НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЕЛИКИТЕ БАЩИ
Беше 1966 г. В един сив есенен ден цялото ВНВМУ - Висше Народно Военно Морско Училище бе строено на плаца за посрещане министъра на отбраната на СФРЮ - Социалистическа Федеративна Република Югославия. Министърът се оказа генерал, не много висок, но строен, с красива униформа и всичките му там отличителни и нагръдни знаци, както го казват военните моряци. Ще си мине и тоя по реда, викам си на ум и чакам да изтропаме тържествения марш, че да отидем да ритаме топка. Сърбинът ни поздрави, отвърнахме му, както повелява устава, а той каза нещо на ухо на Дичо и двамата тръгнаха към нашия фланг. Когато стигнаха до моя взводен Папа Тони спряха, размениха няколко думи с него и в тясната пътечка между първи и втори взвод, покрай капитан-лейтенант Тончев, тръгнаха към мен. УжасЕн ги виждах как ме приближават без да спират. Бях предпоследен. Какво можеха да искат от мен тези големи хора? Подминаха ме и спряха точно зад мен. Там бе само Стамен Витлянов Вичев, когото в класното отделение наричахме Стамбата. Чух ги да си говорят с него. Приказваше най вече сърбинът, а Стамен мрънкаше нещо тихо и неясно, но той така си приказва. Какво ли е сторил курсантът Вичев, че чак от Сърбия да идват да го търсят, с тъга се питах аз и вече оплаквах съдбата на моя съсед в строя. Сега се сещам, че ако приятелят ми бе извършил нещо лошо, Дичо щеше да ореве орталъка, а не да мълчи като пукал зад гърба ми, ама тогава бая се бях изплашил.
Чак след като набихме крак пред капитан І ранг Узунов и високопоставения гост, някой спомена, че бащата на Стамбата, който трябва да се е казвал Витлян, е воювал рамо до рамо със сърбина по време на Гражданската война в Испания. Пустият му Стамен - дребен, тих и незабележим, а какъв баща е имал! В Училището бе пълно с велики бащи - от рангове, полковници и генерали, през министри и началник-щабове, та до командири на армии и флотове, ама за такъв като този на Стамен, не бяхме чували. Освен това, тия с най-великите бащи бяха при навигаторите, а ако са от механиците, щяха да са поне в първия взвод, а не като Стамен - във втори, до мен в края на строя и на последния чин в класната стая.
Разказвал съм в „Морски вестник“ как още преди клетвата един дежурен офицер ни излови мен и моя приятел от ТеМеТето в Михайловград Калин Герасков да блеем срещу звездите по време на самоподготовка. Офицерът вече се канеше да ни разстреля, защото само това заслужавали, според него, двама още незаклети новобранци за такова провинение, когато се замисли над фамилията на Калин. Оказа се, че бащата на авера ми е бил голям началник в Морското и то точно на въпросния офицер ... Разделихме се с „не бива да правите така, момчета, че не всеки път ще случите на добър човек като мен”, а след „и да поздравиш стария Герак”, екзекуцията бе отменена.
Във втори курс се оказа, че бащата на най-добрия ми
Беше 1966 г. В един сив есенен ден цялото ВНВМУ - Висше Народно Военно Морско Училище бе строено на плаца за посрещане министъра на отбраната на СФРЮ - Социалистическа Федеративна Република Югославия. Министърът се оказа генерал, не много висок, но строен, с красива униформа и всичките му там отличителни и нагръдни знаци, както го казват военните моряци. Ще си мине и тоя по реда, викам си на ум и чакам да изтропаме тържествения марш, че да отидем да ритаме топка. Сърбинът ни поздрави, отвърнахме му, както повелява устава, а той каза нещо на ухо на Дичо и двамата тръгнаха към нашия фланг. Когато стигнаха до моя взводен Папа Тони спряха, размениха няколко думи с него и в тясната пътечка между първи и втори взвод, покрай капитан-лейтенант Тончев, тръгнаха към мен. УжасЕн ги виждах как ме приближават без да спират. Бях предпоследен. Какво можеха да искат от мен тези големи хора? Подминаха ме и спряха точно зад мен. Там бе само Стамен Витлянов Вичев, когото в класното отделение наричахме Стамбата. Чух ги да си говорят с него. Приказваше най вече сърбинът, а Стамен мрънкаше нещо тихо и неясно, но той така си приказва. Какво ли е сторил курсантът Вичев, че чак от Сърбия да идват да го търсят, с тъга се питах аз и вече оплаквах съдбата на моя съсед в строя. Сега се сещам, че ако приятелят ми бе извършил нещо лошо, Дичо щеше да ореве орталъка, а не да мълчи като пукал зад гърба ми, ама тогава бая се бях изплашил.
