МВ "Компас", новини, октомври 2026 г.

МОРЯКЪТ И ИМЕТО
„Те живееха заедно - Горки и Пешков. Пътищата им се разделиха през юни 1936 г., когато Алексей Пешков умря. Максим Горки остана да живее.”
Евгени ЗАМЯТИН (1884 - 1937)

Есента на 1965-та. Сто и десет новобранци сме се скупчили на училищния плац и чакаме да ни преброят, острижат и раздадат униформи, за да можем в подходящ ред и дрескод да прекрачим прага на спалния корпус. Един офицер с благ глас и нетипично за военен излъчване, чете имената ни и всеки, който чуе името си застава встрани от безформената младежка група. Чувам моето име и тръгвам към групата на прочетените, но офицерът ме спира:
- Знаете ли, че същата фамилия има и Максим Горки?
- Да. - тихо и неуставно отговарям аз и мигновено забравям въпроса, сякаш съм предчувствал, че в следващите пет години на плаца ще чувам предимно заповеди.
Чак след като завърших Морското, си спомних случката с учтивия офицер и необичайния му въпрос. Причината бе проста - никой за всичките ми тогавашни 24 години, не бе свързвал моите имена с Максим Горки, а Замятин го бе направил цяло десетилетие преди да се родя, когато дядо ми Пешко е бил горд баща на петима сина и дядо на седем внуци. Тогава „оня Пешков” е умрял и чак след десет години съм се появил аз, за да станем десет на брой нелегални съфамилници на наистина великия Горки. Ако включа и правнуците, есето ще стане безкрайно, но признавам, че не зная фамилните имена на роднините ми ... Синът ми е Пешков, но внукът - Славчев! Пешков продължава да умира ...
Всъщност, както се изрази леко глуповатият Форест Гъмп от едноименния култов филм: „Мама винаги казваше, че умирането е част от живота. Иска ми се това да не беше така.“
А оня учтив офицер от първия ми училищен ден, стана мой ротен командир за цели пет години. За всичкото това време той нито веднъж не отвори приказка за Алексей Максимович Пешков, не помня дори някога да съм си говорил с него на каквато и да е тема. Цялото Училище го наричаше Мадамата, защото бе тих и културен, и знаеше, че освен Бизона от 522-ро класно, има още един Пешков - основоположник на социалистическия реализъм в съветската литература!
Днес интересът към тази литература е доста мижав, ако трябва да съм честен, а положението на Горки в руската словесност - все пО сложно и двусмислено. Последното наистина ме натъжава: Та Горки беше най-знаменитият съветски писател! На неговия псевдоним са наречени градове, улици, училища, самолети и кораби. За съжаление, в българските и съветски училища се изучаваха най-слабите му творби, за някои от които той е споменавал, че дори се срамува от написаното в тях.
Приживе Горки и Замятин са били близки авери. Дълго преди ВОСР (великата, октомврийска, социалистическа, революция), още през 1911г. Альоша Пешков е бил впечатлен от първата повест на Замятин, а след победата на споменатата революция, двамата работят рамо до рамо в новите революционни редколегии. Тогава в цял свят е публикуван романът „Мы” на Евгени Замятин - първата антиутопия в световната литература. Успехът е огромен, но в СССР започва преследване и тормоз над писателя. С помощта на Горки той успява да емигрира в Париж през 1931 г.
Аз не зная какво от Горки е бил прочел през 1965-а капитан ІІІ ранг Христо Петров - Мадамата, но съм сигурен, че не са били само „Майка” и „Песен за буревестника”. В село Мала Кутловица моят татко притежаваше многотомните „Съчинения” на “Максимъ Горки”, дело на любимото му „Игнатово издание”. За мен някои от произведенията бяха дори страшни за четене и все се питах този Горки същият ли онзи е, когото изучаваме в училище ...
Мене ако питаш, Читателю, Горки никакъв соцреалист не е бил. За социализма той е твърде сложен и неортодоксален, за днешното време е тясно свързан с оная революция, а по времето на Сталин - и с официалната власт. Ранният Горки искрено вярва, че човечеството се нуждае от радикална промяна, но зрелият проповядва, че единствено културата и просвещението ще се справят с тъмните човешки инстинкти. Затова всеки намира своето четиво в произведенията му: някои харесват романтичната му възвишеност, други - циничния му хумор. Каквото и да кажем за него днес, той е различим още от първия прочетен ред и е несъмнено явление в световната литература. Нямаше как да избегна идеологическото в оценката на този писател, защото просъветските му текстове, дружбата му с Ягода и посещенията на Соловецките острови и Беломорканал, са трудни за възприемане от днешния човек.
Въпреки всичко Максим Горки си остава титан на руското просвещение, редом с Некрасов и Чернишевски. Тези трима твърде различни писатели вярваха в едно и също нещо: Човекът се освобождава не с реформи и революции, а с книги.
Днес никой не ни задължава да обичаме Алексей Пешков, а аз го защитавам не защото ми е съфамилник, а защото той ме учеше да се съпротивлявам на общественото мнение, да уважавам чуждото и да мога да се шегувам със себе си. Ето какво пише той през 1933-та: „Мен днес навсякъде ме канят и почитат. Бях при пионерите - станах почетен пионер. При колхозниците ме провъзгласиха за почетен колхозник. Утре ще посетя душевноболните и вероятно ще ме нарекат почетен луд“ ...
Днес град Горки е преименуван обратно на Нижни Новгород, „майката” и „буревестникът” са изхвърлени от училищните програми, никой не издава книги от Максим Горки и никой не помни знаменития му девиз „Човек - това звучи гордо”. Затова аз ще припомня един друг негов цитат. Той е от романа „Животът на Клим Самгин”. В една страховита сцена загива единадесет-годишният Борис Варавка - яростен враг на революционера по неволя Клим. Той се удавя под леда на замръзналата река, а тялото му така и не откриват. Минава време и хората започват да се питат имало ли го е някога малкият Борка ... Подобна е ситуацията и с моя съфамилник днес. Имало ли го е някога странния, непредсказуем и вълнуващ писател Максим Горки?
Аз ще отговоря вместо теб, Читателю: Да, имаше го и винаги можем да го прочетем дори в Игнатовото издание отпреди сто години!
Сл. ПЕШКОВ - моряк