребеше усърдно и фарът плаваше все по-близо до скалите.
Корабът следваше светлината. Фейк се отдалечаваше - корабът го следваше - Фейк променяше своя курс - корабът променяше своя курс.
И накрая капитанът видя скалите и усети хрущенето на металния корпус в скалите. Твърде късно. Тогава разбра, че НЕ фарът беше изгубил пътя. Той беше повярвал на грешния фар.
Може би точно така е и в живота.
Понякога се доверяваме на човек, когото смятаме за сигурен. Познаваме го от години. Вярвали сме му. Помагал ни е. Или поне така си мислим. А когато някой ни предупреди: - „Внимавай с него.” Ние отговаряме: - „Не, не го познаваш. Аз му имам доверие.” И продължаваме доверчиво след светлината.
Докато един ден не усетим скалите. Тогава започваме да се питаме как сме могли да бъдем толкова наивни или … не сме били наивни? Може би просто сме били хора. Защото доверието не означава да вярваш, че другият никога няма да те разочарова.
Означава да приемеш риска да не проверяваш това, което казва и прави.
А някои хора злоупотребяват с това и го използват. Те знаят как да „светят”; знаят какво да кажат; знаят кога да бъдат любезни, кога да бъдат убедителни и кога да изглеждат точно толкова надеждни, колкото е необходимо. Точно както Фейк продължава да плава, да свети както го настроят и да бъде убедителен, че е спасителна светлина и … да причинява катастрофи.
А някъде в тъмното лодкарят гребе, Фейк продължава да се носи по вълните и да свети някак си. Фарът прекрасно знае какво прави и вероятно си мисли:
„Какво толкова? Нали светя. Това, че корабите са глупави, си е техен проблем“.
Капитан Румен ГЕОРГИЕВ
06 октомври 2026 г.
Край морето
Синергията между капитана и фара е удивителна - капитанът вярва на фара, фарът вярва на лодкаря, лодкарят вярва на курса си, а накрая всички заедно доказват, че една добра екипна работа може безпроблемно да насочи кораба право към скалите. Илюстрацията е дело на творческия тандем R&A.