Чак след като набихме крак пред капитан І ранг Узунов и високопоставения гост, някой спомена, че бащата на Стамбата, който трябва да се е казвал Витлян, е воювал рамо до рамо със сърбина по време на Гражданската война в Испания. Пустият му Стамен - дребен, тих и незабележим, а какъв баща е имал! В Училището бе пълно с велики бащи - от рангове, полковници и генерали, през министри и началник-щабове, та до командири на армии и флотове, ама за такъв като този на Стамен, не бяхме чували. Освен това, тия с най-великите бащи бяха при навигаторите, а ако са от механиците, щяха да са поне в първия взвод, а не като Стамен - във втори, до мен в края на строя и на последния чин в класната стая.
Разказвал съм в „Морски вестник“ как още преди клетвата един дежурен офицер ни излови мен и моя приятел от ТеМеТето в Михайловград Калин Герасков да блеем срещу звездите по време на самоподготовка. Офицерът вече се канеше да ни разстреля, защото само това заслужавали, според него, двама още незаклети новобранци за такова провинение, когато се замисли над фамилията на Калин. Оказа се, че бащата на авера ми е бил голям началник в Морското и то точно на въпросния офицер ... Разделихме се с „не бива да правите така, момчета, че не всеки път ще случите на добър човек като мен”, а след „и да поздравиш стария Герак”, екзекуцията бе отменена.
Във втори курс се оказа, че бащата на най-добрия ми
С приятеля ми Стамен Витлянов Вичев.
Селският даскал Цено Пешков, 1974 г.
Калин Герасков и Панчо Бобев - синове на велики бащи.
Част от първия екипаж на ескадрения миноносец „Георги Димитров“ преди отплаването му от Севастопол за Варна. Офицерът на първия ред (лицето му е оградено с червена елипса) е командирът на кораба, който е баща на великия Стоян Добрев. Матросът вдясно зад него (лицето му е оградено с червена елипса) е командирът на отделение турбо-машинисти старшина ІІ степен Георги Атанасов Панайотов, който след уволнението си, макар и като обикновен бачкер става „Герой на социалистическия труд“. Това обаче се случи след като сина му - сегашният главен редактор на „Морски вестник“, вече беше завършил Морското училище. И героят остана велик баща само за неговия син.
Мишо Бобеца - бащата на Панчо Бобев.
Стоян Добрев - велик син.
приятел от нашето класно е лежал в концлагер през фашистко, а в момента е директор на важна държавна институция. С този баща, който се оказа добър човек, дори станахме авери, защото често гостувах в дома му, но той почина скоро след дипломирането ни. Фашистките зандани не прощават.
Баща на Мишо Грамчев бе обичаният от всички преподавател по математика Бай Грам. С Мишо бях голям приятел в Морското, после плавахме на няколко кораба заедно и дори неотдавна се срещнахме на сладко лафче за младите години. Младият Грамчев, когото съм наричал и Майкъл, и Миял е голям сладур, същински бащичко, но човек трябва да се въоръжи със знания и търпение, за да оцени по достойнство красотата на математическия му ум.
За Стоян Добрев много е казано и писано. За баща му - още повече. Преди година Стоян отплава завинаги и аз, като негов приятел, искам да кажа нещо прощално. Стоян не е просто бас и вокал на рок банда. Той е много умен, начетен и сантиментален моряк! Баща му съм мяркал само от гореспоменатата предпоследна редица в строя и нямам близки и ясни впечатления от него. Правил съм комплименти на Стоян за културните му интереси, но той винаги ми е казвал, че заслугата е на майка му ...
Най-ефективният и полезен баща в Морското се оказа този на Гого „Светкавицата” Манолов. Той беше директор на най-голямата и престижна варненска фирма, която изнасяше продукцията си предимно за Англия. Благодарните англичани даряваха мистър Майкъл (Михаил се казваше бащата) според тяхната традиция с лули, пури, тютюн и уиски. От най-изискани марки, естествено. Гоговият баща бе въздържател, пушеше малко, а дъщеря му бе невръстно момиче тогава. Като резултат аз, Цецо Громшинския, Табича и Иван Добрев пиехме марково уиски на аванта. Гого Светкавицата пушеше с лули чак до края на живота си, само дето мина на моряшките марки „Амфора” и „Клан”.
Бащата на Панчо Бобев от нашето класно бе главен механик в БеМеФето. В тях пиехме корабно (шипшандлерско) уиски, което също си беше класа, но баща му никога не го сварихме у тях, защото все беше на рейс. За късмет, нас ни посрещаше Великата Мадам Бобева, която винаги ще помня с уважение, умиление и благодарност. Есе за Великите Майки няма да има, защото те всичките са велики ...
