На снимката: от дясно на ляво старши лейтенант Янчо Бакалов, капитан-лейтенант Петко Петков и капитан-лейтенант Владимир Илиев (последният не се е возил по време на тази командировка в адмиралската „Волга”).
В АДМИРАЛСКАТА „ВОЛГА”
Ако очакваш, любезни и драги читателю, да прочетеш тук спомени за отговорни решения, на които съм бил свидетел, или за заповеди, предизвикали главозамайващи обрати и обърнали хода на световната история, ще останеш разочарован. В адмиралските „Волги” са се случвали и неща не толкова важни, а още по-малко героични. Още повече, че в този случай важните решения ги взема един старши лейтенант. А сега можеш да прочетеш за това.
Най-неочаквано за нас на вратата на стаята застана в цялото си достолепие контраадмирал Вълчо Желев и ни извика при себе си. „Ние”, това сме аз и Петко (капитан-лейтенант, днес капитан далечно плаване Петко Христов Петков – бел. ред.), моят началник, видни еднакво от всички страни млади офицери с широк периметър на действие. Адмиралът ни нареди да върнем обратно военно-превозните документи за командировката, в която заминавахме на следващия ден, защото и той отивал нататък и щял да ни вземе със себе си. В 6.30 да го чакаме пред козирката на централния пазар.
Ако очакваш, любезни и драги читателю, да прочетеш тук спомени за отговорни решения, на които съм бил свидетел, или за заповеди, предизвикали главозамайващи обрати и обърнали хода на световната история, ще останеш разочарован. В адмиралските „Волги” са се случвали и неща не толкова важни, а още по-малко героични. Още повече, че в този случай важните решения ги взема един старши лейтенант. А сега можеш да прочетеш за това.
Най-неочаквано за нас на вратата на стаята застана в цялото си достолепие контраадмирал Вълчо Желев и ни извика при себе си. „Ние”, това сме аз и Петко (капитан-лейтенант, днес капитан далечно плаване Петко Христов Петков – бел. ред.), моят началник, видни еднакво от всички страни млади офицери с широк периметър на действие. Адмиралът ни нареди да върнем обратно военно-превозните документи за командировката, в която заминавахме на следващия ден, защото и той отивал нататък и щял да ни вземе със себе си. В 6.30 да го чакаме пред козирката на централния пазар.
Сговорната дружина и в петък можела да руча блажно. Все друго си е вместо да се тъпчеш в прашните автобуси и да се прехвърляш по автогари, че и в горещините посред лято, да се изтегнеш във „Волгата”! На следващия ден, петък, в 6.15 ч. ние с Петко чинно правим дълга сянка пред кебапчийницата на пазара и гледаме кога ще се зададе „синята птица”. (На всички адмирали колите бяха черни, само на Желев, пишман-моряк, беше синя). Видяхме я от далеч, адмиралът седнал отпред с шапка като покрива на спортната зала на главата. Спря до нас, поздравихме и се разположихме на разкошната задна седалка. И в този момент забелязах, че на раменете на бялото си яке босът няма пагони! В щурата ми глава моментално забръска едно дяволче: „Да си мълчиш, да не си гъкнал, я помисли само какъв случай се отдава да се обръсне на ходжата брадата!”
Кой на този грешен свят е по-голям от дявола, че и аз да му устоя! Летим през Аспаруховия мост, грабим със скорост баира преди Харамията, виждам, че Петко не е забелязал гафа, а мен започва да ме втриса от нетърпение и от сладостния мирис на подлост!
Адмирал Желев завързва разговор - какво прочел в „Стършел” за един шеф на АПК, как сме допускали да си дърпаме столчето, на което седим, докъде ще я докараме така, и т.н. Ние чинно поддакваме, общо взето разговорът не върви. Младите лъвове знаят много добре, че в Южния район Желев отива за кадрови беседи, есента е на вратата и „кадровото” време не чака.
- Другарю адмирал - казвам го с възможно най-равен глас, - колко щеше да е на място, ако миналата година на капитан І ранг Христов (командира на военноморска база Бургас) му бяха дали адмиралската звезда. Ама на, не стана!