Бащите на двама съвипускници и приятели от нашия край бяха носители на званието „Герой на труда”. Ще внеса едно уточнение за младите читатели: Труд тогава означаваше именно това, което се чува - миньор, строител, металург, железничар, каквито бяха и бащите на приятелите ми, но пО голяма част от „героите” бяха политици и военни, което според мен не бе справедливо. За компенсация, сред героите на НеРеБе и СеСеСеРе, бачкери липсваха.
Моят татко не бе популярен в Морското, защото там селските даскали просто не вървят. Те и в социалистическата ни родина не бяха на особена почит. За сметка на това, аверите ми от селото и близкия град, направо боготворяха баща ми. На село никой го не зовеше по име, а Даскале и това бе висока титла за жителите на дивия северозапад. Градските ми приятели пък, все директорски и адвокатски синове, разказваха за Цено Даскало легенди, въпреки, че срещите и разговорите им с него бяха редки и твърде краткотрайни, защото татко никога не досаждаше на младите с присъствието си. А може би именно с това е впечатлявал приятелите ми! Те му приписваха думи, които никога не съм го чувал да изрича, но той бе моят татко и аз не винаги го слушах внимателно. Това да ни е за урок, Читателю.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Баща на Мишо Грамчев бе обичаният от всички преподавател по математика Бай Грам. С Мишо бях голям приятел в Морското, после плавахме на няколко кораба заедно и дори неотдавна се срещнахме на сладко лафче за младите години. Младият Грамчев, когото съм наричал и Майкъл, и Миял е голям сладур, същински бащичко, но човек трябва да се въоръжи със знания и търпение, за да оцени по достойнство красотата на математическия му ум.
За Стоян Добрев много е казано и писано. За баща му - още повече. Преди година Стоян отплава завинаги и аз, като негов приятел, искам да кажа нещо прощално. Стоян не е просто бас и вокал на рок банда. Той е много умен, начетен и сантиментален моряк! Баща му съм мяркал само от гореспоменатата предпоследна редица в строя и нямам близки и ясни впечатления от него. Правил съм комплименти на Стоян за културните му интереси, но той винаги ми е казвал, че заслугата е на майка му ...
Най-ефективният и полезен баща в Морското се оказа този на Гого „Светкавицата” Манолов. Той беше директор на най-голямата и престижна варненска фирма, която изнасяше продукцията си предимно за Англия. Благодарните англичани даряваха мистър Майкъл (Михаил се казваше бащата) според тяхната традиция с лули, пури, тютюн и уиски. От най-изискани марки, естествено. Гоговият баща бе въздържател, пушеше малко, а дъщеря му бе невръстно момиче тогава. Като резултат аз, Цецо Громшинския, Табича и Иван Добрев пиехме марково уиски на аванта. Гого Светкавицата пушеше с лули чак до края на живота си, само дето мина на моряшките марки „Амфора” и „Клан”.
Бащата на Панчо Бобев от нашето класно бе главен механик в БеМеФето. В тях пиехме корабно (шипшандлерско) уиски, което също си беше класа, но баща му никога не го сварихме у тях, защото все беше на рейс. За късмет, нас ни посрещаше Великата Мадам Бобева, която винаги ще помня с уважение, умиление и благодарност. Есе за Великите Майки няма да има, защото те всичките са велики ...
Бащите на двама съвипускници и приятели от нашия край бяха носители на званието „Герой на труда”. Ще внеса едно уточнение за младите читатели: Труд тогава означаваше именно това, което се чува - миньор, строител, металург, железничар, каквито бяха и бащите на приятелите ми, но пО голяма част от „героите” бяха политици и военни, което според мен не бе справедливо. За компенсация, сред героите на НеРеБе и СеСеСеРе, бачкери липсваха.
Моят татко не бе популярен в Морското, защото там селските даскали просто не вървят. Те и в социалистическата ни родина не бяха на особена почит. За сметка на това, аверите ми от селото и близкия град, направо боготворяха баща ми. На село никой го не зовеше по име, а Даскале и това бе висока титла за жителите на дивия северозапад. Градските ми приятели пък, все директорски и адвокатски синове, разказваха за Цено Даскало легенди, въпреки, че срещите и разговорите им с него бяха редки и твърде краткотрайни, защото татко никога не досаждаше на младите с присъствието си. А може би именно с това е впечатлявал приятелите ми! Те му приписваха думи, които никога не съм го чувал да изрича, но той бе моят татко и аз не винаги го слушах внимателно. Това да ни е за урок, Читателю.
Сл. ПЕШКОВ - моряк