Желев ми хвърли мимолетен поглед през лявото рамо, демек: „Къде се вре това, младото пале?” - и толкоз. Минаваме Старо Оряхово, хвърчим покрай заведението край Горица и след малко пред нас един до друг са двата вечни съперника - Бяла и Обзор. Тук не мога повече да се стискам (заболя ме от стискане и задника, че и на други места, да знаете), и казвам:
- Защото ако имаше поне един адмирал в Южния район, щеше да има от кого да си поискате пагони на заем. Ама няма, пък Вие сте тръгнали с необорудвано яке.
- „Х-и-и-й, и аз да не се погледна, да не я събудя жена ми толкова рано, оставила ми изгладено яке на закачалка в коридора и аз се измъкнах на пръсти. ... Ама ти чак сега ли видя?
„Започна да се усещаш, мисля си, ама вече си начесах крастата, пък Ти прави каквото щеш”!
- Чак сега, разбира се, иначе щях ли да мълча толкова време. Не знам как ми дойде на ум за капитан Христов, и чак от после, не дори нарочно, погледнах да Ви видя адмиралския пагон.
За тебе лъжа, читателю, за мене истина, ама от Обзор се върнахме във Варна, да си гужди адмиралът пагони, и докато стигнем чак до Атия, те хората си вдигнали флаговете, превъртяли и прегледали всичко, що е за преглед и превъртане, научили се за нас, приготвили се, лустросали се, засмяли се като млади зетьове пред бабалъка - и работата ни тръгна като по мед и по масло.
Дали адмирал Желев прозря подличката интрига, и до днес не зная. Ама адмирали - бол, а човек е само четири години старши лейтенант, можеш ли да им смогнеш на всичките?
Толкова години минаха - и нито ме е срам, нито ми е жал за бензина, където го изгорихме на халост. То само него да бяхме изгорили!
ЯНЧО БАКАЛОВ
Кой на този грешен свят е по-голям от дявола, че и аз да му устоя! Летим през Аспаруховия мост, грабим със скорост баира преди Харамията, виждам, че Петко не е забелязал гафа, а мен започва да ме втриса от нетърпение и от сладостния мирис на подлост!
Адмирал Желев завързва разговор - какво прочел в „Стършел” за един шеф на АПК, как сме допускали да си дърпаме столчето, на което седим, докъде ще я докараме така, и т.н. Ние чинно поддакваме, общо взето разговорът не върви. Младите лъвове знаят много добре, че в Южния район Желев отива за кадрови беседи, есента е на вратата и „кадровото” време не чака.
- Другарю адмирал - казвам го с възможно най-равен глас, - колко щеше да е на място, ако миналата година на капитан І ранг Христов (командира на военноморска база Бургас) му бяха дали адмиралската звезда. Ама на, не стана!
Желев ми хвърли мимолетен поглед през лявото рамо, демек: „Къде се вре това, младото пале?” - и толкоз. Минаваме Старо Оряхово, хвърчим покрай заведението край Горица и след малко пред нас един до друг са двата вечни съперника - Бяла и Обзор. Тук не мога повече да се стискам (заболя ме от стискане и задника, че и на други места, да знаете), и казвам:
- Защото ако имаше поне един адмирал в Южния район, щеше да има от кого да си поискате пагони на заем. Ама няма, пък Вие сте тръгнали с необорудвано яке.
- „Х-и-и-й, и аз да не се погледна, да не я събудя жена ми толкова рано, оставила ми изгладено яке на закачалка в коридора и аз се измъкнах на пръсти. ... Ама ти чак сега ли видя?
„Започна да се усещаш, мисля си, ама вече си начесах крастата, пък Ти прави каквото щеш”!
- Чак сега, разбира се, иначе щях ли да мълча толкова време. Не знам как ми дойде на ум за капитан Христов, и чак от после, не дори нарочно, погледнах да Ви видя адмиралския пагон.
За тебе лъжа, читателю, за мене истина, ама от Обзор се върнахме във Варна, да си гужди адмиралът пагони, и докато стигнем чак до Атия, те хората си вдигнали флаговете, превъртяли и прегледали всичко, що е за преглед и превъртане, научили се за нас, приготвили се, лустросали се, засмяли се като млади зетьове пред бабалъка - и работата ни тръгна като по мед и по масло.
Дали адмирал Желев прозря подличката интрига, и до днес не зная. Ама адмирали - бол, а човек е само четири години старши лейтенант, можеш ли да им смогнеш на всичките?
Толкова години минаха - и нито ме е срам, нито ми е жал за бензина, където го изгорихме на халост. То само него да бяхме изгорили!
ЯНЧО БАКАЛОВ